Александър Белов
Сянката на победата (12)

11.

Белов и Лайза пристигнаха в Лас Вегас късно вечерта преди мача и се настаниха в хотел „Кристал“. Белов искаше да наеме апартамент, но се оказа, че всички скъпи стаи са запазени, защото се канеха да пристигнат твърде много желаещи да наблюдават на интересния сблъсък. Наложи им се да се задоволят с най-евтините стаи.

— За сметка на това ще имаме най-хубавите места — успокои го Лайза.

Саша попита администратора къде се е настанил руският боксьор и дали може да го навести.

— Един момент — усмихна се администраторът и набра номера на колегата си в „Тадж Махал“. — За съжаление не може. Двамата с треньора са се затворили в стаята си и са помолили да не ги безпокоят.

— Е, какво да се прави — обърна се Белов към Лайза, — значи ще го видим утре вечер по време на мача.

В асансьора бяха само двамата. Тя се притисна до него и прошепна в ухото му:

— Не искаш ли да постъпим като този боксьор?

— В смисъл?

— Да се затворим в стаята си?

— Това е прекрасна идея. Спаринг ли имаш предвид?

Тя кимна многозначително. В очите й проблеснаха палави искрици.

— Лайза Донахю — изрече Белов. — Разрешете ми да ви изразя дълбоката си признателност за значителния ви принос към укрепването на дружбата и сътрудничеството между руския и американския народ.

— Господин Белов! — Тънките пръсти на Лайза се плъзнаха в отвора между копчетата на ризата му. — От своя страна аз намирам това сътрудничество за много конструктивно. А може би и плодотворно. Бъдещето ще покаже.

Саша силно я прегърна.

— Знаеш ли кое е първото нещо, което ще направя, когато влезем в стаята?

— Досещам се — отвърна тя и го целуна по брадичката.

Той поклати глава.

— Не. Това ще е второто. Първо ще намеря табелката с надпис „Моля, не безпокойте!“, ще й сложа двайсет и осем удивителни и ще я окача на вратата!

— Господин Белов! — засмя се Лайза. — Принудена съм да призная, че имате изключително аналитичен ум. Когато става дума за стратегии, просто нямате равен.

— Госпожо Донахю, не бива да се подценявате. Вие също имате силни страни! — И той хулигански я щипна под кръста.

Тя се ококори, възкликна: „Такъв ли сте били?“, прегърна го през врата и се хвърли отгоре му, а на него не му оставаше нищо друго, освен да я подхване със свободната си ръка.

Излязоха със смях и закачки от асансьора и тръгнаха (по-точно Белов понесе Лайза) към стаята си. Чувстваха се леко и свободно. Държаха се като влюбени пубери на седемнайсет години, без изобщо да се притесняват, че отдавна са надхвърлили тази възраст. Сега това нямаше никакво значение.

А на другия ден всичко се промени…

 

 

„Тадж Махал“ се подготвяше за мача. Срещата беше насрочена за седем часа вечерта. Техниците проверяваха изправността на мощните прожектори, прикрепени към високите тавани. Служителите обхождаха редовете и установяваха дали пластмасовите столове се клатят. Естествено, „Тадж Махал“ не беше стадион, а боксьорската битка не беше бейзболен мач, но вероятността запалянковците да не стигнат до единно мнение и да започнат да се млатят помежду си с изтръгнати седалки беше доста голяма. Огромни охранители, които приличаха на мечки, бродеха из залата и надничаха във всяко затънтено кътче.

В коментаторската кабина, която се намираше горе, звукорежисьорите настройваха пултовете. Очакваше се мачът да се предава от няколко национални канала и най-малко от четири кабелни оператора. В пет и половина в залата слезе собственикът на казиното и хотела Майк Боумън — импозантен мъж на средна възраст. Лично обиколи ринга, който все още беше покрит с огромно квадратно платно с логото на „Тадж Махал“, и провери местата за страничните съдии, за телевизионните оператори и за почетните гости. В празната зала цареше кънтяща тишина.

Въпреки че билетите на първите редове струваха много по-скъпо и можеха да бъдат купени само със специална препоръка, столовете там бяха същите, както и в галерията. Боумън смяташе, че боксът е много демократично зрелище, при което емоциите и хъсът преливат отвсякъде, а на хората, общо взето, им е все тая от какви удобства се ползват задниците им.

По време на сутрешното претегляне и на последвалата кратка пресконференция руският боксьор се стори на Боумън потиснат и разстроен от нещо. „Но най-вероятно просто е съсредоточен“ — утешаваше се той. На Майк никак не му се щеше да мисли, че руснакът ще влезе в този бой морално неподготвен. Залозите бяха високи, а мрежата от букмейкърски бюра, които принадлежаха на „Тадж Махал“, приемаха ставките три към две.

След претеглянето Степанцов и екипът му отново се оттеглиха в хотелския си апартамент и помолиха да не пускат никого при тях. Боумън нареди пред вратата непрекъснато да дежурят двама охранители. Огромното махало на шоубизнеса се бе задвижило и набираше обороти.

В шест часа вечерта цялата зала бе огряна от светлини. Публиката започна да запълва редовете. Мъжете оживено разговаряха, обсъждайки шансовете на състезателите. Жените, който в много по-малка степен се интересуваха от изкуството на юмручния бой, разглеждаха тоалетите и бижутата на приятелките си, с които си съперничеха. И точно тогава, в шест часа вечерта, боксьорите слязоха в съблекалните си…

 

 

Лайза стоеше с гръб към Белов пред огледалото в стаята им. Беше много красива със сребристата си рокля, обшита с блестящи пайети, която стигаше малко над коленете й. Имаше голямо деколте на гърба, което подчертаваше тънката й талия. А върху финия си бял врат носеше изящно колие с брилянти.

— Помогни ми, моля те. Закопчай ми ципа — помоли тя.

— Разбира се. Но мисля, че без дрехи изглеждаш по-добре. — Белов изпълни молбата й и целуна нежно Лайза по врата. — Закъсняваме, скъпа! — напомни й той спокойно.

— Сега, сега — бързаше и тя. — Нали не искаш жената до теб да изглежда като селянка от Бронкс?

— И да искаш, не можеш да го постигнеш. Имаш манхатънска осанка и тя не може да се скрие. А на лицето ти е изписан Харвард с отлична диплома.

Младата жена присви кокетно рамене.

— Благодаря ти, мили. Но това го знаеш само ти, нали така? А останалите трябва да се досещат.

— И да завиждат — добави Белов.

Лайза му се усмихна. Той понечи да я прегърне, но тя го възпря с протегната длан.

— Ако ми развалиш грима, ще се забавим още петнайсет минути.

Саша се наведе и целуна й лакътя.

— Не мога да се сдържа. Изглеждаш великолепно. Направо божествено!

Лайза замълча. Точно това отличаваше истинската лейди от селянката от Бронкс — умението да приемаш комплименти с достойнство.

Тя взе малката си чантичка.

— Вече съм готова. Да вървим.

Излязоха от стаята и тръгнаха към асансьора.

 

 

След като го претеглиха, Сергей Степанцов яде само веднъж. Храната не беше много обилна, но за сметка на това му даваше необходимия запас от енергия. Поскача малко в съблекалнята и извърши необходимата серия от упражнения, които помагаха за раздвижване и загряване на мускулите. Направи няколко лицеви опори на юмруци и китките му придобиха нужната твърдост. За цялата си професионална кариера нямаше нито едно счупване, което, общо взето, беше рядкост в бокса. Спортистите често си чупеха фалангите на пръстите и костите на китките, тъй като ръката им не издържаше на силата на собствения им удар.

След това си метна халата, за да не позволи на мускулите си да се охладят, и започна да се разхожда из съблекалнята. Големият кръгъл часовник на стената показваше шест и петнайсет.

— Анатолич! Не е ли време да ме бинтоваш? — попита Сергей.

Савин се смръщи болезнено и сложи ръка на кръста си.

— Да, ей сега. Чакай малко.

Откакто Степанцов се помнеше, треньорът винаги сам бинтоваше ръцете му. На вратата се почука. Влезе висок мъж в небесносин униформен костюм. Беше съдията, който трябваше да проследи дали ръцете са бинтовани по всички правила.

— Ей сега, ей сега… — каза Савин и накуцвайки, тръгна бързо към тоалетната.

Съдията го погледна учудено и сви рамене.

— Един момент — извини се Назимов и се усмихна виновно.

Съдията скръсти ръце на гърдите си и облегна гръб на облицованата с кафяви плочки стена. Но изобщо не изрази недоволството си. Наложи им се да чакат малко по-дълго, отколкото Сергей се надяваше. Треньорът го нямаше около пет минути. Степанцов започна да се притеснява, Назимов долови тревогата му и тръгна към тоалетната, но в този момент Савин се показа на вратата.

— Сори — подхвърли пътьом той.

Извади от спортния сак ластичните бинтове и ги подаде на съдията, за да се убеди, че са наред. Той кимна и започна да гледа как дългата бяла лента извършва намотка след намотка, обгръщайки пръстите и китката на боксьора. Когато процедурата свърши, съдията опипа още веднъж ръката на Сергей и показа, че за по-сигурно превръзката може да се залепи с лейкопласт. Савин взе няколко лентички и ги прекара между пръстите на Степанцов. Съдията сложи подписа си върху двете ръце на Сергей с маркер. Часовникът показваше шест и половина.

Албърт отиде при Степанцов и му посочи дървеното легло.

— Легни! — каза той.

Сергей легна послушно по корем и Назимов започна да го размачква. Силните му ръце уверено масажираха всяка мускулна група, а кръвоносните съдове се разширяваха и мускулите се наливаха с кръв, подготвяйки се за тежката изморителна работа. Сергей по навик затвори очи, опитвайки се да се отпусне и да не мисли за нищо, сетне леко ги отвори и погледна крадешком към треньора.

Брадичката на Савин трепереше, сякаш се давеше с нещо. Той понечи да скръсти ръце на гърдите си, но моментално ги свали и отново ги сложи на кръста си. След това се облегна тежко на стената и остана да стои така, без да откъсва очи от вратата. Нещата не вървяха добре и Сергей го усещаше. Но в крайна сметка реши, че едва ли ще успее да оправи нещо. Най-добре беше да затвори очи, да изключи съзнанието си и да освободи мозъка си от мрачните мисли, а сърцето си — от излишните тревоги.

 

 

Назимов работеше, влагайки цялото си старание, но непрекъснато му се щеше да отиде при Савин и да го разпита за всичко. Възпираха го само две неща. Първо — разговорът в този момент щеше да внесе излишна нервност в последните минути преди мача. Главната роля в предстоящия спектакъл бе отредена на Сергей и той беше онзи солов инструмент, който трябваше да бъде настроен правилно. А правилната настройка на един боксьор преди мача в много отношения беше заслуга на неговия екип. Второ, Назимов знаеше и беше стопроцентово убеден, че при всички случаи Савин няма да каже нищо. В най-добрия случай просто щеше да замълчи.

Въпреки всичко онова, което Албърт видя, страшно го плашеше и потискаше. Но той се застави изцяло да се съсредоточи върху масажа и да забрави за всичко останало. Включително и за онова, което видя в тоалетната. Розовата вода в тоалетната чиния и съсирената кръв, полепнала по стените й. Като лекар много добре разбираше какво означава това, къде беше прекарал две денонощия Савин и какво му се е наложило да преживее. Ала сега го тревожеше друго — какви последствия можеше да има то и как щеше да се отрази на мача?

 

 

В шест и половина тънките въженца, закрепени за черните ъгли и средата от четирите страни на платното, което покриваше ринга, бавно се вдигнаха към тавана. Публиката реагира със силни подсвирквания и редки ръкопляскания. Зазвуча динамична музика. Разноцветните лъчи на прожекторите се защураха по стените. Униформените служители за последен път избърсаха грижливо ринга и провериха здравината на въжетата. От вратата на служебното помещение се показа реферът. В едната си ръка държеше гонг, в другата — чукче.

Страничните съдии заеха местата си и подредиха картоните върху масите. През последните години отчитането на нанесените и пропуснатите удари ставаше с компютър, но страничните съдии по стар навик ги дублираха на ръка. Музиката засвири по-силно и по-напрегнато, вече се долавяха басови нотки. Лъчите на прожекторите също станаха по-ярки. Организаторите на представлението умело манипулираха зрителите, подгрявайки мрачните инстинкти на тълпата. Вероятно точно така са се чувствали и са се държали римляните, докато са очаквали излизането на гладиаторите на арената.

Сетне музиката изведнъж замлъкна. Стана абсолютно тихо. След това „Дайър Стрейтс“ — най-добрата група от миналото столетие, подхвана своята знаменита „Сутънс ъф Суинг“. Отчетливият ритъм на бас китарата, умелите удари на барабаните и неповторимото соло на китара на Марк Нопфлър заредиха залата с лудешка енергия. Светлините заиграха в бесен ритъм. Публиката свиркаше и крещеше. Само яките охранители стояха неподвижно по коридорите и около ринга, сякаш бяха последните острови на спокойствието в морето от бурни страсти.

В седем без петнайсет на ринга излязоха организаторите и разпоредителите. Проблясващ метален микрофон се спусна отгоре на тънко въженце. Водещият поздрави тълпата и започна да представя участниците в предстоящия мач. Обявиха Степанцов пръв.

Водещият изброи титлите на Степанцов и броя на победите му. Според жребия му се падна синият ъгъл. Сергей чу това по интеркома, който се намираше в съблекалнята. Двама чернокожи охранители, които много приличаха на горили, отвориха вратата и застинаха на прага й в очакване.

Трябваше да преведат боксьора и екипа му през тълпата, а това невинаги беше лесна работа. Запалянковците, подгрети от силната музика и силните напитки, често крещяха по адрес на състезателите обиди, за да разклатят увереността им и така да помогнат на своя любимец.

Сергей вече беше готов. Сложи червените си ръкавици с тегло дванайсет унции, а треньорът ги залепи с тиксо за китките му. Назимов донесе халата, помогна му да промуши ръце през ръкавите и нагласи колана му. Противно на навиците си Савин мълчеше. И в това мълчание се таеше нещо зловещо. Той сякаш обмисляше някаква идея и беше ясно, че решението е тежко за него, но той предпочиташе да не споделя терзанията си.

Назимов също мълчеше. Тримата се прегърнаха за последен път в съблекалнята. Сетне докторът подхвана „бойния“ си куфар. В термоса му имаше лед и бутилки с вода. В съседното отделение се намираше флакон с колодий за залепване на рагадите и бурканче с вазелин, което помагаше те да бъдат избегнати, водороден прекис за спиране на кръв и тампони памук върху дълги клечки със същата цел.

Треньорът взе голяма бяла кърпа и я преметна през рамо. В почивките между рундовете той щеше да разтрива с нея Сергей, попивайки потта, и да му вее, позволявайки на белите му дробове да дишат по-добре, а на разгорещеното му тяло — малко да се поохлади. Бяха готови. От тримата само един знаеше как ще протече мачът в действителност.

 

 

Белов и Лайза вървяха по дългия тесен коридор между редовете. Той държеше билетите и ги показваше на поредните охранители. Те отстъпваха встрани, освобождавайки пътя, и след това веднага се събираха отново, изблъсквайки напиращата тълпа. Колкото повече двамата се приближаваха към ринга, толкова повече ставаха охранителите, тъй като все пак безопасността на ВИП персоните беше над всичко.

Свиреше силна музика. Саша не откъсваше очи от изхода, през който трябваше да се появи Сергей Степанцов, но него все още го нямаше. Добраха се до местата си точно в момента, когато разпоредителите и организаторите разтвориха въжетата и се изсипаха на ринга. Фоторепортерите наобиколиха периметъра му в плътен обръч, а охранителите се напрегнаха и се съсредоточиха. И в този момент Белов установи, че ги очаква неприятна изненада…

 

 

Буцаев не се съмняваше в изхода на боя. По-точно почти не се съмняваше. Допускаше няколко нищожни процента в полза на това, че нещата няма да тръгнат в посоката, която иска. Роман Остапович смяташе, че е избрал правилна тактика — да оказва натиск не върху спортиста, а върху наставника му. „Той няма да вдигне излишен шум — мислеше си Буцаев. — На боксьора все още всичко му предстои, той е млад и пълен със сила. А за треньора ще е проблем да възпита още един такъв шампион. Годините го притискат. Той е стар и се вкопчва в живота по-здраво. А животът се изнизва между пръстите му, изтича и изтича като пясък през шепи. За младия никога не е проблем да започне отначало, ще заложи всичко на карта и… ще спечели или няма да спечели. Когато се биеш, не мислиш за това, най-важното е да следваш упорито плана си.“

Успяха да вкарат Савин в капан с помощта на една танцьорка от местното вариете, бивша тяхна сънародничка. Момичето работеше за въпросния Едик Маципуло, затова не беше кой знае колко трудно да я убедят да направи каквото е необходимо. Танцьорката надрънка на Савин някакви небивалици за това как майка й постоянно си спомняла за него и той сигурно добре я познавал. Напълно обърканият Вадим Анатолиевич първо отричаше, но очевидно планът беше правилно разчетен, защото през буйната си младост треньорът беше голям флиртаджия.

Той се съгласи да отиде в квартирата й и да разгледа албума със семейните й снимки.

— Живея съвсем наблизо, няма да ни отнеме много време — чуруликаше дългокраката блондинка и Савин се върза като последния идиот.

А когато влезе в апартамента и се досети за какво става дума, вече беше късно. Хасан не му остави време да се опомни и да изпълни една серия от сразяващи удари, а изскочи иззад гърба му и го удари с бухалка в бъбреците. Сетне сложиха белезници на Савин и го откараха в багажника на лимузината в някаква изоставена къща в пустинята.

— Момчетата ми следят твоя човек. Ако му хрумне да направи нещо, с него е свършено — втълпяваше му Буцаев.

Беше блъф, но както често се случва, лъжата даде резултат. Треньорът наистина смяташе, че Сергей е застрашен от още по-голяма опасност, отколкото той. Затова по време на кратките телефонни разговори предупреждаваше Степанцов да не предприема нищо и да го чака да се върне.

Двата дни, които прекара в полусрутената къщичка в пустинята, бяха ужасни. Гога и Хасан вилнееха с всичка сила. Целият кръст на Савин се превърна в огромна синина. Но най-страшното беше друго. Буцаев бе напипал правилния психологически подход. Намерил бе убедителна мотивация и най-слабото звено в отношенията „учител-ученик“.

В паузите между побоищата той втълпяваше тази мисъл на треньора и като че ли успя да прекърши якия мъж, и да му обясни как стоят нещата. Сега той седеше на първия ред и внимателно наблюдаваше какво става. Едик Маципуло успя да намери само един билет, а помощниците му бяха принудени да седнат в галерията. Но Буцаев смяташе, че неговото присъствие е напълно достатъчно. Мястото му беше близо до синия ъгъл, а там щеше да седи и Савин.

 

 

Двата стола на първия ред бяха заети. Всъщност не точно и двата. Единият беше свободен, а върху втория имаше широкопола бяла шапка. От лявата й страна, близо до синия ъгъл на ринга небрежно се бе изтегнал красавец с черни коси, намазани с брилянтин, и непрекъснато въртеше масивния пръстен със сапфир на безименния си пръст. На Белов му се стори, че го прави от нерви, но навярно се дължеше на напрегнатата атмосфера, която цареше в залата.

— Доколкото разбирам, това са нашите места, нали? — попита Белов Лайза на руски.

— Да — потвърди тя.

Щом чу руската реч, мъжът с белия костюм се сепна. Наведе се напред и физиономията му стана още по-напрегната. В този момент се разнесоха приветствени възгласи, свиркания и шум.

От изхода, който водеше към съблекалнята, се показа Сергей Степанцов. Вървеше с открито лице и гордо вдигната глава, качулката се поклащаше на гърба му. До него крачеше треньорът, а малко по-назад — лекарят с куфарче в ръка.

— Прилича — промърмори Белов. — Наистина много прилича…

— Какво? — не разбра Лайза.

— Нищо, говоря си. — Саша прокара ръка през лицето си, сякаш махаше от очите си невидима паяжина.

Все още не се канеше да сяда, защото нямаше да може да огледа боксьора през гърбовете на хората. За разлика от него чернокосият красавец в бяло дори не помръдна. Очевидно руският боксьор не го интересуваше особено. Лайза се опитваше да се надигне на пръсти, но колкото и да се стараеше, не можеше да види нищо. Тя дръпна Белов за ръкава на лекия му летен костюм.

— Саша, хайде да седнем!

— Разбира се. — Той се обърна към мъжа в бяло и му каза на английски: — Извинете, но това е моето място.

Зализаният брюнет му хвърли презрителен поглед:

— Тук е мястото на шапката ми.

Лайза застина в очакване на нещо лошо. И нямаше какво друго да очаква, тъй като познаваше Белов. Пък и физиономията на чернокосия мъж й се стори позната. Със сигурност го беше виждала някъде. По телевизията? Може би просто приличаше на актьор в ролята на дон Корлеоне. При всички случаи този човек не внушаваше никакво доверие.

„А коприненото му фишу с цвят на канарче е направо отвратително!“ — погнуси се тя.

Но онова, което се случи след малко, я изненада още повече. Белов не започна да възразява или да спори, а сви рамене и я настани на свободния стол. Тя не очакваше такава сговорчивост от него, защото това не беше в стила му, но Саша моментално разсея съмненията й.

— Нека си стои тук! — весело и безгрижно продължи той. — Надявам се, че няма да си пречим? — И седна върху шапката.

Буцаев изврещя и скочи от стола си с явното намерение да натупа здравата оскърбителя. Но нахалникът, който вдигна, нека го кажем така, ръка на любимата му шапка, се оказа много по-чевръст. В мига, когато Роман Остапович се приготви да му нанесе удар, безсрамникът го отхвърли на два метра назад с бързо кроше в гърдите.

Буцаев страшно съжали, че Гога и Хасан не са до него. Метна се отново към противника си, но изведнъж усети как някой отзад го сграбчва здраво за раменете, повдига го леко над пода и внимателно го пуска. И сега този някой го държеше за ръцете. Буцаев извърна мъчително глава и видя огромен чернокож охранител. В широката му длан ръката на Роман Остапович изглеждаше като молив в ръката на дете. Охранителят поклати глава и му посочи изхода.

— Днес тук ще се бият други хора. Ако вие сте на различно мнение, ще ми се наложи да ви изведа от залата — уведоми го.

— Добре! — Роман Остапович нервно оправи сакото си и погледна с омраза към руския си съсед, а сетне също така внимателно огледа и придружителката му.

Белов много добре познаваше този поглед — така гледаха мутрите от средна величина и това трябваше да означава: запомних те. Но такива неща отдавна вече не му въздействаха. Той измъкна пострадалата шапка изпод задника си и с любезна усмивка я подаде на собственика й.

— Вземи си гъзоподложката… И имай предвид, че евтините номера струват скъпо.

— Тепърва ще си поговорим с теб… Не сега, после — обеща му Буцаев и седна отново на мястото си.

Взе шапката си и се опита да й придаде първоначалната форма, но не постигна успех.

— Съмнявам се, че този разговор ще е интересен за мен. Тъй че и през ум да не ти минава — отвърна му Белов и изгуби всякакъв интерес към съседа си.

Изобщо не реагираше на гневното му пуфтене, а това най-много от всичко ядосваше Буцаев. Вбесяваше го и го караше да се чувства в небрано лозе. За щастие в този момент боксьорът и екипът му отидоха в своя ъгъл и Буцаев се съсредоточи върху тях. Надигна се и нарочно се изкашля високо, за да привлече вниманието на треньора. Савин улови многозначителния поглед на мафиота… И моментално се извърна.

„Всичко ще е наред — реши Роман Остапович. — А пък с този… изрод… ще си уредим сметките.“

От личен опит знаеше, че американската полиция се намесва неохотно в сблъсъците между членовете на етническите групировки. Особено когато ставаше дума за руснаци.