Александър Белов
Сянката на победата (14)

13.

През всичките пет рунда и четири почивки Хасан съзерцаваше краката на една блондинка, която седеше близо до него. И наистина имаше какво да се види. Гладките, лъщящи и твърди като кегли крака бяха красиви. Пък и дължината на роклята беше подбрана така, че по-скоро да разкрива прелестите на собственичката си, като ги излага пред очите на всички. Очевидно с онази част от мозъка си, която още не беше изгорена от перхидрола, блондинката подозираше, че краката й ще влязат в трудна схватка с боксьорския мач и бе решила да се презастрахова. От време на време ги премяташе един върху друг, а сетне обратно. Това се оказа достатъчно за всички мъже, които седяха на нейния ред и четири реда по-надолу — до един се обръщаха като по заповед и внимателно следяха разместването, стараейки се да не изпускат нито една подробност.

— Ей! — сръга Гога в ребрата Хасан. — Виж! Босът!

Той обаче беше парализиран и не реагира веднага, ето защо се наложи думите да бъдат подкрепени от подканящо сръгване.

— Ей! Виж! Босът! Чака ни!

— Идвам, идвам — отвърна Хасан, без да сваля поглед от блондинката.

Тя се канеше да стане и Хасан се боеше да не изпусне най-интересното. Вече осем пъти бе успял да разгледа бялото й дантелено бельо, през което прозираше едно тъмнорижаво подстригано храстче, и сега бе замрял в очакване на чудото. Ами ако на деветия път се окажеше, че бельото й е небесносиньо или розово, или черно? Самият той най-много обичаше леопардовия десен, но изобщо не разчиташе на такава щедра милост от страна на съдбата.

— Виж какво, с него става нещо! — каза Гога.

— Аха! — махна с ръка Хасан.

— Той е без шапка — рече Гога.

— Вах! — Хасан моментално скочи и забрави за блондинката, за бельото й и за нежното храстче. — Защо стоиш, говедо? Хайде да вървим!

И те хукнаха надолу между редовете, разблъсквайки зрителите.

 

 

Когато стигнаха при Буцаев, до него вече стоеше „сивият кардинал“ Реваз.

— Искам да го взема направо от съблекалнята — убеждаваше го Роман Остапович.

— Навсякъде има охрана, шефе, няма да стане — възрази Реваз.

— По дяволите! Казах ти, че искам, а пък ти измисли как да го направиш!

— Добре, шефе. Ще се опитам.

— Ей, дръвници! — нахвърли се Буцаев на появилите се Гога и Хасан. — Трябва да го натъпчете в багажника и да го изкарате извън града! Ясно ли е?

Гога разпери ръце.

— Как да го направим, шефе? Наоколо е пълно с хора!

— Как, та как! — изкрещя Буцаев. — Питай него! — И заби пръст в Реваз.

Той му кимна, сякаш му казваше: „Успокой се, ще измислим нещо.“

— Между другото — продължи Буцаев и се обърна към Реваз. — Видя ли човека, който седеше до мен?

— Който седна на шапката ви ли, шефе? — уточни той.

Лицето на Буцаев почервеня.

— Да, същият. Разбери кой е.

— Че аз зная кой е. Това е Белов, шефе — отвърна Реваз и саркастично се усмихна.

— Белов ли? — Името му беше смътно познато. — Да не би да е онзи Белов?

— Същият — потвърди Реваз, а изражението му недвусмислено подсказваше, че едва ли ще му се удаде да поиска от оскърбителя си паричната стойност на шапката.

— Добре — процеди босът. — С Белов ще се оправим после. Сега искам да се заема с боксьора.

Гласът на водещия, който се лееше от мощните тонколони, обяви, че победителят е Норман Хюит.

След няколко секунди се показа Степанцов — прибираше се в съблекалнята.

— Защо стоиш? — нахвърли се Буцаев върху Реваз. — Време е да действаш!

— Окей, шефе! Само се чудя къде тук… — Той се огледа съсредоточено.

— Какво?

— Нищо. Ей сега ще видите.

Реваз извади от джоба си пропуск на служител на казиното „Тадж Махал“ и го окачи на ревера си. Разполагаше с такива неща във всички възможни житейски ситуации и затова беше незаменим.

— Чакайте ме тук, шефе, каквото и да се случи, не мърдайте оттук. Скоро ще се върна.

Плешивият дребосък се шмугна в тълпата…

 

 

Ликуващите възгласи постепенно затихваха. Всички осъзнаваха, че тази толкова неубедителна победа горчи и на двете страни. Дори феновете на Хюит изглеждаха разочаровани, а пък безбройните поклонници на Степанцов направо се чувстваха излъгани. Лайза хвана Белов под ръка и двамата тръгнаха бавно сред тълпата, която се движеше към изхода на залата.

— Според мен тук нещо не е наред — каза Саша.

— Че какво може да не е наред? — учуди се тя. — Струва ми се, че постъпиха правилно. Нали му разбиха лицето, по-нататък можеше да стане и по-лошо! Не, аз съм напълно съгласна с треньора! Той постъпи правилно! Ами ако Хюит го беше убил?

На Белов му стана колкото смешно, толкова и тъжно. Лайза беше прекрасна жена, но не разбираше нищо, абсолютно нищо от бокс. Виждаше само външната страна на събитията и не забелязваше подводните течения и скритите камъни — всички онези тънкости, разбираеми само за специалиста или запалянкото. Навремето Фил, с когото неведнъж бяха обсъждали видеозаписите на мачовете на прочутите боксьори, го беше просветил. Но как би могъл да й втълпи, че боксът не е просто пердах, а интелектуален и психологически двубой като покера и шаха? Тук също бяха важни и умението да предвиждаш ходовете, и силата на духа, и увереността в себе си. Разликата беше само в това, че боксът не признаваше реми!

А Лайза… Какво Лайза? И да й обяснява, и да не й обяснява, тя пак нямаше да разбере нищо.

— Да, сигурно си права — примири се той. — Треньорът постъпи разумно…

Ала, разбира се, не мислеше така! Всичко се въртеше като колело, но се въртеше около една и съща ос. Кърпата, треньорът, мъжът с бялата шапка… Мъжът с бялата шапка, треньорът, кърпата… Но Саша беше най-засегнат от това, че според Степанцов той и Буцаев действаха заедно.

„Разбира се, момчето се изнерви. Изгуби. Ако бях на негово място…“ В този миг в разсъжденията му настъпи пауза. Той анализира ситуацията и стигна до извода, че ако беше на мястото на боксьора, най-напред щеше да се опита да разбере какво става.

Погледна вратата, която водеше към служебните коридори. Някъде там трябваше да се намира съблекалнята на Сергей. На крачка пред вратата зърна своя побъркан по белия цвят познат, а до него — двама небръснати смугли юнаци, които се оглеждаха заплашително.

— Да вървим в стаята си, скъпа! — Белов хвана Лайза за лакътя и ускори крачка.

— Закъде си се разбързал така? Няма ли да се отбием в казиното?

— Миличка, нали знаеш, че не обичам хазартните игри.

— За нищо на света не бих повярвала — подсмихна се тя. — Не съм срещала по-хазартен тип от теб. Само вулканите ти стигат…

— Е, как можеш да сравняваш тези неща, слънчице! — укори я меко Белов. — Вулканите са едно. Там има истински екстремни усещания, а тези тук са глупави. Голяма работа, че топчето подскача, а пулът ти е на масата. Какво хазартно има в това? Да дам пари, за да гледам как ще подскача едно топче ли?

— Естествено, не можеш да се развълнуваш от това — подхвана Лайза. — На теб ти трябва всичко да гори, да изригва и да се взривява. И колкото е по-опасно, толкова по-добре.

— Точно така! — съгласи се охотно той. — Това ни крепи…

Излязоха от „Тадж Махал“. „Кристал“ беше съвсем наблизо. Отминаха две пресечки по ярко осветената улица и се озоваха на прага на хотела си.

— Ама, че съм задръстен! — възкликна Белов. — Съвсем забравих да го попитам…

— Какво забрави?

— Просто така, нищо съществено — сви рамене Саша, сякаш ставаше дума за нещо дребно. — Нищо особено, но трябва да го попитам. Прибери се в стаята, ще се върна бързо. Съгласна ли си?

Лайза се опита да възрази, но той запечата устата й с нежна целувка. А сетне помоли:

— Поискай да ни донесат вечерята в стаята и моля те, поръчай повечко шампанско.

— Шампанско ли? Какво ще празнуваме?

Белов очарователно се усмихна:

— Още един ден, през който бяхме заедно, скъпа моя!

 

 

Малкият бар се намираше до залата с игрални автомати и беше претъпкан със съответния тип посетители. Те не бяха милионери, които пръскаха цели състояния край рулетката или на блекджек, а дребни чиновници, учители и шофьори, които отиваха в Лас Вегас само по два-три пъти в живота си, най-вече за да си направят снимки за спомен и да изгубят по двеста долара на „едноръките бандити“.

— Шампанско ли? — уточни барманът.

— Да, да, искам една бутилка шампанско — отвърна нетърпеливо плешивият дребосък.

На гърдите му се мъдреше пропуск на служител от казиното. Барманът се наведе под стойката, дълго рови там, сетне измъкна бутилка евтино шампанско.

— Само че май не е много студено — започна нерешително.

На човешки език това означаваше, че шампанското направо е топло. Хладилникът беше претъпкан с по-употребявани напитки, които свършваха първи — джин, не много скъпо уиски, ром, кока-кола и тоник. В централната зала нещата изглеждаха другояче. Там шампанското се лееше като река заедно с коняка и най-малко двайсетгодишно уиски.

— Това е добре — отвърна дребосъкът и подаде парите. — От студеното ме боли гърло.

Барманът започна да отброява рестото, но дребосъкът го възпря:

— Няма нужда — и побърза да се отдалечи от стойката.

— Ей, господине! — подвикна подире му развеселеният барман. — Внимавайте, когато го отваряте. Защото е…

Дребосъкът не чу края на репликата му. Усмихна се накриво и в следващия миг се разтвори в пространството. Изчезна, сякаш се изпари.

 

 

Сергей Степанцов влезе в съблекалнята мрачен и потиснат. На входа й продължаваха да стоят същите онези „горили“. Единият от охранителите се усмихна съчувствено на боксьора, но той не му обърна внимание. Край! Кариерата му рухна. Само един господ знаеше колко усилия му костваше да стигне до американския професионален ринг. И какви надежди възлагаше на този двубой. Същинският мач щеше да се състои скоро. Ако беше победил, след два месеца щеше да се срещне с Робин Кук — световния шампион в полутежка категория. А това вече беше друго ниво.

Почти не мислеше за парите. Те го тревожеха най-малко от всичко. Най-важното беше да пробие. Професионалният бокс минаваше за шоу. И там беше като в Холивуд. Не се смяташе за важно как се биеш, а кого идват да гледат хората. Стотици, че дори и хиляди боксьори в целия свят оставаха в сянка само защото публиката не ги харесваше. Сергей най-сетне получи заветната пътна карта и изведнъж… Да стане тази толкова обидна засечка! Ала най-обидно му беше, че повече няма да му падне такъв случай. Съдбата никога не предлага втори шанс, ако си пропилял първия…

Степанцов развърза гащетата си, свали слиповете си и тръгна към банята. Там пусна едновременно два съседни душа — единия с гореща вода, а другия със студена, и започна да се мести от единия на другия, идвайки постепенно на себе си.

Вратата се хлопна. Савин и Албърт се върнаха в съблекалнята. Те тихичко се караха, но Сергей не се заслуша в разговора им. Предстоеше му сериозен разговор с треньора, но в момента искаше само едно — да забрави за всичко. Да измие от себе си горестта на поражението и да свали тежестта на позора. Водата шумеше толкова успокояващо… Той застана в средата между двата душа и облегна ръце на стената, усещайки как лявата половина на тялото му се сгорещява, а дясната потръпва от приятна хладина…

 

 

— Какво носиш? — попита Буцаев и посочи кафявия хартиен пакет.

— Бомба, шефе. Първо си помислих за пожарната инсталация, но после реших, че е твърде банално — обясни Реваз.

— Банално ли?

— Ами да, разбира се. Вече се е случвало поне в шейсет холивудски филма. Спомнете си „Костеливият орех“… — Дребосъкът започна да свива пръсти.

— Стига толкова — махна с ръка Роман Остапович. — Това не ми обяснява как си успял да вкараш тук бомба. Има толкова много охрана… И такива металотърсачи, че реагират дори на железните зъби на Хасан.

— Те са златни, шефе — озъби се Хасан, демонстрирайки блестящите си резци.

— Значи имат скапани металотърсачи — отсече Буцаев. — И какво следва сега?

— Много просто, шефе — отвърна Реваз, — оставете тази работа на мен… — Той хвана Хасан под ръка. — Ела с мен, джигите!

Къде? — сепна се той.

— Ела, ела. Ще ти хареса. Отдавна искаш да попаднеш там. А ти — обърна се към Гога — следи охранителите пред вратата на съблекалнята. Веднага щом се махнат оттам, пътят ще е свободен.

— Разбрах — изсмя се Гога, — тогава ще влезем и ще го спипаме топъл-топъл.

— И ще го откараме в пустинята — заключи Буцаев.

 

 

Реваз и Хасан минаха по коридора покрай съблекалнята на руския боксьор, завиха зад ъгъла и спряха пред бяла пластмасова врата. Реваз даде пакета на Хасан.

— Веднага щом изчезна от погледа ти, ще влезеш вътре, ще преброиш до пет и ще дръпнеш ей това кръгче. — Той разгърна малко пакета и му показа метално кръгче.

В този момент вратата се отвори и на прага й се появи жена във вечерна рокля. Тя погледна неодобрително странната двойка, присви надменно устни и тръгна по коридора към голямата зала. Хасан се загледа подире й като омагьосан.

— Ей! Ела на себе си, тук съм! — Реваз щракна с пръсти под носа му.

— А? — Хасан се опита да концентрира вниманието си, но в този момент покрай тях мина още една прекрасно облечена или по-точно разсъблечена жена с кестенява коса. Погледът й бе още по-презрителен, отколкото на първата. Изсумтя, отвори вратата и влезе.

— Разбра ли какво да правиш? — попита Реваз.

— Разбрах де! Докога ще ми повтаряш?

— Влизаш, броиш до пет, дръпваш кръгчето, тичаш навън и идваш в съблекалнята.

— Разбрах де, разбрах — сопна се Хасан. — Хайде, тръгвай вече!

— Добре. — Дребосъкът го потупа по рамото, зави зад ъгъла и зачака.

 

 

„Предчувствие. Пак имам лошо предчувствие — помисли си Белов. — Какво да правя? Предчувствията обикновено обземат онези, чийто живот е наситен със събития. И то с опасни събития.“

По този въпрос не се заблуждаваше. Влезе в „Тадж Махал“ през главния вход. Високият портал насреща му водеше към игралната зала, а вратите вдясно — към ресторанта и хотелския комплекс. Белов зави наляво към игралните автомати и служебните помещения. Охранителите с червени сака го огледаха внимателно и решиха, че с авторитетния господин с тъмносин италиански костюм, бледосиня риза и кафяви обувки „Баркър“ едва ли ще имат неприятности. Общо взето, бяха прави, Саша не се канеше да създава грижи на никого, дошъл бе тук с точно обратната цел.

Мина край дългите редици с „едноръки бандити“ и се озова в малкия уютен бар. Тук спря и се замисли.

— Не е хубаво да се ходи на гости с празни ръце. Дали да не взема бутилка вино? — мислеше на глас на път за бара. — Имате ли шампанско?

Барманът извади чаша и понечи да я напълни, но странният клиент го възпря с жест и поиска цяла бутилка. Барманът я остави на плота пред него, Белов прочете етикета й и претегли бутилката в ръце.

— Не, май размислих. Извинете, а имате ли водка?

— Разбира се. Каква водка желаете? — Барманът прибра шампанското обратно под плота.

— Каква ли? Имате ли „Столичная“? Само че не латвийска, а истинска, руска.

— Естествено — свъси обидено вежди барманът. — Двойна ли да бъде?

— Не, цяла бутилка.

— О! — Барманът свали от полицата голяма бутилка „Столичная“ и я сложи в кафяв хартиен плик. — Внимавайте! Водката е опасно нещо. Така удря в главата, че…

— Благодаря, знам — прекъсна го Саша. — Всъщност я вземам точно с тази цел — ухили се до уши и си тръгна, оставяйки бармана в недоумение.

 

 

Щом видя, че Реваз се скри зад ъгъла, Хасан хвана дръжката на загадъчната врата. Дребосъкът му обеща, че мястото ще е интересно. Какво пък, да видим! Той притисна силно хартиения пакет и напипа гърлото на бутилката. Кръгчето с жицата стърчеше навън като взривател на граната. Хасан влезе вътре и се огледа. Подът, стените, таванът — всичко беше бяло. От лявата му страна висяха огледала с височината на човешки ръст. От огледалата го гледаха шейсет и четирима Хасановци. След това започваше дълга редица от умивалници, над които имаше по-малки огледала. А вдясно, зад преградата, видя дълга редица от кабинки.

— По дяволите! — изруга развеселено той. — Тук наистина е интересно.

Стисна гърлото на бутилката и напипа колелцето с жицата. В този момент се разнесе шум от течаща вода, вратата на едната от кабинките се отвори и оттам излезе жена с къса небесносиня рокля. Когато видя Хасан, тя бавно вдигна ръце. Веднага щом дланите й се озоваха на нивото на очите й, жената започна пищи истерично. Хасан се стъписа.

— Чакай малко, де! Защо пищиш, скъпа! Още не съм преброил до пет!

Той прибра бутилката под мишницата си и започна да свива дебелите си космати пръсти.

— Едно… Две… Три…

От другата кабинка излезе още една жена. Щом видя какво става, тя също се разпищя, влизайки тутакси в унисон с първата солистка.

— Четири… Пет… Олеле! Дано успея!

В този момент се появиха две жени едновременно от две срещуположни кабинки. Те не се ориентираха дълго в обстановката, а веднага се присъединиха към гласовития дует и моментално го превърнаха в квартет.

— Вие не сте жени, а същински дяволи! — Хасан откъсна кръгчето с треперещи ръце.

Шампанското гръмна оглушително. Тапата му се удари в тавана. Струята пяна описа сложна крива и се разля по покрития с плочки под.

И в този миг… Стана нещо невъобразимо. Теоретически не беше възможно, но животът за пореден път засрами скучната теория и доказа, че на практика всичко може да се случи. Без да се наговарят, жените взеха една октава по-високо и се разпищяха два пъти по-силно. Хасан се изплаши, че тъпанчетата му всеки момент ще се пукнат, и хукна да бяга от женската тоалетна.

 

 

— Чу ли това? — Едната от „горилите“, които стояха пред съблекалнята на руския боксьор, извърна глава.

— Някой пищи — отвърна другата.

— Ами гърмежът? Прилича на…

— Защо стоите тук? — разнесе се груб крясък. „Горилите“ бяха принудени да сведат глави, за да видят кой им говори. — Някакъв маниак започна да стреля в женската тоалетна! — размахваше ръце и крещеше плешивият дребосък с пропуск на служител от казиното върху ревера на сакото си. — Има жертви! Побързайте! Тичайте натам!

— Имаме нареждане от Майк Боумън… — започна едната от горилите.

— Знам, че имате! — прекъсна го дребосъкът. — За какво съм тук според вас? Аз ще остана да пазя боксьора. А и кой ще влезе при якия боксьор? Тук все едно пазите тигъра в зоологическата градина от посетителите. Там обаче… — Посочи през рамо и гласът му затрепери от жал и възмущение. — Там… Горките жени! Те чакат помощ! А пък онова свирепо чудовище, онзи маниак сигурно ги изнасилва една след друга, една след друга. И от време на време стреля, не го забравяйте!

Каяците се спогледаха. Мушнаха яките си ръчища под мишниците и измъкнаха оттам също толкова яки пистолети.

— Аз съм пръв, Вес! — каза единият. — Ще разбием вратата. Ти ще ме прикриваш!

Тръгнаха крадешком и на пръсти към женската тоалетна. Иззад завоя изхвърча Хасан и от инерция заби глава в корема на единия от охранителите.

— Какво става там? — спря го другият.

Хасан въздъхна тежко:

— По-добре не питай, уважаеми! Аллах да пази от такава мъка…

Охранителят го пусна, погледна колегата си и допря пръст до устните си.

„Ще действаме както се разбрахме“ — показа той с жест.

„Ясно“ — отвърна също с жест колегата му.

Движенията им станаха още по-бавни и предпазливи. Сега приличаха на двама танцьори, които валсират под водата. Буцаев, Хасан, Гога и Реваз ги изчакаха да се скрият зад ъгъла и нахлуха в съблекалнята…