Робин Хоб
Лорд Златен (3)

Глава 2
Слугата на Сенч

Хокин Белия имал заек, който много обичал. Заекът живеел в градината му, идвал, когато го викал, и седял неподвижно в скута му часове. Изменящ, сиреч Катализатор, на Хокин била една много млада жена, почти дете. Името й било Реда, но Хокин я наричал Щуроочка, защото едното й око винаги гледало настрани. Не обичала заека, защото винаги щом сядала до Хокин, животинчето се опитвало да я прогони с острите си зъбки. Един ден заекът умрял и когато го намерила в градината, Реда го изкормила, одрала го, нарязала го на парчета и го сготвила. Чак след като се нахранил, Хокин Белия поискал да види любимеца си. Реда със задоволство му казала, че току-що е обядвал с него. Когато той я укорил, дръзкото момиче отговорило: „Но, господарю, ти самият предвиди това. Нима не написа в седмия си свитък: Ясновидецът жадува за топлотата на плътта му, макар да знае, че това означава край за него?“

Книжник Катерен, „За Белия ясновидец Хокин“

Бях изминал половината път нагоре, когато изведнъж си дадох сметка какво всъщност правя. Бягах, препусках към дупката си и тайничко се надявах, че старият ми наставник ще ме чака и ще ми каже как точно да постъпя, както бе правил навремето, когато бях негов чирак убиец.

Забавих крачка. Онова, което подобава на седемнайсетгодишен момък, не се отразява добре на мъж на трийсет и пет. Време беше да намеря своя път в интригите на двора. Или да го напусна завинаги.

Тъкмо минавах покрай една малка ниша, в която нямаше как да няма шпионка. В нишата имаше малка скамейка. Оставих вързопа с вещите си на нея и седнах, за да събера мислите си. Трезво погледнато, каква всъщност бе най-добрата ми тактика?

Избий ги всички.

Планът щеше да е чудесен, стига да знаех кои са те. Вторият подход бе по-сложен. Трябваше да пазя от Петнистите не само себе си, но и принца. Във всеки момент можеха да издадат някой от нас като Осезаващ. Владетелите на Шестте херцогства нямаше да позволят подобно петно върху монарха си. Това не само щеше да унищожи надеждата на Кетрикен за мирен съюз с Външните острови, но най-вероятно щеше да доведе до събарянето на трона на Пророците. Но не можех да видя никаква изгода за Петнистите в подобна крайна постъпка. След свалянето на Предан знанието им губеше стойността си. Даже по-лошо — щяха да свалят и кралица, която подбуждаше народа да проявява търпимост към владеещите Осезанието. Не. Заплахата да разобличат Предан беше полезна, докато той оставаше наследник на трона. Нямаше да се опитат да го убият, а само да го подчинят на волята си.

А до какво можеше да доведе това? Какво щяха да поискат? Щяха ли да принудят кралицата да прилага стриктно законите, които забраняваха Осезаващите да бъдат убивани само защото носят тази магия в кръвта си? Щяха ли да поискат нещо повече? Щяха да са глупаци да не се опитат да си осигурят част от властта. Ако имаше херцози или благородници от Старата кръв, може би Петнистите щяха да се опитат да ги направят кралски фаворити. Запитах се дали Бресинга не са дошли да се умилкват около годежа. Нямаше да е зле да проверя. Майката и синът определено бяха от Старата кръв и бяха съдействали на Петнистите при подлъгването на принца. Щяха ли сега да влязат в по-активни роли? И как Петнистите смятаха да убедят Кетрикен, че заплахите им са съвсем реални? Кого или какво можеха да унищожат, за да покажат силата си?

Много просто. Том Беджърлок. За тях бях обикновена пионка, незначителен слуга, но и неприятен тип, който вече им бе осуетил плановете и бе осакатил един от водачите им. Бяха ми се показали снощи, уверени, че ще предам „посланието“ на онези, които държаха истинската власт в Бъкип. А после, за да докажат на Пророците, че са уязвими, Петнистите щяха да ми се нахвърлят като хрътки върху елен. Аз, да, аз щях да изиграя ролята на нагледен урок за Кетрикен и Предан.

Най-добре беше да избягам. Но след като се бях върнал в Бъкип, макар и за толкова кратко, никак не ми се искаше да го напускам отново. Този студен каменен замък бе навремето мой дом и въпреки че бях незаконороден, Пророците си оставаха мои роднини.

Долових приглушен звук. Изправих се и осъзнах, че чувам гласа на момиче — проникваше през дебелата стена до потайното ми място. С отегчение се наведох към шпионката и надникнах. Любопитството ми бе възнаградено с пищно обзаведена спалня. С гръб към мен стоеше тъмнокосо момиче. Възрастен воин се бе разположил на един стол до камината. Някои от белезите по лицето му бяха направени нарочно — фини, натъркани с пепел разрези, както бе прието сред жителите на Външните острови, но други несъмнено бе получил от съвсем истинско острие. Сиви кичури прошарваха косата и късата му брада. Чистеше и подрязваше ноктите си с нож, докато момичето упражняваше танцови стъпки пред него.

— … и две настрани, и една назад, и… — припяваше тя, а малките й стъпала следваха инструкциите. Когато се завъртя леко сред вихъра избродирани тъкани, за момент зърнах лицето й. Беше нарческа Елиания, годеницата на Предан. Явно се упражняваше за първия им танц довечера.

— И пак, и две настрани, и две назад, и…

— Една назад, Ели — прекъсна я мъжът. — После завъртане. Опитай отново.

Тя се закова на място и бързо изрече нещо на родния си език.

— Елиания, упражнявай езика на селяните. Върви с танца им — непреклонно каза мъжът.

— Хич не ми пука — сопна се момичето. — Тъпият им език е блудкав като танца им. — Пусна полата си и скръсти ръце. — Глупаво е. Всички тези стъпки и завъртулки. Също като гълъбите, когато клатят глави нагоре-надолу и се въртят преди сношаването.

— Да. Точно така — съгласи се той спокойно. — И причината е абсолютно същата. А сега го направи. И го направи идеално. Щом можеш да запомниш движенията от упражненията с меча, значи ще овладееш и тези. Или искаш тия надути селяни да си помислят, че Божиите руни са им пратили непохватна лодкарка за жена на хубавичкия им принц?

Тя му се намръщи и оголи необичайно бели зъби. После отново сграбчи полата си, вдигна я скандално високо, показвайки голи стъпала и крака, и продължи като обезумяла със стъпките.

— И-две-настрани-и-една-назад-и-завъртане-и-две-настрани-и-една-назад-и-завъртане-една-назад-и-завъртане… — Ожесточеното й повтаряне превръщаше изящния танц в лудешко подскачане. Мъжът се ухили, но не се намеси. Божиите руни, помислих си и задълбах в спомените си. В това имаше нещо познато. Така островитяните наричаха разпръснатите късчета земи, които владееха. А на единствената им карта, която бях виждал, имаше руническо представяне на всяко островче.

— Достатъчно! — внезапно изсумтя воинът.

Лицето на момичето бе зачервено от усилие, тя дишаше забързано. Но не спря, докато мъжът рязко не стана и не я улови в прегръдката си.

— Достатъчно, Елиания. Достатъчно. Показа ми, че можеш да го правиш, при това да го правиш идеално. Стига засега. Но довечера трябва да си самото изящество, красота и чар. Покажеш ли се като малката сприхава проклетийка, каквато си, хубавичкият принц току-виж решил да си избере по-кротка булка. А ти не искаш това, нали?

Пусна я на земята и отново седна.

— Точно това искам — тросна се тя.

Гласът му бе твърд.

— Не. Не искаш. Освен ако не предпочиташ дупето ти да опита каиша ми?

— Не. — Отговорът бе толкова бърз, че веднага се сетих, че заплахата съвсем не е шега.

— Знам, че не искаш — съгласи се той. — И на мен не ми се иска да го правя. Но ти си дъщеря на сестра ми и няма да позволя да видя рода на майките ни опозорен. А ти?

— Не искам да опозорявам рода на моите майки. — Детето стоеше изпънато като пръчка. Но след това раменете му затрепериха. — Само че не искам да се омъжвам за този принц. Майка му прилича на снежна харпия. Той ще ме подуе с бебета и те ще са бледи и студени като ледени призраци. Моля те, Пиотре, отведи ме у дома. Не искам да живея в тази огромна студена пещера. Искам си ниската къща на майките ни и да препускам с понито си на вятъра. И моя си лодка, с която да се нося по Сендалфиорд, и мои си кънки, с които да ходя на риба. А когато порасна, искам да имам моя скамейка в дома на майките и мъж, който знае, че подобава да живее в къщата на майките на жена си. Искам само каквото иска всяко друго момиче на моята възраст. Този принц ще ме откъсне от рода на майките ми като клонка от лоза и ще стана чуплива и суха тук, докато не се пръсна на парченца!

— Елиания, Елиания, мила моя, недей! — Мъжът се изправи с плавното движение на войн, макар тялото му да бе набито и дебело като на типичен островитянин. Вдигна я на ръце и тя зарови лице в рамото му. Разтресе се в ридания и очите на воина също се напълниха със сълзи. — Хайде стига. Стига.

Ако си умна, ако си силна и бърза и танцуваш като лястовичка над водата, никога няма да се стигне дотам. Никога. Днес е само годеж, малко тържество, а не сватба. Никой няма да ти прави бебе довечера нито никоя вечер години наред! А дори тогава това ще стане само ако ти го пожелаеш. Обещавам. Да не мислиш, че бих посрамил рода на майките ни, като позволя да стане инак? Това е просто танц. И трябва да го изтанцуваме безупречно. — Пусна я и босите й крака стъпиха на пода. Вдигна брадичката й, за да я погледне в очите, и избърса сълзите от бузите й. — Ето така. Така. Усмихни ми се. И не забравяй. Първият танц е с хубавичкия принц. Но вторият е за Пиотре. Така че хайде да ми покажеш как ще изиграем заедно тъпото им селско подрипване.

Започна да тананика монотонно, подаваше ритъма, и тя постави малките си ръце в неговите. Двамата пристъпиха един такт; тя се движеше като перце, той — като фехтовач. Гледах ги как танцуват. Очите на момичето бяха приковани в очите на мъжа, който пък се взираше над главата й в някаква далечина, която само той можеше да види.

Прекъсна ги почукване на вратата.

— Влез — каза Пиотре и на прага се появи прислужница с преметната през ръката рокля. Воинът и Елиания рязко се разделиха и замръзнаха. Едва ли щяха да са повече нащрек, ако в стаята бе влязла змия, въпреки че жената явно бе тяхна сънародница.

Държането й бе странно. Не направи реверанс. Вдигна роклята да я разгледат и я тръсна, за да изправи гънките.

— Довечера нарческата ще носи това.

Погледът на Пиотре пробяга по дрехата. Никога не бях виждал такава дреха. Беше рокля за жена, ушита по мярка за дете. Бе изработена от светлосиня тъкан, с широко деколте. Отпред имаше пищни дантели и платът бе набран хитроумно. Така нарческата сякаш щеше да има гърди, каквито все още нямаше. Елиания се изчерви. Пиотре бе по-директен. Пристъпи между момичето и роклята, сякаш да го предпази от нея.

— Не. Няма да я носи.

— Да. Ще я носи. Господарката я предпочита. Младият принц ще я намери изключително привлекателна.

Това бе по-скоро нареждане, отколкото мнение.

— Няма да я носи. Тази дреха е подигравка с нея. Това не е одежда за една нарческа от Божиите руни, а оскърбление за рода на майките ни. — Пиотре внезапно пристъпи напред, с рязко движение смъкна роклята от ръцете й и тя падна на пода.

Очаквах прислужницата да се свие страхливо пред него или да замоли за прошка. Вместо това тя го изгледа безизразно и след кратко мълчание заговори:

— Господарката каза така: „Това няма нищо общо с Божиите руни. Това е дреха, разбираема за мъжете от Шестте херцогства. Ще я носи“. — Замълча, сякаш обмисляше нещо, после добави: — Не го ли направи, ще изложи на опасност рода на майките ви.

След което се наведе и вдигна роклята, сякаш действието на Пиотре преди малко бе детинска сцена.

Елиания изплака тихо, все едно я бяха ударили. Докато Пиотре се обръщаше към нея, зърнах за миг лицето й. На него бе замръзнало решително изражение, но на челото й бе избила пот и тя бе пребледняла като платно — ярък контраст със зачервените й бузи преди малко.

— Престани! — тихо каза той и първата ми мисъл бе, че говори на момичето. После той погледна през рамо, но когато заговори отново, сякаш изобщо не се обръщаше към прислужницата. — Престани! Обличането й като уличница не е част от уговорката ни. Няма да го направим. Престани или ще я убия, а ти ще изгубиш очите и ушите си тук.

Извади ножа си, пристъпи към прислужницата и опря острието в гърлото й. Жената нито пребледня, нито направи опит да отстъпи. Стоеше неподвижно, а очите й проблясваха, сякаш се надсмиваха над заплахата. Не отговори. Тогава Елиания внезапно пое дълбок треперлив дъх и раменете й се отпуснаха. Миг по-късно ги изправи отново и се изпъна. От очите й не капна нито една сълза.

С плавно движение Пиотре грабна роклята от жената. Ножът му явно бе наточен като бръснач, защото с лекота сряза тъканта по цялата й дължина. Той хвърли още трепкащите парцали на пода и ги стъпка.

— Махай се! — нареди на жената.

— Както заповядаш, господарю — промърмори тя, но в отговора й се долавяше подигравка. Обърна се и излезе, без да бърза, а той я гледаше, докато вратата не се затвори. После се обърна към Елиания.

— Добре ли си, рибчице?

Тя кимна решително и вирна брадичка. Храбра лъжа — изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

Тихо се изправих. Челото ми бе прашно от притискането в стената. Запитах се дали Сенч знае, че нарческата не иска да се омъжва за принца. И че Пиотре не смята годежа за обвързващ. Запитах се какво мъчи нарческата, коя е „господарката“ и защо прислужницата се държа така безочливо. Скътах събраните късчета информация до въпросите си, взех си нещата и продължих да се катеря към кулата на Сенч. Шпионирането поне ми бе помогнало да забравя за известно време собствените ми грижи.

Изкачих последното стръмно стълбище до миниатюрното помещение на върха и бутнах малката врата. От някаква далечна част на замъка дочух музика. Сигурно оркестрантите упражняваха пръстите и инструментите си за вечерното тържество. Пристъпих иззад лавицата с бутилки вино в кулата на Сенч. И замръзнах. Поех тихо дъх, безшумно бутнах лавицата на мястото й и оставих вързопа до нея.

Наведеният над работната маса на Сенч си тананикаше нещо под нос. Пет безшумни стъпки ме отведоха до ъгъла с камината и меча на Искрен. Пръстите ми тъкмо докосваха дръжката, когато мъжът се обърна към мен. Беше слабоумният, когото бях срещнал при конюшнята. Държеше поднос с купи, чукало и чаена чаша и в изненадата си го наклони и всичко се плъзна на една страна. Забързано остави подноса на масата.

Известно време се взирахме напрегнато един в друг. Полуспуснатите му клепачи го правеха да изглежда постоянно сънен. Върхът на езика му се подаваше между зъбите и докосваше горната устна. Имаше малки уши, прилепнали към главата под небрежно подстриганата му коса. Дрехите му бяха провиснали, ръкавите на ризата му и панталоните бяха срязани, сякаш преди са принадлежали на по-едър човек. Беше дребен и дундест и целият му непривичен вид някак те караше да застанеш нащрек. Побиха ме тревожни тръпки. Знаех, че не представлява заплаха, но не исках да съм близо до него. Явно неприязънта бе взаимна, доколкото можеше да се съди по гримасата му.

— Махай се! — Гласът му бе гърлен и някак мек.

Поех дъх и казах спокойно:

— Имам право да съм тук. А ти?

Вече се бях сетил, че е слугата на Сенч — момчето, което мъкнеше дърва и вода и подреждаше след стареца. Нямах обаче представа до каква степен се ползва с доверието на Сенч и затова не споменах името му. Старият убиец едва ли щеше да е така нехаен да поверява тайните си проходи на полуидиот.

Махай се! Не ме виждаш!

Мощният удар на Умението, който ми нанесе, ме накара да се олюлея. Ако вече не бях вдигнал стените си, със сигурност щях да направя каквото ми заповяда — да се махна и да не го виждам. Докато укрепвах и уплътнявах още повече преградата на Умението около себе си, мимолетно се запитах, дали вече не е правил това с мен. Щях ли изобщо да имам спомен?

Остави ме! Не ме наранявай! Махай се, кучешка воня!

Очаквах втория удар и вече не се страхувах толкова от него. Въпреки това не свалих стените си, за да му отвърна с Умението. Заговорих, но гласът ми трепереше въпреки усилията ми да запазя спокойствие.

— Няма да ти направя нищо лошо. Ще те оставя на мира, щом искаш. Но няма да се махна. И няма да ти позволя да ме блъскаш така. — Опитах се да говоря твърдо, сякаш гълча дете, че се държи лошо. Сигурно нямаше представа какво прави; несъмнено просто използваше оръжие, което преди му бе помагало.

Но вместо от огорчение лицето му внезапно пламна от гняв. И може би страх? И без това малките му очи почти изчезнаха в дебелите му бузи, когато ги присви. За миг челюстта му увисна и езикът му се подаде още повече. После той вдигна подноса и го стовари на масата с такава сила, че съдовете подскочиха.

Махай се! — Умението повтори гневните думи от устата му. — Не ме виждаш!

Отидох до стола на Сенч и седнах решително в него.

— Виждам те — отговорих хладно. — И няма да се махна. — Скръстих ръце на гърдите си. Надявах се, че не вижда колко съм объркан. — А ти просто си върши работата и се преструвай, че ти не ме виждаш. И след като свършиш, ти ще се махнеш.

Нямаше да отстъпя пред него. Не можех да го направя. Да си тръгна означаваше да му покажа как съм дошъл, а нямах намерение да го правя — стига вече да не го знаеше. Облегнах се в стола и се помъчих да се престоря, че си почивам.

Той ме гледаше кръвнишки. Яростните удари на Умението му бяха ужасни. Наистина беше силен. А щом бе толкова силен, без да е обучаван, какво ли щеше да стане, ако можеше да овладее способностите си? Тази мисъл бе плашеща. Взирах се в студената камина, но продължавах да го следя с крайчеца на окото си. Или бе приключил с работата си, или бе решил да не я върши. Както и да е, взе подноса, мина през стаята и дръпна една лавица със свитъци. Бях виждал навремето Сенч да използва този проход. Изчезна вътре, но докато лавицата се плъзгаше обратно на мястото си, гласът и Умението му отново долетяха до мен. Вониш на кучешко лайно. Ще те заколя и ще те изгоря.

Яростта му бе като отлив, който ме остави заседнал на брега. След известно време вдигнах ръце и притиснах слепоочията си. Напрежението от държането на защитните стени бе толкова силно, че започваше да ми се отразява, но все още не смеех да ги сваля. Ако ме усетеше и решеше да ме удари с Умението си, щях да съм лесна плячка, точно както Предан бе станал плячка на импулсивната ми заповед-Умение да не ми се противопоставя. Боях се, че умът му все още носи печата й.

Това бе поредната грижа, на която трябваше да обърна внимание. Дали онази команда все още го ограничаваше? Реших, че трябва да намеря начин да отменя заповедта. Ако не го направех, тя скоро щеше да се превърне в пречка за истинското приятелство помежду ни. Запитах се дали принцът изобщо има представа какво съм му сторил. Беше случайно, казах си и презрях самия себе си заради тази лъжа. Заповедта-Умение бе запечатана в ума на принца от гневното ми избухване. Срамувах се, че съм го направил, и колкото по-рано го премахнех, толкова по-добре щеше да е и за двама ни.

Смътно осъзнах, че отново чувам музика. Направих колебливо връзка. Докато постепенно свалях стените, звуците в главата ми се засилиха. Запуших уши с длани, но това не я намали. Музика на Умението. Никога не си бях представял подобно нещо, а ето че слабоумният го правеше. Когато откъснах вниманието си от нея, тя заглъхна в приглушената завеса, която винаги чакаше на ръба на моето Умение. По-голямата част от нея беше безформен шепот, дочути мисли на хора, притежаващи дарбата само колкото да пуснат най-тревожните си мисли да се реят в Умението. Ако се съсредоточавах върху тях, понякога можех да доловя цели образи и фрази от умовете им, но те не владееха Умението достатъчно, за да ме усетят, още по-малко да отговорят. Слабоумният обаче бе различен. Той бе бушуващ пожар на Умението, музиката му бе жегата и димът на дивия му талант. Не се опитваше да го скрие; може би нямаше представа как да го крие или пък не виждаше причина да го прави.

Отпуснах се, оставих само стената, която щеше да предпази личните ми мисли скрити от напъпващата дарба на Предан. После изстенах, защото главоболието от Умението заблъска в черепа ми.

 

 

— Фиц?

Усетих присъствието на Сенч миг преди да докосне рамото ми. Въпреки това се стреснах и вдигнах ръце, сякаш да посрещна удар.

— Какво ти е, момче? — попита той и се наведе, за да ме огледа. — Очите ти са кървясали! Кога си спал за последно?

— Май току-що. — Успях да докарам немощна усмивка. Целият бях плувнал в пот. Спомнях си само откъслечни моменти от измъчвалия ме кошмар. — Срещнах слугата ти — добавих с треперещ глас.

— Шишко ли? Е, тъпичък е, но ми върши работа. А и не може да издава тайни, след като няма усета да ги разпознае, ако случайно се натъкне на тях. Зарежи го. Дойдох веднага щом получих съобщението на лорд Златен. Каква е тая работа с Петнистите в града?

— Написал го е на хартия ли? — Вбесих се.

— Не точно. Само аз бих могъл да разбера намека. Хайде разказвай.

— Проследиха ме снощи… по-скоро тази сутрин. За да ме сплашат и да ми покажат, че знаят за мен. Че могат да ме намерят по всяко време. Сенч, друго е по-важно. Знаеш ли, че слугата ти… как се казваше? Шишко? Знаеш ли, че Шишко изобщо не е тъп?

— Стига де! — Старецът изсумтя, сякаш бях пуснал най-тъпата шега. Въздъхна шумно и посочи с отвращение студената камина. — Всеки ден трябва да пали огъня. И през ден забравя. Как така да не е тъп.

— Друго ти казвам. Шишко е Умел. Много Умел. Едва не ме помете, когато го стреснах неволно. Ако не бях издигнал стените си, за да пазя ума си от Предан, сигурно щеше да издуха всичко от главата ми. „Махай се“, каза ми, и; „Не ме виждаш“. И: „Не ме наранявай“. И, знаеш ли, Сенч, струва ми се, че го е правил и преди. Дори на мен. Веднъж при конюшните видях едни момчета да го дразнят. И чух съвсем ясно, почти като казано на глас; „Не ме виждаш“. После конярчетата го оставиха на мира, а след това не си спомнях, че съм го виждал. Искам да кажа, освен онзи път.

Сенч бавно седна, посегна и хвана ръката ми, сякаш това щеше да направи думите ми по-разбираеми. Или може би проверяваше дали не ме е хванала треска?

— Шишко има Умението — рече предпазливо. — Това ли ми казваш?

— Да. Магията е сурова и необуздана, но гори в него като пожар. Никога не съм виждал подобно нещо. — Затворих очи, притиснах слепоочията си и се опитах да събера черепа си в едно цяло. — Все едно съм ял як пердах.

— Вземи — рязко рече Сенч след малко.

Взех студената мокра кърпа, която ми подаде, и я притиснах до очите си. Не исках да го моля за нещо по-силно. Упоритият старец твърдо бе решил, че болкоуспокояващите ще се отразят на способността ми да обучавам Предан на Умението. Нямаше смисъл да мечтая за ефекта на елфовата кора. Дори и да беше останала малко в замъка, несъмнено я бе скрил на сигурно място.

— И какво да правя сега? — промърмори той. Вдигнах крайчеца на кърпата и го погледнах.

— С кое?

— С Шишко и Умението му.

— Какво можеш да направиш? Той си го има.

— Според онова, което преведох от старите ръкописи, това го прави известна заплаха за нас. — Сенч въздъхна. — Той е див, необучен и недисциплиниран талант. Умението му може неволно да засегне Предан точно докато се опитва да се учи. Разгневи ли се, може да използва Умението срещу хора. И явно вече го е правил. Още по-лошото е, че според теб е силен. По-силен и от теб ли?

Махнах отмаляло с ръка.

— Няма как да знам. Дарбата ми винаги е била непостоянна, Сенч. И нямам представа как да я меря. Но не съм се чувствал така притиснат, откакто цялата котерия на Гален не насочи обединената си сила срещу мен.

— Хм. — Сенч се облегна в стола си и се зае да изучава тавана. — Най-благоразумно би било просто да се отървем от него. По най-добрия начин, естествено. Той няма вина, че е опасност за нас. По-малка крайност е да започнем да го тъпчем с елфова кора, за да притъпим или унищожим дарбата му. Но след като безразсъдната ти употреба на елфова кора през последните десет години не успя напълно да изтръгне Умението от теб, не ми се вярва да е толкова ефективна, колкото смятат авторите на свитъците. Склонен съм на трети подход. Може би ще се окаже по-опасен. Чудя се дали именно затова не ми допада — възможностите са толкова големи, колкото и рискът.

— Да го обучавам? — възкликнах. Сенч се подсмихна и изстенах: — Сенч, не! Та ние не сме сигурни, че ще можем да обучим безопасно Предан, а той е възприемчиво момче с остър ум. Твоят Шишко вече е настроен враждебно към мен. Обидите му ме карат да се боя, че някак е доловил, че съм Осезаващ. Освен това вече овладяното от него е достатъчно силно, за да представлява опасност за мен, ако се опитам да го науча на още.

— Значи мислиш, че трябва да го убием? Или да осакатим дарбата му?

Не исках решението да е мое. Дори не исках да знам, че е взето, но ето че отново бях затънал до гуша в заговорите на Пророците.

— Нито едното, нито другото — отвърнах. — Не можем ли просто да го отпратим някъде?

— Оръжието, което изхвърляме днес, утре може да се опре в гърлото ни — неумолимо отвърна Сенч. — Затова навремето крал Умен реши незаконно роденият му внук да му е подръка. Трябва да решим нещо подобно относно Шишко. Да го използваме или да го обезвредим. Среден път няма. Както видяхме в случая с Петнистите.

Не знам дали искаше да ме укори, но думите му така или иначе ме жегнаха. Облегнах се назад и отново притиснах кърпата към очите си.

— Какво искаш да направя? Да избия всички? Не само Петнистите, които отмъкнаха принца, но и първенците от Старата кръв, които ни помогнаха ли? А след това и Ловкинята на кралицата? И фамилията Бресинга? И Сидел, младата годеница на Любезен Бресинга, и…

— Знам, знам — прекъсна той изброяването на все по-разширяващия се кръг убийства, които въпреки всичко нямаше напълно да запазят тайната ни. — Положението обаче е налице. Показаха ни, че са бързи и способни. Тук си от няма и два дни, а вече те държат под око. Прав ли съм? — Кимнах и той продължи: — И моментално са те намерили. И са се погрижили да разбереш, че знаят за теб. Това е съвсем преднамерена маневра. — Пое дълбоко дъх. Видях го как премисля всичко, как се опитва да разбере посланието, което държаха да предадат. — Знаят, че принцът е Осезаващ. Знаят, че ти си Осезаващ. Могат да унищожат някой от двама ви, когато си пожелаят.

— Това вече ни е известно. Мисля, че целят нещо друго. — Поех дъх, подредих мислите си и описах накратко случая. — Сега виждам нещата в друга светлина. Искаха да се страхувам и да си мисля какво мога да направя, за да се предпазя от тях. Мога или да бъда заплаха за тях, която да елиминират, или да съм им от полза.

Досега не бях разбирал положението точно така, но изводите изглеждаха очевидни. Бяха ме сплашили, след което ме пуснаха, за да ми дадат време да осъзная, че не мога да ги избия всичките. Невъзможно бе да разбера колко от тях знаят тайната ми. Единственият начин да оцелея бе да съм им от полза. Какво можеха да искат от мен?

— Може би ще поискат да съм техен шпионин в замъка Бъкип. Или тяхно оръжие в крепостта, вътрешен човек, който може да бъде обърнат срещу Пророците.

Сенч без усилие проследи хода на мислите ми.

— Нима ние не бихме избрали същото? Хм. Да. Съветвам те да си отваряш очите на четири, поне за известно време. И в същото време да си открит. Бъди готов да се свържеш отново с тях. Разбери какво искат и какво предлагат. Ако е нужно, накарай ги да си мислят, че ще предадеш принца.

— Да им се пусна като стръв? — Надигнах се и махнах кърпата.

Устните му се изкривиха в усмивка.

— Именно. — Протегна ръка и взе кърпата. Наклони глава и ме огледа критично. — Изглеждаш ужасно. По-зле и от човек след седмичен запой. Много ли боли?

— Ще го преживея — сопнах се сърдито.

Той кимна удовлетворено.

— Боя се, че ще ти се наложи. Но всеки следващ път отслабва, нали? Тялото ти се научава да се справя. Сигурно е като мускулите на фехтовач — свикват с напрежението след часовете тренировки.

Наведох се с въздишка напред и разтърках възпалените си очи.

— По-скоро като копеле, научаващо се да свиква с болката.

— Е, каквото и да е, аз съм доволен. — Отговорът му бе енергичен. Нямаше да получа съчувствие от стареца. Той се изправи. — Иди да се измиеш, Фиц. Хапни нещо. Покажи се тук-там. Въоръжи се, но внимателно. — Замълча за момент. — Сигурен съм, че помниш къде държа отровите и инструментите. Вземи каквото ти трябва, но направи списък, така че да поръчам на чирака да попълни инвентара.

Не отговорих, че няма да взема нищо, че отдавна не съм убиец. Вече си бях помислил за едно-две прахчета, които можеха да са полезни, ако се окажа в неизгодно положение като сутринта.

— Кога ще се видя с новия ти чирак? — попитах небрежно.

— Бива си те. — Сенч се усмихна. — Кога ще се запознаеш с новия ми чирак ли? Не вярвам, че би било разумно или удобно и за двама ви. Както и за мен. Фиц, ще те помоля да бъдеш почтен в това отношение. Остави ми тази тайна и не се опитвай да надничаш в нея. Повярвай ми, така е по-добре.

— Като стана дума за надничане, имам да ти кажа и още нещо. Поспрях, докато идвах насам, и чух гласове. Надзърнах в стаята на нарческата. Мисля, че трябва да споделя с теб това-онова.

Той наклони глава.

— Изкусително. Много изкусително. Но не успя да отвлечеш напълно вниманието ми. Думата ти, Фиц, преди да се опиташ да ме подлъжеш да мисля за други неща.

Честно казано, не ми се искаше да му я давам. Не беше само заради изгарящото ме любопитство, нито дори заради странната ревност, която изпитвах. Беше противно на цялото обучение, което бях получил от стареца. Открий колкото можеш повече за ставащото около теб, така ми казваше навремето. Не знаеш какво може да ти е от полза в даден момент. Зелените му очи се взираха предупредително в мен и накрая сведох поглед. Поклатих глава, но все пак казах:

— Обещавам, че няма нарочно да се опитвам да открия самоличността на чирака ти. Но мога ли да попитам нещо? Той знае ли за мен, има ли представа какъв съм бил?

— Момчето ми, не издавам тайни, които не са мои.

Въздъхнах облекчено. Щеше да е притеснително да си представям как някой в крепостта ме наблюдава и знае кой съм, но остава невидим за мен. Поне бях на равни начала с новия му чирак.

— И тъй. Нарческата?

Докладвах му, макар изобщо да не очаквах, че ще ми се наложи да го правя отново. Сякаш бях някогашното момче — повторих чутото дума по дума, след което той ме разпита какво мисля. Отговорих направо.

— Не знам какъв е мъжът от свитата на нарческата. Но не мисля, че се смята обвързан чрез годежа, а съветът му към нея цели да й внуши, че и тя не бива да се чувства обвързана.

— Крайно интересно. Ценна информация, Фиц, и няма никаква грешка. Странната им прислужница привлече и моето внимание. Когато имаш време, няма да е зле да надзърнеш отново и да ми кажеш каквото откриеш.

— Не може ли с това да се заеме новият ти чирак?

— Отново надничаш, и много добре го знаеш. Но този път ще ти отговоря. Не. Чиракът ми не е така добре запознат с мрежата шпионски проходи в замъка като теб. Това не е работа за чираци. Те имат достатъчно друга работа и свои тайни, за да ги товаря и с моите. Но си мисля да го накарам да обърне специално внимание на прислужницата. Именно тя е най-плашещото парче от мозайката. Тунелите и тайните проходи в Бъкип обаче си остават само между нас. Така че… — на лицето му заигра странна усмивка — най-добре е да смяташ, че си се издигнал до калфа. Не че още си убиец, естествено. И двамата знаем, че не е така.

Закачката ме докосна по чувствително място. Не исках да мисля за това до каква степен съм се въплътил в старата си роля на шпионин и убиец. Вече бях убивал за принца, на няколко пъти. Беше под въздействието на гнева, докато защитавах себе си и спасявах Предан. Щях ли да убивам отново за Пророците — тайно, с отрова и хладнокръвното осъзнаване на необходимостта? Най-тревожното във въпроса бе, че не знаех отговора. Насочих ума си в по-плодоносни насоки.

— Кой е мъжът в стаята на нарческата? Имам предвид, освен че й е роднина.

— Вуйчо й, брат на майка й. Според традициите на Външните острови това е по-важно, отколкото ако й беше баща. За тях е важна майчината линия. Братята на една жена са важните в живота на децата й. Служил съм с техни воини отцепници на борда на „Руриск“ и от тях знам някои неща за земята и обичаите им. Думите му съответстват на спомените ми по въпроса.

Сенч потърка замислено брадичката си.

— Когато се обърна към нас с предложение за съюз, Аркон Кървавия меч се ползваше с поддръжката на хетгурда. Приех предложението, както и това, че в качеството си на баща на Елиания ще може да уреди брака й. Помислих, че може би на Външните острови са изоставили матриархалните си традиции, но сега се питам дали родът на Елиания все още не се придържа към тях. Но пък тогава защо няма жена роднина, която да уговаря условията по годежа? Аркон Кървавия меч като че ли сам се занимаваше с пазарлъците. Пиотре Черната вода играеше ролята на придружител и телохранител на нарческата. Но сега предполагам, че е и неин съветник. Хм. Може би сме сбъркали, като насочихме вниманието си към баща й. Ще се погрижа да се отнасят към Пиотре с повече уважение. — Смръщи чело, докато набързо преправяше концепцията си относно предложението за женитба. — Знаех за прислужницата. Помислих си, че е довереница на нарческата, може би нейна стара дойка или бедна роднина. А според твоите сведения явно не е в добри отношения нито с Елиания, нито е Пиотре. Нещо не е наред. — Въздъхна тежко и с неохота призна грешката си. — Смятах, че уговаряме брака с Кървавия меч, бащата на Елиания. А може би е трябвало да науча повече за рода на майка й. Но ако те наистина са онези, които предлагат момичето, то дали Кървавия меч не е будала или кукла на конци? Изобщо има ли някаква истинска власт?

Челото му се покри с дълбоки бръчки. Изведнъж си дадох сметка, че заплахата на Петнистите срещу мен е станала незначителна грижа, нещо, с което Сенч очаква да се справя сам. Не можех да реша дали вярата му в мен ме ласкае, или той ме пренебрегва като третостепенна пионка в играта. Миг по-късно той отново ме върна на земята.

— Така. Мисля, че засега решихме колкото можем. Предай поздравите ми на господаря си, Том Беджърлок. Уведоми го, че главоболието не ми позволява да се насладя на удоволствието от компанията му този следобед, но че принцът с радост ще приеме поканата му. Така Предан ще има възможност да прекара с теб известно време, все ми досажда, че те няма. Не е нужно да ти напомням да си сдържан в контакта си с момчето. Не искаме да будим никакви подозрения. — Пое дъх и тонът му се промени. — Фиц. Не подценявай влиянието си върху принца. Когато сме насаме, говори за теб с открито възхищение. Не съм сигурен, че постъпи мъдро, като разкри връзката си с мен, но станалото — станало. Той търси от теб не само наставник в Умението, но и мъжки съвет по всеки въпрос от живота си. Внимавай. Една непредпазлива дума от твоя страна може да го насочи в посока, в която никой от нас да не е в състояние да го последва безопасно. Говори положително за годежа му и го окуражи да поеме с готовност кралските си задължения. Що се отнася до Петнистите и заплахите им… мисля, че днес не е най-подходящото време да бъде товарен с грижи за теб. И без това на някои може да им се стори странно, че принцът ни решава да излезе на езда с чуждоземен благородник и телохранителя му в такъв важен ден от живота си. — Внезапно замълча. — Не че се опитвам да ти казвам как да се държиш с него. Знам, че сте изградили своя връзка помежду си.

— Така е — казах, като се опитах да не го кажа твърде рязко. В действителност усетих как гневът ми се надига още когато започна да изрежда дългия си списък заповеди. Сега бе мой ред да поема дълбоко дъх. — Сенч. Както сам каза, момчето ме търси за мъжки съвет. Не съм придворен ласкател, нито пък съветник. Ако се мъча да насочвам Предан само за да отговаря на целите на Шестте херцогства… — Оставих думите да заглъхнат, преди да му кажа, че подобен подход ще е погрешен за всички ни. Прочистих гърло. — Искам винаги да съм честен с Предан. Ако поиска съвет, ще му кажа онова, което мисля. Но не е нужно да се страхуваш толкова. Кетрикен добре е възпитала сина си. Мисля, че ще е верен на обучението си. Колкото до мен… предполагам, че момчето не се нуждае толкова от наставник, колкото от слушател. Днес ще го слушам. А относно сутрешната среща с Петнистите, не виждам нужда Предан да научава веднага за нея. Може да го предупредя, че не бива да ги изхвърля изцяло от мислите си. Определено са сила, с която трябва да се съобразяваме. Което ме води до един друг въпрос. Бресинга ще присъстват ли на годежната церемония?

— Предполагам. Поканени са и се очаква да пристигнат по някое време днес.

Почесах се по тила. Главоболието не отслабваше, но като че ли преминаваше в обикновено, а не предизвикано от Умението.

— Ако можеш да споделиш подобно нещо с мен, бих искал да зная кой ги съпровожда, както и какви коне яздят, ловните им животни, соколи, дори домашни любимци. Колкото се може повече подробности. А, и още нещо. Мисля, че е най-добре да си вземем пор или куче плъхогон за тези помещения; нещо малко и бързо, което да обикаля за плъхове и други гадини. Едно от животните тази сутрин беше плъх, а може би невестулка или катерица. Подобно създание може да е идеален шпионин в замъка.

Сенч ме погледна смаяно.

— Май ще поискам пор. Те са по-тихи от кучетата и могат да те съпровождат през коридорите. — Наклони глава. — Да не мислиш да го вземеш като обвързано животно?

Трепнах.

— Сенч. Не става по този начин. — Опитах се да си напомня, че задава въпроса от незнание, а не за да ме засегне. — Чувствам се като вдовец. Точно сега нямам желание да се обвързвам с каквото и да било създание.

— Съжалявам, Фиц. Трудно ми е да го разбера. Думите ми може би прозвучаха неуместно, но не беше от неуважение към паметта му.

Смених темата.

— Добре тогава. По-добре да се стегна за следобедната езда с принца. И трябва да помислим какво да правим със слугата ти.

— Май ще е най-добре да уредя среща за трима ни. Но не днес, нито довечера. Нито дори утре, предполагам. Сега най-важен е годежът. Всичко трябва да мине безупречно. Мислиш ли, че въпросът с Шишко може да почака?

— Явно ще се наложи. — Свих рамене. — Успех с останалото.

Станах и взех легена и кърпата, за да се измия в коридора.

— Фиц. — Гласът му ме накара да спра. — Не го казах открито, но можеш да смяташ тези покои като свои. Знам, че човек в твоето положение понякога се нуждае от свое местенце. Ако искаш нещо да се промени… мястото на леглото, завесите или пък да ти бъде донесена храна или бренди… каквото и да е. Само кажи.

По гърба ми пробягаха тръпки. Никога не бях искал тази работна стая на убиец.

— Не. Благодаря, но не. Нека засега оставим всичко както си е. Макар че може би ще оставя някои от нещата си тук. Меча на Искрен, някои лични вещи.

В очите му се четеше някакво спотаено съжаление, но той кимна.

— Щом желаеш, тъй да бъде. Засега. — Огледа ме критично, но гласът му бе много мек. — Знам, че още скърбиш. Но трябва да ми позволиш да ти подравня косата или да извикам някой да го направи. В този си вид привличаш внимание.

— Сам ще се погрижа. Още днес. О. Има и още нещо. — Странно как почти бях забравил първата си тревога покрай всички останали страхове. Поех дъх. Сега ми се струваше още по-трудно да му призная нехайството си. Направих една глупост, Сенч. Когато напуснах къщата си, очаквах да се върна съвсем скоро. Оставих там неща… може би опасни неща. Ръкописи, в които излагам мислите си, както и история за това как събудихме драконите… боя се, че е твърде точна, за да бъде разгласена. Трябва да отида възможно най-скоро, за да ги прибера на по-сигурно място или да ги унищожа.

Докато говорех, лицето му ставаше все по-сериозно. Накрая въздъхна тежко.

— Някой неща е най-добре да си останат неписани — отбеляза тихо. Макар и мек, укорът си оставаше болезнен. Взираше се в стената, но сякаш гледаше някъде надалеч. — Но пък признавам, че не е зле истината да бъде записана някъде. Мисля, че това щеше да спаси Искрен в търсенето на Праотците — ако се беше запазила някоя вярна история. Така че събери писанията си, момче, и ги донеси тук. Съветвам те да изчакаш ден-два, преди да тръгнеш. Петнистите може би очакват да побегнеш. Ако тръгнеш сега, най-вероятно ще те последват. Остави аз да уредя кога и как да тръгнеш. Искаш ли да пратя доверени хора с теб? Няма да знаят кой си или каква е целта на пътуването ти, а само че трябва да ти помагат.

Обмислих предложението и поклатих глава.

— Не. И без това вече показах, че имам доста тайни. Сам ще се погрижа за това, Сенч. Тревожи ме обаче и още нещо. Мисля, че стражите на портата са прекалено разхайтени. Покрай Петнистите, годежа на принца и посещаващите чужденци, май няма да е зле да са по-бдителни.

— Май няма да е зле да се погрижа и за това. Странно. Мислех си, че като дойдеш, ще мога да ти прехвърля част от работата си и да имам повече време да бъда старец. А вместо това ти ме товариш с нови задачи. Не, не ме гледай така… предполагам, че е за добро. Работата, казват старците, поддържа човека млад. Но може пък да го казват само защото им се налага да продължават да се трепят. А сега тръгвай, Фиц. И гледай да не ми намериш още някоя криза до довечера.

Оставих го да седи в стола си до студената камина, едновременно замислен и някак доволен от себе си.