Робин Хоб
Лорд Златен (26)

Глава 25
Съвет

… и нищо не можело да я разубеди. Принцесата искала танцуващия мечок да е неин. От години не била молила толкова много, но накрая наложила своето и баща й дал на мечкаря цяла шепа жълтици за животното. И принцесата сама поела веригата на мечока и повела огромния звяр към спалнята си. А късно през нощта, когато всички други спели, момъкът станал и захвърлил мечата си кожа. И когато се показал на принцесата, тя решила, че е най-красивият младеж, когото е виждала. И станало така, че не той, а тя добила своето.

„Мечокът момък и принцесата“

Една утрин брезите порозовяха и отъпканият сняг в двора се превърна в киша. Тази година пролетта буквално нахлу в Бъкип. По залез по най-използваните пътеки тук-там се виждаше земята. Нощта беше студена и зимата смразяваше всичко с докосването си, но на следващата сутрин земята се събуди от ромон на вода и песента на топлия вятър.

Спах добре въпреки хъркането и въртенето на двайсетината други гвардейци. След закуска препасахме мечовете, изведохме конете и се събрахме в двора.

Естествено, наложи се да чакаме принца. Той дойде със съветник Сенч и кралица Кетрикен. Изглеждаше излъскан и същевременно неспокоен. Десетина благородници дойдоха да го изпратят, сред тях шестимата представители на Шестте херцогства, които участваха в първия съвет за обсъждането на проблема с Осезаващите. Личеше им, че никога не са държали да се изправят лице в лице с Осезаващи и че не очакват срещата с нетърпение. Лорд Любезен Бресинга също стоеше в кишата, за да пожелае лек път на принца. Гледах от последната редица застиналото му лице и се питах как ли приема случващото се. По заповед на кралицата никой, освен гвардията и Предан не биваше да напуска замъка — Кетрикен не искаше да рискува да подплаши и без това крайно предпазливата делегация на Старата кръв.

Кралицата даде кратки заръки на командира. Не чух думите, но видях как физиономията на Маршкрофт се промени. Той се поклони, но неодобрението му си личеше. Стреснах се, когато ненадейно се появи жена на кон, водеше коня на кралицата. Трябваше ми малко време, докато позная Лоръл. Беше се подстригала и бе боядисала косата си черна. Сенч протестиращо пристъпи напред, но кралицата беше непреклонна. Каза му нещо. Не чух думите, но видях как тя стисна зъби и съветникът се изчерви. Кетрикен му кимна отсечено, качи се в седлото и даде знак на Маршкрофт, че е готова. По негова команда всички яхнахме конете и последвахме принца и командира през портите на Бъкип. Обърнах се. Сенч се взираше в нас, изпълнен с ужас. Защо идва с нас? — тревожно излъчих към него, но дори и да беше доловил мисълта ми, той не отговори.

Зададох същия въпрос на принца.

Не знам. Просто каза на Сенч, че има промяна на плана и че трябва да се погрижи никой да не ни последва. Това хич не ми харесва.

И на мен.

Видях как принцът каза нещо на майка си. Тя само поклати глава. Устните й бяха решително стиснати. Лоръл яздеше, загледана право напред. Разбрах, че тя е била пратеникът на кралицата при Осезаващите. Така ли се беше борила с Петнистите? С опити да спечели политическо влияние за по-умерената група? Изглеждаше смислено, но задачата й явно не беше нито лесна, нито безопасна.

Кишата поддаваше под копитата на конете. Излязохме през западната порта. На теория единствено принцът и Маршкрофт знаеха целта ни. Птицата със съобщението беше пристигнала вчера. На практика и аз бях сред посветените. Имаше мърморене и несъгласие относно решението на кралицата да се срещне с представителите на Старата кръв. Беше решено, че е по-разумно да пазим мястото на срещата в тайна, за да не реши някой от по-буйните благородници да саботира плановете ни.

Вятърът вещаеше или дъжд, или лапавица. Влагата беше събудила за живот оголените дървета. Не завихме по отклонението към реката, а поехме по пътя към гористите хълмове зад замъка. Самотен ястреб патрулираше в небето, може би в търсене на някоя по-дръзка мишка. А може би не, помислих си. Когато наближихме дърветата, Маршкрофт ни нареди да се прегрупираме, така че принцът и кралицата да яздят между нас, а не отпред. Страховете ми растяха. Предан с абсолютно нищо не показваше, че знае, че яздя зад него, но се радвах на здравата връзка с Умението помежду ни.

На всяко разклонение избирахме по-неизползвания път. Не ми харесваше, че в гората се налага да се разтеглим в дълга колона. Моя черна негодуваше, че трябва да следва спокойното темпо на коня пред себе си. Налагаше се почти да се боря с нея, за да я удържам — нервността й ме разсейваше и ми пречеше да разширя Осезанието си. Заради хората и конете бе почти невъзможно да улавям нещо извън групата — все едно да се опитвам да различа цвъртенето на мишка, докато около мен лаят кучета. Въпреки това се наругах и рязко предупредих с Умението принца, когато усетих конници по фланговете ни. Бяха си свършили работата идеално. Внезапно долових двама и преди да успея да си поема дъх, забелязах още трима да се промъкват тихо между дърветата — тези бяха пешаци със скрити под качулките лица. И носеха лъкове.

Това не е мястото, за което се бяхме уговорили — излъчи тревожно Предан, когато Маршкрофт заповяда да спрем. Струпахме се възможно по-гъсто около принца. Осезаващите бяха сложили стрели в тетивите, но лъковете им бяха насочени надолу.

— Старата кръв ви поздравява! — разнесе се глас през гората.

— Предан Пророкът отвръща на поздрава ви — ясно отговори Предан, след като кралицата запази мълчание. Гласът му бе спокоен, но почти чувствах как бясно бие сърцето му.

Дребна тъмнокоса жена излезе сред стрелците и застана пред нас. За разлика от останалите, беше невъоръжена и с открито лице. Погледна Принца, после се обърна към кралицата и каза с усмивка:

— Фицрицарин.

Вцепених се, но Предан видимо се отпусна. Кимна на Маршкрофт.

— Уговорената парола. Това са хората, които трябва да посрещнем. — Обърна се към жената. — Но защо сте тук, а не на мястото на срещата?

Жената се разсмя малко горчиво.

— Миналото ни научи на предпазливост при вземане-даване с Пророците, милорд. Простете, че все още прибягваме до нея. Спасила е не един живот.

— С вас не винаги се е постъпвало честно, така че прощавам подозренията ви. Тук съм, както пожелахте, за да ви уверя, че предлагаме на пратениците безопасен път до замъка Бъкип.

Жената кимна.

— А доведохте ли заложник от благородническо потекло, както поискахме?

— Тук е — неочаквано се обади кралицата. — Давам ви сина си.

Предан пребледня.

— Кралице, умолявам ви, не! — възкликна Маршкрофт и се обърна към жената от Старата кръв. — Не са ми казвали нищо за заложници. Моят дълг е да защитавам принца. Вземете мен вместо него!

Ти знаеше ли? — рязко попитах Предан.

Не. Но я разбирам. Отговорът му бе странно спокоен. Изрече следващите думи на глас, но те бяха колкото към гвардееца, толкова и към самия мен.

— Спокойно, Маршкрофт. Това е решението на майка ми и ще му се подчиня. Никой не ще те обвини, че си изпълнил волята на кралицата си. Защото аз съм Жертва за моя народ. — Обърна се да погледне майка си. Лицето му бе бледо, но гласът му бе твърд. Изведнъж си дадох сметка, че се гордее от този момент. Горд да служи по този начин, горд, че го е сметнала за достатъчно зрял, за да посрещне това предизвикателство. — Щом такава е волята на кралицата, предавам живота си във вашите ръце. И ако някой от вашите пострада, готов съм да го изгубя.

— Аз също ще остана, за да потвърдя думата на моята кралица. — Тихият глас на Лоръл прозвуча ясно в настъпилата след думите на принца тишина. Жената от Старата кръв кимна сериозно. Явно познаваше Ловкинята.

Трескаво се опитвах да определя положението. Естествено, от Старата кръв трябваше да поискат заложник. Безопасният път и скритата самоличност нямаше да пазят избраните им лидери, след като се озоват зад стените на Бъкип. Въпреки отказа на Сенч на искането им все някой трябваше да стане заложник. Но защо кралицата не бе избрала мен вместо Лоръл? Погледнах я с нови очи. Увъртането й ме изненадваше, както и начинът, по който бе заобиколила Сенч. Много добре знаех, че старият убиец никога не би се съгласил с това решение. Как бе успяла да уреди всичко? Чрез Лоръл ли?

Маршкрофт скочи от коня си и коленичи пред нея в кишата, умоляваше я да предаде него като заложник или поне да му позволи да остане с още петима гвардейци при принца. Но тя бе непреклонна. Принцът слезе от коня и вдигна капитана на крака.

— Никой няма да те вини за това, дори ако нещата се объркат — увери го. — Майка ми е тук, за да ме предаде; затова дойде с нас. Всички ще знаят, че това е станало по нейна воля, не по твоя! Умолявам те, качи се на коня си и отведи кралицата в замъка. — Заговори по-високо. — Да, чуйте ме и всички, които ще тръгнете обратно. Пазете тези хора, сякаш животът ми зависи от това, защото ви уверявам, че наистина зависи. Това е най-добрият начин, по който можете да ми служите.

Жената от Старата кръв се обърна към Маршкрофт.

— Обещавам на двама ви и на майка му, че няма да се отнасят зле с него, стига и с нашите хора да се държат по същия начин. Имате думата ми.

Това ни най-малко не успокои капитана.

Чудех се какво да правя. Ще се отделя и ще се върна, обещах на принца.

Не, Майка ми даде дума, че ще се отнасяме добре с тях, и ще бъде точно така. Ако ми потрябваш, ще те уведомя, обещавам ти. Но засега ме остави да изпълня волята й.

Междувременно хората от Старата кръв излизаха от гората на групички от по двама и трима. Някои бяха с животинските си партньори. Чух пронизителния вик на ястреб и разбрах, че предположението ми е било вярно. Един мъж яздеше, съпровождан от петнисто куче. Една жена водеше стелна крава. Но другите десетина бяха сами. Запитах се дали са оставили партньорите си, или в момента нямат.

Един от мъжете незабавно привлече вниманието ми. Беше над петдесетте, но носеше годините си с лекота, характерна за активните хора. Движеше се с моряшка походка и водеше кон, на който явно нямаше доверие. Косата и късо подстриганата му брада бяха стоманеносиви като очите му, но в тях се долавяше оттенък на синьото. С изключение на жената, която ни посрещна, той бе единственият от Старата кръв, който не криеше лицето си. Най-много впечатление обаче ми направи не външността му, а уважението, което проявяваха към него останалите. Хората от Старата кръв се отдръпнаха, сякаш беше светец или луд. Жената го посочи с поклон.

— Вие ни доверихте принц Предан. Почти не очаквахме да го направите, въпреки обещанието ви. Аз пък реших, че ако ни дадете заложник, който да показва, че наистина се отнасяте с уважение към нас, ще отвърнем по същия начин. Даваме ви Уеб. Той е от най-старата Стара кръв, от най-чист род и последен от своите. Ние нямаме благородници, нито крале или кралици. Но понякога имаме такива като Уеб. Той не ни управлява, но се вслушва в нас и ние в него. Отнасяйте се добре с всичките ми хора, но с Уеб се дръжте така, сякаш е вашият принц.

Това представяне ми се видя много странно, още повече че всички от Старата кръв се държаха така, сякаш ни е дала истински дар. Реших да разясня това със Сенч.

Помислих си дали да не се свържа с Шишко и да го помоля да разкаже на Сенч какво е направила кралицата, но се отказах. Шишко често объркваше съобщенията и не ми се искаше Сенч да предприеме някакви безразсъдни действия.

За днес бяха предостатъчни. Докато тръгвахме, внезапно заваля дъжд.

— Три дни — извика след нас жената. — Върнете хората ми живи и здрави след три дни!

Кралицата се обърна и кимна сериозно. Напомнянето едва ли бе нужно. Вече ни се струваше, че сме оставили твърде дълго принца в ръцете им.

Маршкрофт направи всичко по силите си да построи хората си така, че да защитават представителите на Старата кръв, но те бяха повече от очакваното и гвардейците се разтеглиха в рехав строй. Бях в края на процесията, зад жената с кравата. Мислех си, че брадатият ще настоява за някакво почетно място, може би редом с кралицата. Уеб обаче яздеше отзад, непосредствено пред мен. Озърнах се за последен път към принца, който продължаваше да седи на коня си под ледения дъжд. Когато отново се обърнах напред, видях, че Уеб ме гледа.

— По-храбър е, отколкото си мислех за момче на неговите години. По-твърд е, отколкото може да се очаква от принц — каза високо. Гвардеецът от дясната ми страна се намръщи. Аз само кимнах. Уеб задържа погледа си върху мен още малко. Чувствах се неспокойно, че се бе обърнал тъкмо към мен.

Още преди да стигнем Бъкип бях мокър до кости. Дъждът премина в лапавица, от която пътят стана опасно хлъзгав и забави придвижването ни. Стражите на портата ни пуснаха, без да задават въпроси, но докато минавахме покрай тях, видях как очите на единия се разширяват и прочетох по устните му как казва на другаря си: „Принца го няма!“ Слухът явно щеше да стигне до замъка преди нас.

В двора Маршкрофт помогна на кралицата да слезе от коня. Сенч ни чакаше. За момент изгуби контрол, когато видя, че принцът не се е върнал. Острите му зелени очи моментално се обърнаха към мен. Отклоних поглед, защото нямах какво да му кажа, а и не желаех хората да заподозрат, че помежду ни има някаква връзка. Не беше трудно. Дворът се превърна в кална площадка, пълна със сновящи хора и животни. Уплашеното мучене на кравата се смеси с безразборните приказки. Дойдоха слуги да приберат конете ни и конете на гостите, но не бяха готови за стелната крава, нито пък за подгизналата забулена жена, която отказваше да я остави и същевременно се боеше да влезе в конюшнята.

Накрая с Уеб предложихме да я придружим. Намерих празни ясли и настанихме уморената крава колкото се може по-удобно на непознатото й място. Жената почти не разговаря с нас и изглежда, се интересуваше единствено от благополучието на кравата. Уеб обаче беше непринуден и приказлив не само с мен, но и с конете и конярчетата, които пратих за вода и сено. Представих се като Том Беджърлок от гвардията на кралицата.

— А — рече той и кимна, сякаш подозренията му се бяха потвърдили. — Значи ти си приятелят на Лоръл. Тя каза добри неща за теб и те препоръча на вниманието ми.

И след този изнервящ коментар отново се зае да разглежда конюшнята. Интересуваше се от всичко ставащо наоколо и задаваше въпроси не само за това как се устройват животните, но и каква порода е кобилата ми, отдавна ли съм гвардеец и дали също като него горя от нетърпение да облека сухи дрехи и да пийна нещо горещо.

Бях сдържан, без да съм груб, но все пак изпитах облекчение, когато ги изпратих до източното крило на замъка, където кралицата щеше да ги настани. Там можеха да пребивават отделно от останалите обитатели на крепостта. Имаше голяма зала, където можеха да се хранят с открити лица, след като слугите донесат храната и се махнат. Всички изглеждаха много загрижени да запазят анонимността си. Всички, с изключение на Уеб. Изпратих го заедно с жената до етажа, където бяха стаите им. Там ги пое една прислужница. Жената тръгна, без да поглежда към мен, но Уеб сърдечно ми стисна ръката и каза, че се надява да си поговорим. Не успя да се отдалечи и на три крачки от мен, а вече разпитваше прислужницата дали харесва работата си, отдавна ли живее в замъка и не е ли жалко, че пролетният ден завършва с такъв порой.

След като приключих със задълженията си, отидох направо в казармата, подгизнал и изморен. Там вреше, всички обсъждаха решението на кралицата. Помещението беше претъпкано не само с току-що върналите се гвардейци, но и с всички, които искаха да чуят новината от първа ръка. Бях закъснял за това — сред стражите слуховете се множат по-бързо и от зайци. Докато нагъвах яхния, чух как ни били обкръжили три пъти повече от нас Осезаващи с лъкове, мечове и поне един див глиган, който ровел с бивни, грухтял и ни гледал злобно. Това последното беше достойно за възхищение. Все пак онзи, който разправяше най-гръмогласно историята си, поне сподели колко храбро и хладнокръвно се е държал принцът.

Все още мокър и премръзнал, излязох от помещението на стражите и тръгнах по коридора, който минаваше покрай кухнята към килера. Издебнах удобен момент, промъкнах се в малката стаичка на Шишко и оттам се озовах в тайните коридори. Стигнах до работната си стая колкото се може по-бързо, преоблякох се и проснах подгизналите си дрехи да съхнат. Кратката бележка от Сенч гласеше: „В кабинета на кралицата“. Доколкото можеше да се съди по размазаното мастило, явно не я бе писал в добро разположение на духа.

Така че ми се наложи отново да забързам през заплетения лабиринт. Ругаех разположението му и се чудех дали създателите му са били толкова дребни, колкото загатваха таваните, макар много добре да знаех, че никой не е планирал коридорите като едно цяло. Лабиринтът по-скоро включваше празнините между стените и изоставените служебни стълби, както и нарочно добавени по време на ремонтите на старата крепост участъци. Бях останал без сили, когато стигнах тайния вход към личните покои на кралицата. Спрях да си поема дъх, преди да почукам, и чух яростен спор от другата страна на вратата.

— А аз съм кралицата! — разгорещено отвърна Кетрикен на някакъв коментар на Сенч. — Както и негова майка. Мислиш ли, че бих рискувала наследника — и сина си, — ако не смятах, че това е от първостепенна важност?

Не чух отговора на Сенч, но гласът на Кетрикен бе ясен и остър.

— Не, няма нищо общо с моето „проклето планинско възпитание“. А с желанието ми да принудя благородниците да се държат със Старата кръв така, сякаш имат нещо за губене. Сам видя как не приемаха сериозно усилията ми. И защо? Защото не им струваше нищо да оставят нещата, както са. Несправедливостта не ги притеснява. Никой от синовете или съпругите им не рискува. Никога не им се е налагало да лежат будни по цяла нощ от страх, че някой техен близък може да бъде разкрит като Осезаващ и да бъде убит за това. А на мен ми се налага. Чуй какво ще ти кажа, Сенч. Синът ми е изложен на не по-голяма опасност като заложник на Осезаващите, отколкото бе вчера тук, където Осезанието му би могло да обърне собствените му херцози срещу него.

Възползвах се от настъпилото мълчание, почуках нарочно силно на вратата и влязох. И двамата бяха зачервени. Почувствах се като дете, сварило родителите си насред караница. А в следващия миг Сенч се погрижи да включи и мен в нея.

— Как можа да го позволиш? — остро попита той. — Защо не ми съобщи? Принцът добре ли е?

— Добре е… — започнах, но Кетрикен ме прекъсна.

— Как е можел да позволи ли? Съветник, прекаляваш. Много години съм се вслушвала в думите ти и те винаги са били добри. Но ако отново забравиш мястото си в йерархията, ще те отстраня. Работата ти е да съветваш, а не да вземаш решения, още по-малко да заобикаляш волята ми! Или мислиш, че не съм обмислила и най-малката подробност? Следвай мислите ми тогава, още повече, че именно ти ме научи да разсъждавам по такъв начин. Фиц е тук и чрез него ще знам дали синът ми е бил засегнат по какъвто и да било начин. До него е жена, запозната с привичките на Старата кръв, вярна и способна, да използва оръжие, ако й се наложи. В ръцете ми са хора, изложени на риск, ако нещо се случи с принца, сред тях е и един мъж, който явно е много важен за тях. Ти отказа искането им за заложник с думите, че ще протестират, но в крайна сметка ще се съгласят с условията ни. Лоръл ме посъветва друго. Тя знае много добре какво недоверие изпитват към Пророците, а то е основано на отношението ни към тях от поколения. Тя каза, че трябва да предложим заложник, и то не какъв да е. Кого тогава да предложа? Себе си? Това бе първото, което си помислих. Но тогава кой ще остане тук да преговаря с тях? Синът ми, когото мнозина смятат още за неопитен момък ли? Не. Трябваше да остана тук. Обмислих другите възможности. Някой благородник, който се страхува от тях и ги презира, при това през главата на херцозите? Или теб? Тогава ще се лиша от съветите ти. Фицрицарин? За да бъде приет за достатъчно ценен, ще се наложи да разкрием кой е. И затова се спрях на сина си. Той ценен и за двете страни, а жив е най-ценен. По време на предварителните разговори не скриха, че знаят, че е Осезаващ. Затова в известен смисъл той е един от тях, както и от нас. Той симпатизира на положението им, защото се намира в същото. Не се съмнявам, че докато е с тях, ще научи повече, отколкото ако беше останал до мен по време на официалните преговори. А наученото в крайна сметка ще го направи по-добър крал за целия народ. — Млъкна, след което добави малко задъхано: — Е, съветнико. Покажи ми къде съм сгрешила.

Сенч я гледаше с увиснала челюст. Не си направих труда да скрия възхищението си. Кетрикен ми се ухили и видях как в очите на Сенч проблеснаха зелени искри. Той рязко затвори уста.

— Можеше да ми кажеш — рече горчиво. — Никак не ми харесва да изглеждам като глупак.

— Значи се направи просто на изненадан като останалите — ехидно го посъветва Кетрикен. После заговори по-меко. — Приятелю, знам, че се безпокоиш за сигурността на сина ми и че нараних чувствата ти. Но ако бях споделила това с теб, щеше да ми попречиш да го направя. Нали?

— Може би. Но все пак…

— Мир — прекъсна го тя. — Свършено е, Сенч. Приеми го. И те умолявам, не позволявай това да ти попречи да си справедлив и съобразителен, когато започнем преговорите. — Обърна се към мен. — Ще искам да стоиш зад стената, Фицрицарин, и да наблюдаваш всичко. И да следиш сина ми, разбира се. Може би ще успее да ти предаде някаква информация, която да ни даде предимство. — Престори се на напълно спокойна и попита: — В момента усещаш ли го?

— Не пряко — признах. — Не съм постоянно с него, както някога Искрен бе с мен. Това е аспект на Умението, който все още не е усвоил напълно. Но… един момент.

Поех дъх и се обърнах към него. Предан? Със Сенч и кралицата съм. Добре ли си?

Добре сме. Сенч ядосан ли й е?

Не се безпокой за това. Успя да се оправи с него. Просто искаха да са сигурни, че можем да поддържаме връзка.

Явно можем. В момента разговарям с Флерия, водачката им. Нека й обърна повече внимание, че ще ме вземе по-скоро за слабоумен, отколкото за Осезаващ.

Сенч ме гледаше намръщено.

— И какво толкова смешно има? — попита остро, сякаш му се бях подиграл.

— Принцът се пошегува за нещо. Добре е. И както предположи кралицата, в момента разговаря с водачката им. Тя се казва Флерия.

Кралицата се обърна тържествуващо към Сенч.

— Ето, видя ли? Вече знаем името й — нещо, което дълго ни беше отказвано.

— По-скоро му се е представила с това име — раздразнено отвърна Сенч и се обърна към мен. — Защо не мога да го чуя? Какво трябва да направя, за да усъвършенствам таланта си да работи, както ми трябва?

— Проблемът не е в теб. Предан най-сетне се научи да насочва мислите си само към мен. Дори Шишко не би могъл да прихване съобщението му. Поне така мисля. Възможно е, докато работите заедно с принца, помежду ви да се установи по-силна връзка. И може да станеш по-възприемчив към магията, след като я използваш по-често. Но дотогава…

— Дотогава ще изчакате. После ще го обсъждате. Вече и най-бавните от гостите ни би трябвало да са се стоплили и преоблекли. Хайде, Сенч. Ще се срещнем с тях в източната зала. Фиц, тръгвай към поста си. Ако чуем нещо, което може да засегне безопасността му, искам незабавно да го уведомиш.

Друга жена сигурно би изчакала Сенч или би спряла за момент пред огледалото. Но не и Кетрикен. Стана и излезе от стаята напълно уверена, че съветникът й ще я последва и че аз ще забързам към поста си. Сенч ми хвърли изпълнен с гордост и раздразнение поглед и прошепна:

— Май съм я научил твърде добре.

Върнах се в тесния лабиринт. Отидох в работната стая, за да взема достатъчно свещи и възглавница. Докато вървях към наблюдателния си пост, към мен се присъедини Гили. С разочарование установи, че нямам стафиди, но все пак нямаше нищо против едно приключение.

Всички преговори, на които съм присъствал, започват поне с един отегчителен ден. Тези не бяха изключение. Въпреки мистерията на забулените представители първият дълъг следобед бе тресавище от маневри и подозрение, скрити зад изключителна вежливост и резервираност. Делегатите не разкриха от кои краища на Шестте херцогства идват, не казаха и имената си. В края на първата среща се взе решение да кажат поне от кое херцогство са и че оплакванията от херцогството трябва да се документират с имената на пострадалите, с дати и специфични подробности.

Уеб си оставаше изключение от всичко това. Единствено той привлече вниманието ми през този ден. Представи се като жител на Бък от малко крайбрежно градче на границата с Беарния. Бил рибар и последен представител на голяма в миналото фамилия от Старата кръв. Повечето от най-близките му роднини загинали във Войната на Алените кораби, а престарялата му баба се споминала миналата пролет. Нямал жена и деца, но не се смятал за самотен, тъй като се свързал с морска птица, която и в момента се реела над замъка. Казвала се Риск и ако кралицата проявяла желание, с най-голямо удоволствие щял да я повика да кацне на някоя кула.

Той единствен не показваше резервите и подозрителността на другите представители на Старата кръв. Словоохотливостта му компенсираше с лихвите мълчанието на другарите му. Явно бе повярвал на думата на кралицата, че държи да сложи край на гоненията. Благодари за открито изразеното й намерение, както и за това, че е направила възможно това събиране. Каза, че била обединила хората от Старата кръв, както не се било случвало от поколения — откакто били принудени да крият магията си и да не живеят заедно. След това заговори колко е важно децата на Старата кръв да могат открито да признаят магията си и да могат да я овладеят напълно. Сред тях включи и принц Предан и каза, че споделя мъката й, че дарбата на сина й трябва да остане скрита и неразработена.

След това млъкна. Запитах се какво ли очаква. Може би, че кралицата ще му благодари за съчувствието и загрижеността му? Видях колко напрегнат е Сенч. Въпреки че от Старата кръв твърдяха, че „знаят“, Сенч беше посъветвал Кетрикен да не признава, че синът й е Осезаващ. Кралицата изящно подмина въпроса с думите, че споделя загрижеността му за децата, които трябва да растат в атмосфера на потайност и да останат с неразгърнати таланти.

По-нататък продължи в същия дух. Уеб бе единственият, който не само желаеше, но и настояваше да сподели информация за себе си и своето Осезание. Започнах да разбирам защо останалите от Старата кръв стоят настрана от него. Изпитваха както смущение, така и благоговение. Не бяха сигурни какво да мислят за него, точно както се отнасяха към онези, които се смятат за докоснати от бог или луди. Караше ги да се чувстват неспокойни; не бяха сигурни дали трябва да се държат като него, или да го изолират. Бързо стигнах до заключението, че той единствен е дошъл по собствено решение. Никоя общност не го бе избрала; просто бе чул призива на кралицата и се беше отзовал. Жената в гората явно го тачеше много, но изобщо не бях сигурен, че всеки Осезаващ в залата споделя отношението й. И тогава той спечели кралицата.

— Човек, който няма какво да губи — рече Уеб в един момент, — често е в най-доброто положение да се жертва в името на другите.

Очите на кралицата блеснаха и съм сигурен, че и на Сенч като на мен му се искаше да беше избрал друга дума вместо „жертва“.

Разговорите продължиха, докато не дойде време за вечеря. Сенч и кралицата ги оставиха да се нахранят насаме, но аз нямах скрупули да ги гледам как свалят качулките и маските си. Не видях познато лице от срещите ми с хората на Ролф или от Петнистите. Отдадоха дължимото на храната и открито хвалеха качествата й. Появи се малка животинка, която досега не бях забелязал. Една жена имаше катеричка, която тръгна по масата да опита угощението, без никой да възрази. Именно вечерята и непринудените разговори бяха онова, което Сенч и кралицата искаха да наблюдавам. Не се изненадах, когато старият убиец побърза да се присъедини към мен на поста ми.

Мълчаливо заслушахме как гостите ни обсъждат как вървят преговорите и дали кралицата наистина ги е слушала. Особено гласовити бяха двама — един мъж, казваше се Бойо, и жена, наричаха я Среброока. Усетих, че се познават добре и се смятат за лидери на групата. Опитваха се да уговорят другите да заемат твърди позиции. Бойо изброи списък от искания, като Среброока кимаше на всяко. Някои бяха нереалистични, други повдигаха сложни въпроси. Бойо твърдеше, че е потомък на благородна фамилия, лишена от титли и имения по време на безумията на Петнистия принц. Искаше всичко да му бъде върнато и обещаваше, че онези, които му помогнат, ще са добре дошли като заселници и работници в родовите му земи. Естествено всички разбирали, че благородник от призната Стара кръв ще им осигури по-добри условия за живот. Аз самият не намирах логиката му за особено ясна, но някои от присъстващите закимаха.

Среброока беше настроена повече за мъст, отколкото за възстановяване на изгубеното. Предлагаше всички, които са екзекутирали Осезаващи, да платят с живота си. И двамата бяха непреклонни, че кралицата трябва да предложи обезщетения за старите посегателства, преди да започнат каквито и да било преговори за това как Осезаващи и не-Осезаващи могат да живеят мирно едни до други.

При тези думи сърцето ми се сви. Сенч изглеждаше изтощен. Знаех, че кралицата се надява на обратния подход, че се стреми да реши днешните проблеми и да предотврати утрешни, а не да се обръща към миналото и да се мъчи да раздава правосъдие.

— Ако се придържат към тези виждания, тогава всичко е било напразно — прошепна Сенч в ухото ми. — Трите дни няма да са достатъчни да обсъдим тези неща. Само исканията им ще накарат херцозите също да излязат със свои, също толкова твърди.

Кимнах и поставих ръка на китката му. Да се надяваме, че са само тези двамата и че по-спокойните глави ще надделеят. Като Уеб например. Не ми изглежда да жадува за отмъщение.

Сенч се беше намръщил, когато започнах да използвам Умението. После бавно кимна. Долових същината на отговора му: Къде е… Уеб?

В отсрещния ъгъл. Просто ги наблюдава.

И наистина ги наблюдаваше. Изглеждаше, сякаш е на път да задреме, но подозирах, че следи и слуша почти толкова внимателно, колкото и ние. Със Сенч останахме да клечим още известно време.

— Иди да ядеш — тихо каза той. — После ела. Искаме да останеш тук колкото можеш по-дълго тази вечер.

Послушах го. Когато се върнах, носех още възглавници и още едно одеяло, бутилка вино и шепа стафиди за порчето. Сенч изсумтя, за да ми даде да разбера, че прекалено много си угаждам, и изчезна. Гостите отново закриха лицата си, преди да пуснат слугите да разчистят масите. Влязоха музиканти и жонгльори, след което кралицата и Сенч се присъединиха към забавата. С тях дойдоха и представителите на херцозите. Бяха млади и не се държаха много добре. Скупчиха се заедно, явно неспокойни, че трябва да прекарат вечерта с Осезаващи. Разговаряха предимно помежду си. Утре трябваше да участват в преговорите заедно с кралицата и съветника. Предвидих, че едва ли ще се стигне до особен напредък, и започнах да се безпокоя за принца.

Обърнах се към него и почти веднага долових ума му.

Какво правиш?

Слушам песните на техен менестрел за старите времена. Намираме се в някакъв заслон в една долина. Доколкото мога да преценя, построен е специално за целта. Предполагам, че не искат да ни отведат в някой от домовете си от страх да не пострадат по-късно.

Добре ли си?

Малко ми е студено и храната е съвсем скромна. Но не е по-зле от нощ по време на лов. Отнасят се добре с нас. Кажи на майка ми, че съм в безопасност.

Добре.

Как вървят нещата в Бъкип?

Бавно. Седя зад стената и ги гледам как гледат жонгльори. Предан, не вярвам, че ще се стигне до съществен напредък през следващите три дни.

Сигурно си прав. Мисля, че е по-добре да споделяме мнението на един старец до мен. Все повтаря, че ще е истински триумф, ако преговорите приключат без кръвопролитие. Че това ще е повече от всичко, предложено от който и да било Пророк на Старата кръв, откакто се помни.

Хм. Може би има нещо вярно в думите му.

Гостите се оттеглиха рано, явно уморени от пътуването и напрежението. С радост бих последвал примера им, но реших първо да отида до помещението на стражниците и да чуя какво се говори. Отдавна бях открил, че това е най-доброто място, ако искаш да научиш новите слухове и настроенията на хората като цяло.

По пътя натам за своя най-голяма изненада се натъкнах на Уеб, който се мотаеше из притихналите коридори. Поздрави ме топло.

— Да не сте се загубил? — попитах го учтиво.

— Не. Просто ми е любопитно. И главата ми е пълна с прекалено много мисли, за да заспя. Къде отиваш?

— Да намеря нещо за хапване — отвърнах и той веднага реши, че и той е гладен.

Никак не ми се искаше да водя един от пратениците на Старата кръв в помещението на стражите, но той отказа предложението ми да си намери тихо местенце до някоя камина в Голямата зала и да ме изчака там. Тръгна с мен и започнах все по-силно да се опасявам, че може да стане някоя неприятност. Той пък сякаш изобщо не се замисляше за това и ме обсипа с безкраен порой въпроси за гоблените, знамената и портретите, покрай които минавахме.

Щом влязохме, разговорите спряха. Сърцето ми се сви от враждебните погледи, с които ни посрещнаха. Още по-зле ми стана, когато видях Блейд Хейвършок в края на масата, недалеч от камината.

— Гостът на кралицата би се зарадвал на парче месо и халба бира, приятели. — Напомних за обичаите на гостоприемството с надеждата, че климатът в помещението ще се затопли. Не стана така обаче.

— Ние пък бихме предпочели да ги споделим с принца — обади се някой.

— Аз също — чистосърдечно рече Уеб. — Защото едва успях да разменя две думи с него, преди да замине с другарите ми. Но както той вечеря тази нощ с тях, така и аз бих разделил хляба с вас и с интерес ще чуя новините от замъка.

— Не знаем как да нагостим Осезаващи на нашата маса — язвително се обади някой.

Поех дъх. Трябваше да отговоря и да намеря някакъв начин да изведа Уеб цял и невредим, но Блейд ме изпревари.

— Навремето знаехме — бавно рече той. — И той бе един от нас и го обичахме, докато не се показахме така глупави да позволим на Славен да ни го отнеме.

— О, пак ли тази стара история! — изстена някой.

— Даже след като е убил нашия крал ли, Блейд Хейвършок? — обади се друг. — И тогава ли го обичаше?

— Фицрицарин не уби крал Умен, тъпа главо. Бях там и знам какво стана. Не ми пука какви ги пеят менестрелите със змийските си езици. Фиц не уби краля, той го обичаше. Уби Умелите, които погубиха Умен.

— Да. И аз съм чувал същото — възкликна Уеб и пред ужасения ми поглед си запробива път през мъжете, които нарочно не му правеха път, докато не се озова до Блейд. — Има ли свободно място до теб, стари войнико? — попита го дружелюбно. — Защото ми се иска да чуя историята от човек, който я е видял с очите си.

Последва най-дългата вечер, която бях прекарвал в помещението на стражниците. Уеб беше самото любопитство и прекъсна разказа на Блейд за онази съдбовна нощ поне стотина пъти. Зададе куп остри въпроси, които накараха и останалите да започнат да питат. Наистина ли факлите горели със син пламък и видели Пъпчивия вечерта преди Славен да предяви претенциите си към трона? Вярно ли, че кралицата избягала през онази кървава нощ? А когато се върнала в Бъкип, не хвърлила светлина върху станалото?

Много странно ми беше да чуя тези дебати и да науча, че след толкова години споровете продължават с пълна сила. Кралицата винаги бе твърдяла, че Фицрицарин се е разправил в пристъп на справедлив гняв с истинските убийци на краля, но без да представи каквито и да било доказателства за това. Все пак, съгласиха се всички, кралицата не била глупачка, нито пък имала причина да лъже по въпроса. Та кога се е чуло и видяло планинец да лъже! Последва древната приказка за това как съм излязъл от гроба и съм оставил след себе си само празен ковчег. Поне ковчегът беше налице, макар никой да не можеше да каже дали тялото ми е било откраднато, или наистина съм се превърнал във вълк и съм избягал. Отнесоха се скептично към твърденията на Уеб, че никой Осезаващ не може да се превръща по такъв начин. Така се стигна до собственото му животно, чайка или нещо такова. Той отново покани всеки, който желае да се запознае с птицата му, да се срещне с него на сутринта. Неколцина поклатиха глави, обхванати от суеверен страх; други обаче бяха откровено заинтригувани и казаха, че ще отидат.

— Чи к’во ш’ти напраи фтичката? — пиянски заубеждава един нерешителния си другар. — Ш’ти дрисне на главата? Тре’а да си сссвикнал, Рижльо. Жена ти постоянно го пра’и.

Последва кратка схватка и след като кавгаджиите бяха изхвърлени да се поохладят, Уеб заяви, че за днес бирата и разказите са му предостатъчни, но ще се радва да се срещне с тях и утре, стига да не възразяват. За мой потрес Блейд и неколцина други веднага заявиха, че е добре дошъл, Осезаващ или не, както и птицата му.

— Е, Риск не си пада по затворените пространства, нито по нощните полети. Но ще гледам да ви запозная утре, щом искате.

И докато се разделяхме и го изпращах към източното крило на замъка, постепенно започнах да проумявам, че само за вечерта Уеб може би беше постигнал повече за Осезаващите, отколкото дългите разговори през деня. Може би наистина беше дар за нас.