Робин Хоб
Лорд Златен (15)

Глава 14
Свитъци

На руническия остров Федоис живял рибарят Ован. Майчиният му дом бил от дърво и камък, разположен далеч над линията на прилива, защото приливите там са много високи, а отливите ниски. Било добро място. Имало миди по плажа на север и достатъчно голямо пасище под глетчера, на което жена му можела да изхранва три кози от многобройното стадо, макар да била една от по-малките дъщери. Тя му родила двама синове и дъщеря и всички му помагали в риболова. Имали достатъчно и би трябвало да са доволни от това. Но не били.

В ясен ден човек със зорки очи може да види от Федоис остров Аслевял със синия му ледник, проблясващ под лазурното небе. Днес всички знаят, че при най-ниските зимни отливи може да се влезе с лодка под полите на ледника и да се стигне до сърцето на острова. Там, както се знае, спи драконът, а около него е пръснато огромно съкровище. Някои казват, че който дръзне, може да иде там и да поиска услуга, от Айсфир, докато той спи заключен в ледения студ, а други твърдят, че само алчните и глупавите биха направили подобно нещо. Защото се казва, че Айсфир ще даде на човека не само каквото иска, но и каквото заслужава, а това не винаги е късмет и злато. За да посети Айсфир по този път, човек трябва да е бърз, да изчака отливът да оголи леда и да се хвърли напред веднага щом лодката му е в състояние да се провре между водата и ледения покрив. А след като попадне в онова студено сапфирено място, трябва да брои ударите на сърцето си, защото ако се помайва прекалено, ще дойде приливът и ще го смаже заедно с лодката между водата и леда. И това не е най-лошото, което може да го сполети. Малцина са онези, които разказват за посещения на това място, а на още по-малко може да се вярва.

Ован знаел всичко това, защото го бил научил от майка си. Знаели го и жена му и нейната майка. „Нищо не те кара да идеш и да просиш на вратата на дракона — предупредили го те. — Защото Айсфир няма да ти даде нещо повече от онова, което ти би дал на нахален просяк пред твоята врата“. Дори малкият му син знаел, че е така, а той бил момче само на шест зими. Но по-големият бил на седемнадесет и сърцето и слабините му копнеели за Гедрена, дъщеря на Синдре от Линсфолските майки. Тя била богата мома и било под достойнството й да избере сина на прост рибар. Затова големият син бръмчал край ухото на Ован като комар през нощта и все му припявал, че ако имали смелостта да идат при Айсфир, и двамата можели да станат богати.

„Леговището на Айсфир“, свитък от Външните острови

На следващия ден островитяните отплаваха със сутрешния отлив. Не им завиждах. Денят бе намръщен и студен, от гребените на вълните летяха пръски. Те обаче като че ли не обръщаха внимание на лошото време, а го приемаха като нещо обичайно. Чух, че имало процесия до доковете и официално прощаване, докато Елиания се качвала на кораба, който щял да я върне на Божиите руни. Предан целунал ръката й с поклон. Тя направила реверанс на принца и кралицата. Кървавия меч се сбогувал официално, благородниците му също. Пиотре последен се простил с Пророците. Той бил и човекът, съпроводил нарческата на борда на кораба. Всички стояли на палубата и махали, докато корабът излизал от пристанището. Мисля, че насъбралите се изпращачи са останали разочаровани от липсата на драми в последния момент. Било едва ли не като затишие след буря. Може би Елиания е била все още замаяна от предишната вечер и съдбовните решения, за да продължи с изпълненията си.

Научих, че след официалния банкет имало среща на кралицата и Сенч с Черната вода и Кървавия меч. Била организирана набързо и продължила до ранните часове на утрото. Несъмнено е било обсъдено поведението на своенравния принц и нарческата, но по-важното е, че походът на принца се бе превърнал само в един елемент от голямо посещение на Външните острови. По-късно Сенч ми каза, че убиването на предполагаемия дракон било обсъждано по-скоро като част от програмата на принца, включваща не само среща с хетгурда на Външните острови, но и посещение на майчиния дом на рода на Елиания. Хетгурдът беше рехав съюз на първенци и племенни вождове и функционираше по-скоро като търговски посредник, отколкото като някакъв вид правителство. Майчиният дом на Елиания бил съвсем различно нещо. Сенч сподели, че Пиотре изглеждал много неспокоен, когато родът му спокойно приел, че гостуването на Предан трябвало да е част от посещението му на Външните острови, сякаш щял да го откаже, ако можел. Принцът и свитата му трябвало да заминат за островите през пролетта. Лично аз си помислих, че това дава на Сенч скъпоценно време за събиране на допълнителна информация.

Не бях свидетел на набързо уредените преговори, нито на изпращането. За най-голямо раздразнение на Сенч лорд Златен все още се въздържаше от всякакви публични изяви, като се позоваваше на разклатеното си здраве. Аз също се радвах, че не присъствам. Бях схванат и вдървен от вечерта, прекарана във взиране през шпионката, и ездата до града и обратно в това лошо време изобщо не ме привличаше.

След заминаването на островитяните мнозина от по-дребните благородници от Шестте херцогства също започнаха да напускат двора. Годежните празненства бяха приключили и те трябваше да се върнат във владенията си. Замъкът Бъкип се опразни като надигната бутилка. Конюшните и помещенията за прислугата изведнъж станаха по-просторни и животът мина в по-спокойно зимно темпо.

За мой ужас бинградските търговци останаха. Това означаваше, че лорд Златен ще продължи да се прави на болен, за да не го познаят, а пък аз рискувах по всяко време да се сблъскам с Йек. Неща като благоприличие и добри обноски не означаваха нищо за нея. Тази израснала в сурова обстановка дъщеря на рибари определено бе запазила безгрижния си начин на поведение. На няколко пъти я срещах из залите на замъка. Неизменно ми се ухилваше и ме поздравяваше приветливо. Веднъж, когато се оказа, че вървим в една и съща посока, ме тупна по гърба и ме посъветва да не съм чак толкова сериозен. Измърморих нещо неутрално, но преди да успея да се отдалеча, тя ме сграбчи за ръката и ме замъкна настрани.

Огледа се, за да се увери, че коридорът е празен, и заговори тихо:

— Сигурно ще си навлека неприятности, но вече не издържам да ви гледам. Отказвам да повярвам, че не знаеш тайната на „лорд Златен“. А щом я знаеш… — Млъкна за момент, след което продължи още по-тихо и настоятелно: — Отвори си очите, човече, и виж какво може да е твое. Не чакай. Любов като тази не…

Прекъснах я.

— Може би „тайната на лорд Златен“ не е онова, за което си мислиш. Или пък си живяла твърде дълго сред джамайлийци. — Наистина бях дълбоко засегнат.

Тя само се разсмя на киселата ми физиономия и каза:

— Виж какво. Спокойно можеш да ми се довериш. „Лорд Златен“ от години таи тези чувства. Повярвай в приятелските ми чувства и към двама ви и знай, че и аз като теб мога да пазя тайните на приятели, когато заслужават да бъдат пазени. — Завъртя глава и ме изгледа като птица, оглеждаща червей. — Но други тайни направо си просят да бъдат разкрити. Като тайната на неизказаната любов. Пълна глупост от страна на Янтар да не сподели чувствата си към теб. И за двама ви няма нищо добро в това да игнорирате подобно нещо.

Впери настойчив поглед в мен, продължаваше да стиска ръката ми.

— Не знам за каква тайна става дума — отвърнах сковано, като в същото време се питах неспокойно колко ли от тайните ми е споделил Шутът с нея. В този момент в края на коридора се появиха две прислужници и тръгнаха към нас.

Тя пусна ръката ми, въздъхна и поклати глава в насмешливо съжаление.

— Разбира се, че не знаеш. И дори не виждаш какво ти се поднася на тепсия. Мъже. Ако завали супа, ще излязат навън с вилици в ръце.

Тупна ме по гърба и за мое най-голямо облекчение пътищата ни се разделиха.

След тази случка закопнях да изясня нещата с Шута. Мъчително започнах да си повтарям отново и отново какво ще му кажа. Най-обезсърчаващото бе, че не ме допускаше в спалнята си, макар че приемаше Йек да разговарят на четири очи. Не че чуках на вратата му и настоявах да вляза. Мълчах начумерено и с нетърпение чаках да поиска обяснение какво ме тормози. Проблемът бе, че той не го правеше. Като че ли бе съсредоточен върху нещо друго; сякаш изобщо не забелязваше мълчанието и нацупената ми физиономия. Нима има нещо по-провокиращо от това да чакаш някой да започне надвиснала разправия? Настроението ми стана още по-мрачно. Това, че Йек смяташе, че Шутът е някаква жена на име Янтар, с нищо не успокояваше раздразнението ми. А само правеше ситуацията още по-смахната.

Напразно се опитвах да се разсея с други загадки. Лоръл беше изчезнала. Забелязах отсъствието й, когато зимата започна да клони към края си. На дискретните ми запитвания къде може да е чух, че била заминала да навести семейството си. Предвид обстоятелствата се съмнявах, че е така. Когато попитах направо, Сенч ме информира, че не е моя грижа дали кралицата е решила да изпрати Ловкинята си по-далеч от евентуални неприятности. Когато попитах къде точно, той ме погледна язвително.

— И за теб, и за нея ще е по-безопасно да не знаеш.

— А има ли някаква опасност, за която трябва да знам?

Той се замисли за момент, след което въздъхна тежко.

— Не зная. Тя си измоли среща насаме с кралицата. Нямам представа какво й е казала, Кетрикен отказва да сподели. Дала е някакво глупаво обещание на Лоръл, че казаното ще си остане само между тях. След това Лоръл изчезна. Не знам дали кралицата я е отпратила, дали тя самата е помолила за разрешение да напусне, или просто е избягала. Казах на Кетрикен, че не е разумно да ме оставя в неведение по този въпрос. Но тя не иска да наруши обещанието си.

Помислих си за Лоръл, каквато я видях за последно. Подозирах, че е тръгнала да се бори с Петнистите по свой начин. Нямах представа по какъв точно. Но се боях за нея.

— Имаме ли някакви новини за Лодвайн и последователите му?

— Нищо, което да е абсолютно достоверно. Но три слуха могат и да са истина, както се казва. А има много слухове, че Лодвайн се е възстановил и отново ще застане начело на Петнистите. Най-близкото до добра новина е, че някои могат и да оспорят правото му да е техен водач. Можем само да се надяваме, че си има свои проблеми.

И аз ревностно се надявах на това, но сърцето ми не го вярваше.

Останалите неща не правеха живота ми по-весел. Принцът не дойде в Кулата на Умението на сутринта преди заминаването на нарческата. Не обърнах особено внимание на това. Беше останал до късно през нощта и трябваше в ранни зори да бъде на пристанището. Но следващите две сутрини го очаквах напразно. Пристигах в уговорения час, чаках, трудех се сам върху преводите на свитъците и си тръгвах. След като покъкрих в собствения си гняв, на втората сутрин твърдо реших да не се свързвам с него. Казах си, че не ми е работа. Опитах се да се поставя на мястото му. Как щях да се чувствам, ако бях открил, че Искрен ми е заповядал с Умението да му бъда верен? Много добре знаех какво изпитвах към майстор Гален, когато замъгляваше ума ми и криеше дарбата ми от мен. Предан беше напълно прав и в гнева си, и в царственото си презрение към мен. Трябваше да ги оставя да отшумят. А когато бъдеше готов, щях да му дам единственото обяснение, което можех — истината. Не бях искал да го принуждавам да ми се подчинява, а само да попреча на опитите му да ме убие. При тази мисъл въздъхнах и отново се захванах с работа.

Беше вечер и седях в кулата на Сенч. Бях там от следобеда и чаках Шишко. Това бе поредната среща, на която не се появяваше. Както бях посочил на Сенч, не можех да направя нищо, щом слабоумният не идва доброволно при мен. Все пак не си губех времето. Освен няколко от по-старите и трудноразбираеми свитъци, които разчитахме парче по парче, Сенч ми бе дал и два свързани с Айсфир, дракона на Божиите руни. В тях се разказваха легенди, но старият убиец се надяваше, че може би ще успея да извлека зрънцето истина в основата им. Вече беше изпратил шпиони на Външните острови. Единият бе отплавал тайно на кораба на нарческата с обяснението, че използва случая да посети свои роднини. Истинската му мисия бе да стигне до Аслевял или поне да научи колкото се може повече за острова и да докладва на Сенч. Старецът се боеше, че след приемането на предизвикателството Предан е длъжен да замине. Но бе твърдо решен принцът да потегли добре подготвен и със сигурни спътници. „Аз самият може да тръгна с него“ — каза ми при последната ни случайна среща в кулата. Изстенах, но наум. Дворцовият убиец беше твърде стар за подобно пътуване. С огромно усилие на волята успях да му спестя и тези думи. Защото знаех какво ще последва — „Тогава кого да изпратя?“ Лично аз изгарях от желание да посетя Аслевял толкова, колкото ми се искаше да го направи Сенч. Или пък Предан.

Бутнах настрана свитъка за Айсфир и разтърках очи. Беше интересен, но не ми се вярваше нещо в него да подготви принца за пътуването му. От онова, което знаех за нашите каменни дракони и дори от разказа на Шута за бинградските създания, ми се струваше крайно съмнително на някой от Външните острови да има заспал под ледник дракон. Много по-вероятно бе да са го измислили, за да му приписват земетресенията и откъсването на айсберги. Освен това вече ми бе дошло до гуша от дракони. Колкото повече работех върху свитъка, толкова по-тревожни мисли за забуления бинградец тормозеха съня ми. И в същото време ми се искаше това да бяха единствените ми грижи.

Погледът ми се спря върху една тежка керамична купа, обърната наопаки в ъгъла на масата. Под нея имаше умрял плъх. Добре де, по-голямата част от умрял плъх. Снощи го бях отнел от пора. Писък на Осезанието ме беше събудил от дълбокия ми сън. Не беше просто угасване на живота на някое малко създание. Всеки Осезаващ рано или късно свиква с тези непрекъснати вълнички. Обикновено малките същества си отиват като пукащи се мехури. Смъртта е ежедневие сред животните. Само свързан с друго живо същество човек би могъл да нададе такъв рев на ужас, ярост и мъка за нечия смърт.

Та това ме събуди и нямах никаква надежда да заспя пак. Сякаш раната ми от загубата на Нощни очи внезапно се беше отворила. Станах и тръгнах към кулата. По пътя се натъкнах на пора, който влачеше плячката си. Плъх. Най-едрият и здрав плъх, който бях виждал. След кратко преследване и борба порът се предаде. Нямаше начин да докажа, че мъртвото животно е било свързано с някой Осезаващ, но подозренията ми бяха силни. Запазих го, за да го покажа на Сенч. Знаех, че в стените на крепостта слухти шпионин. Лавровата клонка на Лоръл беше достатъчно доказателство. Сега изглеждаше, че плъхът и неговият Осезаващ не само са проникнали в кралската резиденция, но и знаят нещо за тайните ни леговища. Надявах се старецът да се появи тази вечер в кулата.

Заех се с двата стари свитъка за Умението, които бяха прикрепени един към друг. Те бяха по-сериозно предизвикателство от текстовете за Айсфир и работата върху тях носеше много по-голямо удоволствие. Поради видимата възраст на пергамента и изписването на буквите Сенч смяташе, че са част от един труд. Според мен бяха две отделни разработки, доколкото можеше да се съди по подбора на думите и стила на илюстрациите. И двата бяха избледнели и напукани, с изличени части от думи или цели изречения. И двата бяха изписани с архаични букви. До всеки свитък имаше ново парче пергамент с дословните преводи, направени от Сенч и мен. Едва сега осъзнах, че моят почерк се среща по-често. Погледнах последния принос на Сенч. Беше изречение, започващо с „Използването на елфова кора“. Намръщих се и намерих съответния ред в стария свитък. Думата, преведена от Сенч като „елфова кора“, бе частично заличена от петно. Но след като се вгледах по-внимателно, се съгласих, че това е най-вероятното съчетание на буквите. Само че нямаше смисъл. Освен ако илюстрацията не се отнасяше за тази част на текста. В такъв случай преведеният от мен откъс можеше да е абсолютно погрешен. Въздъхнах.

Винената лавица се отмести. Влезе Сенч, следван от Шишко, който носеше поднос с храна и напитки.

— Добър вечер — поздравих ги и внимателно отместих нещата си настрани.

— Добър вечер, Том — поздрави ме Сенч.

— Вечер, господарю — повтори като ехо Шишко. Кучешка воня.

Стига си ме наричал така.

— Добър вечер, Шишко. Мислех си, че ще се видим по-рано днес.

Слабоумният остави подноса на масата и се почеса.

— Забравил — рече той и сви рамене, но малките му очи се присвиха, докато го казваше.

Погледнах примирено Сенч. Навъсеният поглед на стареца обаче сякаш казваше, че не съм положил достатъчно усилия. Опитах се да измисля начин да се отървем от Шишко, за да поговоря със Сенч за плъха.

— Шишко? Следващия път ще донесеш ли повечко дърва за камината? Понякога вечер тук става доста студено. — Посочих угасващите пламъци.

Мръзни, кучешка воня. Ясно долових мисълта, а той просто стоеше и ме гледаше вяло, сякаш не беше разбрал думите ми.

— Шишко? Два товара дърва довечера. Разбра ли? — каза Сенч малко по-високо от необходимото, изричаше отчетливо всяка дума. Не можеше ли да усети колко много се дразни Шишко от подобни неща? Беше прост, но не и глух. Нито пък глупав.

Шишко кимна бавно.

— Два товара.

— Можеш да ги донесеш още сега — каза му Сенч.

— Сега — съгласи се Шишко. И докато се обръщаше, ме изгледа косо. Кучешка воня. Още работа.

Изчаках да излезе, преди да заговоря. Сенч беше преместил подноса на масата срещу свитъците.

— Вече не се опитва да ме атакува с Умението. Но го използва, за да ме обижда. Наясно е, че не можеш да го чуеш. Не знам защо е тази негова неприязън към мен. Нищо не съм му направил.

Сенч сви рамене.

— Е, ще ви се наложи да го преодолеете и да работите заедно. И трябва да започнеш в най-скоро време. Принцът трябва да има нещо като котерия, която да го съпровожда, дори и да се състои само от слуга, от когото да може да черпи сили. Ухажвай Шишко и го спечели. Нужен ни е.

Посрещнах думите му с мълчание. Той въздъхна и се огледа.

— Вино?

Посочих чашата си на масата.

— Не, благодаря. Тази вечер съм на чай.

— О. Добре. — Заобиколи масата да види върху какво работя. — Хм. Свърши ли със свитъците за Айсфир?

Поклатих глава.

— Още не. Не мисля, че ще намерим нещо полезно в тях. Твърде смътно се говори за самия дракон. Разказват предимно за земетресения, които доказвали, че драконът ще накаже някой, ако вършел несправедливи неща. И така в крайна сметка човек разбира, че е най-добре да играе по правилата.

— Все пак е по-добре да ги дочетеш. Може да се крие нещо в тях, някаква подробност, която да се окаже полезна.

— Съмнявам се. Сенч, мислиш ли, че наистина има дракон? Не може ли просто Елиания да се мъчи по този начин да отложи брака си, като прати принца да победи нещо несъществуващо?

— Задоволявам се с мнението, че някакво същество е затворено в лед на остров Аслевял. В някои много стари свитъци има доста споменавания, че е било видимо. Няколко по-сурови зими и някоя и друга лавина явно са го затрупали. Но известно време пътуващите в онзи район често се отклонявали доста от пътя си, за да гледат ледника и да се чудят какво виждат в него.

Облегнах се в стола си.

— Хубаво. Значи може би задачата ще е по-скоро за лопатите и трионите за лед, отколкото за принцове с мечове.

На лицето на Сенч се появи мимолетна усмивка.

— Е, ако се наложи бързо да прехвърляме купища лед и сняг, бих могъл да предложа и по-добра техника. Но все още се нуждае от изпипване.

— Аха. Значи онова на брега миналия месец е твоя работа? — Бях чул слухове за паднала мълния, забелязана от няколко кораба в пристанището. Експлозията се случила посред нощ по време на снежна буря. Всички били объркани. Никой не видял блясък в небето, нито пък очаквал подобно нещо в такава нощ. Но никой не можел да отрече, че е чул взрива. А и той изхвърлил голямо количество камъни и пясък.

— На брега ли? — уж объркано попита Сенч.

— Няма значение. — Нямах намерение да участвам в експериментите му с гърмящи прахове.

— Прав си, няма — съгласи се Сенч. — Защото имаме други неща за обсъждане. Много по-важни неща. Как напредва принцът с уроците?

Трепнах. Не бях съобщил на Сенч, че принцът не идва на уроците. Започнах да увъртам.

— Не ми се искаше да му разрешавам да използва Умението, докато люспестият бинградец е все още тук. Затова само изучавахме свитъците… — Осъзнах, че няма никакъв смисъл да му спестявам истината, още по-малко пък да го лъжа. — Всъщност не е идвал на уроци от прощалния банкет. Мисля, че е все още ядосан от откритието, че съм му наложил команда.

Сенч се намръщи.

— Така значи. Ще се погрижа за това. Колкото и да е наежен, по-добре да се залавя за работа. Утре ще дойде. Ще уредя да прекарва по един час повече с теб всяка сутрин и да не отсъства. А сега за Шишко. Трябва да започнеш да учиш и него, Фиц, или поне да го накараш да ти се подчинява. От теб зависи как ще го постигнеш, но предполагам, че подкупите ще свършат по-добра работа от заплахите и наказанията. И следващата задача — как предлагаш да започнем да търсим други кандидати за Умението?

Скръстих ръце и се опитах да овладея гнева си.

— Значи си намерил майстор, който да учи и други кандидати, ако намериш такива?

Той свъси вежди.

— Имаме теб.

Поклатих глава.

— Не. Обучавам принца по негова молба. А ти ме принуждаваш да се опитвам да уча и Шишко. Но аз не съм майстор. Дори да имах нужните знания, нямаше да стана майстор. Не мога. Искаш от мен да се посветя на нещо до края на живота си. Искаш накрая да избера ученик, който да поеме задълженията на майстор след смъртта ми. Няма начин да поема цяла група ученици и да ги обучавам на Умението, без да им разкрия кой съм. А това няма да го направя.

Сенч ме зяпна, изненадан от едва сдържания ми гняв. Това като че ли ме окуражи още повече.

— Освен това бих предпочел сам да си уредя разправията с принца. Ще го направя по-добре. Въпросът е личен, между него и мен. Колкото до това кога и къде ще мога да обучавам Шишко? Никога и никъде. Той не ме харесва. Неприятен е, държи се гадно и мирише. И освен това е слабоумен, ако не си забелязал. Малко опасно е да му се довери магията на Пророците. Но дори и да не беше така, той отхвърля всичките ми усилия да го уча.

Това беше вярно. Шишко бързо слагаше край на всичките ми вяли опити за разговор и ме оставяше в облак от обиди в Умението.

— На всичкото отгоре е силен. Ако го натисна, неприязънта му към мен може да стигне до насилие. Честно казано, плаши ме.

Ако се бях надявал да провокирам гнева на Сенч, грешах. Той бавно седна срещу мен и отпи глътка вино. Известно време ме гледаше мълчаливо, след което поклати глава.

— Без тия, Фиц — каза тихо. — Знам, че се съмняваш, че си в състояние да обучиш принца и да му създадеш котерия за времето, с което разполагаме, но тъй като е нещо, което трябва да направим, вярвам, че ще намериш начин.

— Ти си убеден, че принцът има нужда от котерия, преди да тръгне. Дори не съм сигурен, че това е истинско приключение. А още по-малко, че една котерия ще му е по-полезна от взвод войници с лопати.

— И въпреки това рано или късно принцът ще има нужда от котерия. Би могъл да започнеш създаването й още сега. — Облегна се назад и също скръсти ръце на гърдите си. — Имам идея как да намерим подходящи кандидати.

Гледах го мълчаливо. Най-нехайно беше игнорирал отказа ми да стана майстор. А от следващите му думи кипнах.

— Просто мога да попитам Шишко. С лекота откри Копривка. Може би ако се заеме с това и бъде награждаван за всеки успех, ще открие и други.

— Не искам да имам нищо общо с Шишко — казах тихо.

— Жалко — също така тихо отвърна Сенч. — Защото се боя, че това вече не е въпрос за обсъждане между теб и мен. Да се изразя по-ясно — така ни заповядва кралицата. Срещнахме се, за да говорим за Предан и пътуването му. Тя споделя мнението ми, че трябва да има котерия, която да го съпровожда. Попита с какви кандидати разполагаме. Казах й за Шишко и Копривка. Тя желае обучението им да започне незабавно.

Бях смаян и дори ужасен, и то не само защото във всичко това се включваше и Копривка. Знаех, че в Планинското кралство такива като Шишко обикновено се умъртвяват малко след раждането им. Предполагах, че кралицата ще е ужасена от мисълта, че подобен мъж може да служи на сина й. Всъщност дори разчитах на отказа й. А ето че тя отново успя да ме изненада.

— Изпратила ли е да доведат Копривка? — попитах, след като бях сигурен, че ще мога да го кажа спокойно.

— Още не. Държи сама да се заеме с този въпрос, възможно най-тактично. Знаем, че ако отправи искане, Бърич може отново да откаже. А ако заповяда… е, никой не знае как може да реагира. Затова иска и Бърич, и момичето да са съгласни. Всъщност трябва да се действа точно по този начин, но засега бинградските пратеници отнемат цялото й време. След като си заминат, ще покани Бърич и Копривка тук, за да им обясни защо се нуждаем от нея. А може би ще покани и Моли. — И добави много предпазливо: — Разбира се, освен ако не желаеш ти да им обясниш вместо кралицата. Така Копривка би могла да започне уроците си по-скоро.

Поех дъх.

— Не. Не желая. И Кетрикен не би трябвало да си губи времето в мисли как да се обърне към тях. Защото няма да обучавам Копривка на Умението.

— Предполагах, че ще реагираш така. Но чувствата в случая нямат никакво значение, Фиц. Кралицата заповяда. Нямаме друг избор, освен да се подчиним.

Въздъхнах. Горчилката на поражението се надигна като черна жлъч в гърлото ми. Така значи. Кралицата бе заповядала дъщеря ми да бъде жертвана за нуждите на наследника на Пророците. Мирният й живот и сигурността на дома й бяха нищо пред нуждите на трона, на Пророците. И аз някога бях в това положение. И бях повярвал, че нямам друг избор, освен да се подчиня. Но тогава бях още момче.

Обмислих положението. Кетрикен, моята приятелка, жената на чичо ми Искрен, беше Пророк по брак. Клетвите, които бях положил като дете, юноша и млад мъж, ме обвързваха с Пророците, задължаваха ме да им служа, както ми заповядат, дори да жертвам живота си за тях. За Сенч дългът ми изглеждаше ясен. Но какво е една клетва? Казани на глас думи и обещанието да бъдат спазени. За някои клетвата е само това — думи, които могат да бъдат забравени, когато ситуацията или настроението се промени. Мъже и жени полагат клетви за вярност, а после си харесват други или просто изоставят половинките си. Положили клетва войници дезертират в студените гладни зими. Благородници, заклели се в някаква кауза, зарязват задълженията си, когато другата страна им предлага по-изгодни възможности. И тъй, наистина ли бях задължен да й се подчинявам?

Открих, че ръката ми неволно опипва малката карфица с лисицата от вътрешната страна на ризата ми.

Имаше стотици причини да не желая да й се подчинявам. Причини, нямащи нищо общо с Копривка. Умението, както бях казвал на Сенч, е магия, която е по-добре да бъде оставена да умре. А ето че бях позволил да ме убедят да обучавам Предан на нея. Четенето на свитъците не ме бе направило по-уверен в решението ми да съм негов учител. Размахът на Умението, който можеше да се зърне в древните свитъци, надхвърляше всичко, което би дръзнал да си представи Искрен. Даже още по-лошо — колкото повече четях, толкова повече осъзнавах, че това, с което разполагаме, не е библиотека на Умението, а само малко запазени фрагменти от нея. Имахме свитъци, в които се говореше за задълженията на учителите, както и свитъци, очертаващи най-сложните приложения на Умението. Трябваше да има и други, в които да се описват основните неща и как Умелият може да изгради способностите и контрола си до равнището, необходимо за най-високите нива. Те обаче липсваха. Един Ел знае какво бе станало с тях. Отделните късчета познание ме убеждаваха, че магията предлага възможности, сравними едва ли не със силите на боговете. С нейна помощ Умелият можел да наранява или да лекува, да ослепява или да просветлява, да окуражава или да смазва. Не се смятах за достатъчно мъдър, за да придобия подобна власт, още по-малко да решавам кой би трябвало да я наследи. Колкото повече четеше, толкова по-жаден и алчен ставаше Сенч за магията, отказана му като на незаконороден. Често ме плашеше с ентусиазма си относно всичко, което сякаш предлагаше Умението. Плашеше ме и настояването му сам да се заеме с овладяването на магията.

И в същото време не смеех да мисля, че решението е в мои ръце. Можех да откажа и да избягам, но Сенч щеше да продължи да изучава магията и без мен. Волята му бе силна, както и желанието му да овладее Умението. Щеше да се опита да учи не само себе си, но и Предан и Шишко. А също и Копривка. Защото Сенч гледаше на Умението не като на опасност, а като на нещо желано. Смяташе, че има право на него. Той беше Пророк и магията на Пророците му се полагаше по право, но му бе отказана, защото е копеле. Също като дъщеря ми.

Изведнъж бях сложил пръст в рана, която зрееше в мен от години. Магията на Пророците. Това бе Умението. Според общото мнение Пророците имаха „право“ на нея. И с това мнение вървеше идеята, че Пророкът има мъдростта да прилага магията в света. Роденият в неподходящото легло Сенч бил определен за недостоен и най-коравосърдечно му било отказано каквото и да било обучение в Умението. Може би никога не е имал дарба за него; може би е залиняла и увехнала, след като е била лишена от грижи. Но несправедливостта на отнемането на възможността продължаваше да гложди стареца след всички тези години. Сигурен бях, че зад обсебилото го желание да възстанови прилагането на Умението се крие именно тази осуетена амбиция. Може би виждаше в лишаването на Копривка от Умението повтаряне на същата несправедливост? Погледнах го. Ако Искрен, Сенч и Търпение не се бяха застъпили за мен, сигурно щях да съм същият като него.

— Много си мълчалив — тихо рече Сенч.

— Мисля — отвърнах.

Той се намръщи.

— Фиц. Това е заповед на кралицата. Не молба, за която може да се помисли. А нареждане, което трябва да се изпълни.

Не молба, за която може да се помисли. През младините ми имаше твърде много неща, за които не се бях замислял. Просто изпълнявах дълга си. Но тогава бях момче. А сега бях мъж. И се разкъсвах, но не между дълга и неспазването му, а между правилното и неправилното. Отстъпих крачка назад от въпроса. Правилно ли бе да се учи още едно поколение на Умението и запазването на магията в нашия свят? Правилно ли бе това знание да се изостави и да стане недосегаемо за хората? Щом винаги щеше да има някой, на когото да му бъде отказан достъпът до него, нямаше ли да е по-справедливо да бъде отказано на всички? Беше ли пазеното притежаване на магията същото като трупането на богатства, или бе просто талант, който никой друг няма или не е имал, като точната стрелба с лък или безупречното изпълняване на песен?

Чувствах се притиснат от бушуващите в главата ми въпроси. А сърцето ми се вълнуваше от друг въпрос. Нямаше ли начин да предпазя Копривка от това? Защото нямаше да го понеса. Нямаше да понеса да видя как всичките ми жертви се обезсмислят, когато тайните около раждането й и моето оцеляване изведнъж се разкрият за онези, които са най-уязвими за тях. Можех да откажа да преподавам Умението, но това нямаше да запази нейния мир. Можех да я отвлека от дома й и да избягам, но това щеше да е точно толкова унищожително, колкото и онова, от което се страхувах.

След като Кетъл ме научи на играта с камъни, един ден получих внезапна промяна във възприятията. Вълкът беше с мен. Бях видял малките камъчета по местата им върху пресичащите се линии не като неподвижна ситуация, а само като една точка от разширяващ се поток възможности. Не можех да спечеля играта на Сенч, като кажа не. А ако кажа да?

Винаги си избирал да си обвързан от онзи, който си. А сега избираш да се освободиш от себе си.

Затаих дъх, когато неканената мисъл се зарея в ума ми. Нощни очи? Пресегнах се след нея, но тя се носеше без източник, като вятър. Не бях сигурен дали Умението я бе донесло от някой друг човек, или си бе мое убеждение, скрито някъде в потайните кътчета на ума ли. Откъдето и да бе дошла, в нея имаше истина. Задържах я внимателно, сякаш се страхувах, че ще ме разсече. Значи бях обвързан от онзи, който съм. А аз бях Пророк. И по някакъв странен начин именно това ме освобождаваше.

— Искам едно обещание — казах бавно.

Сенч усети промяната в мен. Остави внимателно чашата си.

— Обещание?

— Нещата между крал Умен и мен винаги са вървели в двете посоки. Аз бях негов. И в замяна на това той се грижеше за мен и уреди да бъда обучаван. Грижеше се много добре — нещо, което осъзнах изцяло едва когато възмъжах. И сега ще поискам подобно обещание.

Сенч свъси вежди.

— Липсва ли ти нещо? Знам, че настоящата ти квартира не е от най-добрите, но вече ти казах, че тази стая може да бъде променена както пожелаеш, за да отговаря на нуждите ти. Сегашният ти кон изглежда добър, но ако предпочиташ още по-добър, мога да уредя…

— Копривка — казах аз.

— Искаш да се полагат грижи за Копривка? Най-лесно би станало, ако е тук, за да се обучава, да й се даде възможност да срещне младеж с добро положение и…

— Не. Не искам да се полагат грижи за нея. Искам да я оставите на мира.

Той бавно поклати глава.

— Фиц, Фиц. Знаеш, че не мога да ти обещая това. Кралицата заповяда да я доведем тук и да я обучаваме.

— Не искам обещанието от теб. Искам го от кралицата. Ако се съглася да стана неин майстор в Умението, тя трябва да се съгласи да ме остави да преподавам по мой начин, при това тайно. И трябва да обещае да остави дъщеря ми на мира. Завинаги.

Вълна емоции премина по лицето му. Очите му грейнаха с надежда, че мога да поема ролята на майстор. Но назованата цена го стресна.

— Искаш обещание от своята кралица? Не мислиш ли, че си позволяваш твърде много?

Стиснах зъби.

— Може би. Но пък може би твърде много време Пророците си позволяват твърде много неща с мен.

Сенч вдиша дълбоко през носа. Знаех, че потиска гнева си заради надеждата. Думите му бяха ледено официални.

— Ще запозная Нейно величество с предложението ти и ще ти предам отговора й.

— Моля — отвърнах любезно.

Той се надигна и тръгна, без да каже нито дума повече. От мълчанието му разбрах, че гневът му е много по-дълбок, отколкото предполагах. Нужно ми бе известно време, за да го установя. Не бях като него, нито като Пророк, нито като убиец. Не бях сигурен, че това ме прави по-добър от него. Много ми се искаше да го оставя да излезе веднага, но имаше и други належащи въпроси за обсъждане.

— Преди да тръгнеш, имам да ти казвам и още нещо. Мисля, че сме имали шпионин в тайните коридори.

Сенч веднага забрави гнева си, просто го отхвърли. Когато се обърна, вдигнах купата и му показах плъха.

— Порът го уби снощи. Усетих как някой скърби за смъртта му. Мисля, че е бил свързан с някой Осезаващ в Бъкип. Може да е същото животно, което срещнах на пътя вечерта преди годежа на принца.

Сенч с отвращение се наведе над плъха и го побутна.

— Има ли начин да се разбере чий е бил?

Поклатих глава.

— Не със сигурност. Но случилото се силно ще разстрои някого. Предполагам, че ще му е нужен най-малко ден или повече, за да дойде на себе си. Така че ако някой изчезне от светските събирания за известно време, няма да е зле да се поинтересуваш каква е причината.

— Ще направя каквото е нужно. Значи мислиш, че нашият шпионин е благородник?

— Това е най-трудното. Може да е мъж или жена, благородник, слуга или бард. Може да е живял тук през целия си живот или пък да е някой, дошъл само за годежните празненства.

— Подозираш ли някого?

Сбърчих чело.

— Не би било зле да държим под око най-вече групата на Бресинга. Но само защото знаем, че поне някои от тях са Осезаващи и симпатизират на други като тях.

— Групата е съвсем малка. Любезен Бресинга е тук с един слуга, един паж и коняр, ако не се лъжа. Ще ги проуча.

— Интересно е, че остава тук, след като повечето благородници се върнаха в именията си. Можем ли по някакъв дискретен начин да разберем защо?

— Стана близък приятел на принца. В интерес на фамилията му е да се възползва от тази връзка. Но ще поразпитам как са нещата в Гейлкип. Знаеш, че имам свой човек там.

Кимнах и зачаках.

— Каза, че през последния месец имението изглежда западало. Старите слуги напуснали, а новите били невъзпитани и недисциплинирани. Някои от новите помощници в кухнята слезли в избата и се напили. Готвачката пък казала, че от известно време се краде, и понеже лейди Бресинга не изгонила виновниците, напуснала, а работела в имението от години. Освен това имало промяна и в посетителите. Вместо земевладелците и дребните благородници лейди Бресинга приела няколко ловни дружини, които лично на мен ми се струват доста неизтънчени, да не кажа просташки.

— Какво мислиш, че означава това?

— Че може би лейди Бресинга създава нови съюзи. Подозирам, че новите й приятели са в най-добрия случай Осезаващи, а в най-лошия — Петнисти. Но пък може и да са там въпреки желанието на домакинята. Моят човек там казва, че лейди Бресинга прекарва все повече и повече време в покоите си, дори когато „гостите“ й вечерят.

— Да сме прихванали някакви писма между нея и Любезен?

— Не и през последните два месеца. Като че ли изобщо не си кореспондират.

Поклатих глава.

— Крайно любопитно. Нещо става там. Трябва да следим младия Любезен още по-внимателно. — Въздъхнах. — Този плъх е първото доказателство за дейността на Петнистите след случката с Лоръл. Надявах се, че са се кротнали.

— Имаше и други знаци — тихо рече Сенч. — Не толкова очевидни.

Това бе ново за мен.

— Нима?

— Кралицата успя да сложи край на екзекуциите на Осезаващи в Бък. Или поне на публичните. Подозирам, че в по-малките градчета и села може и да се изпълняват, без вестта да достига до нас. Или да се прави под предлог, че са виновни за други престъпления. Но на мястото на екзекуциите имаме убийства. Но дали граждани убиват Осезаващи, или Петнистите се мъчат да принудят своите да им се подчинят? Не можем да кажем. Знаем само, че смъртните случаи продължават.

— Вече обсъждахме това. Както сам каза, кралица Кетрикен не може да направи много по въпроса.

— Страшно би ми помогнал, ако можеше да я убедиш. Това много я притеснява, Фиц. И не само защото синът и е Осезаващ.

Сведох глава в знак, че оценявам загрижеността й за мен.

— А извън Бък? — попитах тихо.

— Там е по-сложно. Херцогствата винаги са негодували, когато короната започне прекалено много да се интересува от неща, които те смятат за „лични“ въпроси на власт и правосъдие. Да се настоява Фароу или Тилт напълно да прекратят екзекуциите на Осезаващи е все едно да се иска Шоукс да сложи край на всички сблъсъци по границите им с Халкида.

— Шоукс винаги е имал гранични разправии с Халкида.

— А Фароу и Тилт винаги са екзекутирали Осезаващи.

— Не е точно така. — Бях се възползвал добре от достъпа си до колекцията свитъци на Сенч и до библиотеката на Бъкип. — Преди времето на Петнистия принц на Осезанието се е гледало по същия начин като на магията на странстващите магьосници. Не особено силна магия, но има ли я човек, нека си я има. Това не го прави лош и отвратителен.

— Така е — съгласи се Сенч. — Но настроенията сега са такива, че е почти невъзможно да бъдат променени. Лейди Търпение прави всичко по силите си във Фароу. Когато не успява да предотврати екзекуция, най-усърдно се грижи след това участниците да бъдат наказани. Никой не може да я обвини, че не се опитва. — Задъвка устна. — Миналата седмица кралицата получи анонимно съобщение.

— Защо не ми беше казано? — Моментално се наежих.

— А защо трябва да ти се казва? — наежи се и Сенч. Изгледах го намръщено и той смекчи тона си. — Няма много за казване. Просто се изброяваха имената на екзекутираните като Осезаващи през последните шест месеца в Шестте херцогства. — Въздъхна. — Доста дълъг списък. Четиридесет и седем имена. — Погледна ме. — Не беше подпечатан с петнистия кон. Затова смятаме, че е дело на различна фракция Осезаващи.

Замислих се.

— Мисля, че Осезаващите знаят, че са привлекли вниманието на кралицата. Може би я уведомяват какво се случва, за да видят как ще постъпи. Сенч, ще е грешка да не се направи нищо.

Той кимна, макар и с неохота.

— И аз си помислих същото. Кралицата смята съобщението за доказателство, че започваме да печелим доверието на Осезаващите. Нямаше да й изпратят списъка, ако не смятаха, че ще направи нещо. Опитваме се да открием роднини на екзекутираните. След това кралицата ще съобщи на всяко херцогство, че трябва да им плати кръвнина.

— Не ми се вярва, че търсенето на роднини ще има успех. Хората предпочитат да не признават, че са свързани по някакъв начин с Осезаващ.

Той отново кимна.

— Все пак успяхме да намерим неколцина. А кръвнината за останалите ще се пази в Бъкип от кралските ковчежници. Ако не се намери близък роднина, кралицата ще нареди да бъде оповестено, че и далечни роднини на екзекутираните могат да дойдат в Бъкип, за да получат обезщетението.

Замислих се.

— Повечето ще ги е страх да го направят. А и златото може да се приеме като студен отговор. Някои благородници могат дори да решат, че цената си заслужава, стига да очистят земите си от Осезаващи. Все едно да платиш за изчистване от плъхове.

Сенч разтърка слепоочията си. Лицето му бе уморено.

— Правим всичко по силите си, Фицрицарин. Имаш ли по-добри предложения?

— Не — отвърнах след кратък размисъл. — Но бих искал да видя свитъците, които са пратили. Този с имената и по-ранните. Особено онзи, който е пристигнал непосредствено преди изчезването на принца.

— Щом желаеш.

Имаше нещо в гласа му, от което настръхнах.

— Вече казах, че искам да ги видя. Няколко пъти. Наистина искам да ги видя, Сенч. Кога ще стане това?

Той ме изгледа изпод вежди, после стана и с нарочно бавни стъпки тръгна към рафтовете.

— Все пак накрая всичките ми тайни трябва да преминат у теб — рече неохотно. Не видях по какъв точно начин успя да отвори някаква ключалка. Декоративната корона върху шкафа се плъзна надолу, Сенч бръкна вътре и извади три свитъка. Бяха малки и навити стегнато, човек можеше да ги скрие в юмрук. Станах, но той затвори скривалището, преди да видя какво още се пази там.

— Как го отвори? — попитах.

Усмивката му бе едва доловима.

— Казах „накрая“, Фиц. Не „днес“. — Говореше с тона на някогашния ми наставник. Като че ли беше забравил раздразнението си. Подаде ми трите свитъка. — С Кетрикен си имахме причини. Надявам се, че ще ги сметнеш за достатъчно основателни.

Взех свитъците, но в този миг влезе Шишко. Скрих свитъците в ръкава си с умело движение, почти инстинктивно.

— Трябва да тръгвам, Фицрицарин — каза Сенч и се обърна към Шишко. — Шишко. Трябваше по-рано да се срещнеш с Том. Но тъй като сега и двамата сте тук, искам да прекарате известно време заедно. Искам да станете приятели. — Старият убиец ми хвърли последен смразяващ поглед. — Сигурен съм, че ще си поприказвате добре. Лека нощ и на двама ви.

И ни остави. Облекчение ли долових в гласа му? Побърза да излезе, преди лавицата да се е затворила зад Шишко. Малоумният слуга носеше двоен товар дърва. Огледа се, може би изненадан от бързото оттегляне на Сенч.

— Дърва — обясни ми. Тръшна товара си на пода, изправи се и се обърна да си върви.

— Шишко. — Гласът ми го спря. Сенч беше прав. Трябваше най-малкото да го науча да ми се подчинява. — Знаеш, че не се прави така. Подреди дървата до камината.

Той ме изгледа кръвнишки, търкаше късите си ръце. После грабна края на клупа и помъкна дървата към камината, като ръсеше след себе си цепеници, кора и пръст. Не казах нищо. Приклекна до купчината и с много повече трясък и енергичност от необходимото започна да подрежда дървата. Често поглеждаше през рамо към мен, но не можех да определя дали ме гледа с неприязън, или със страх. Налях си чаша вино и се опитах да не му обръщам внимание. Трябваше да има начин да се отърва от него. Не го исках около мен, още по-малко да го обучавам. Честно казано, донякъде изпитвах погнуса от уродливото му тяло и слабоумието му.

Същото беше изпитвал и Гален към мен. И той не искаше да ме обучава.

Тази мисъл ме жегна в раната, която никога нямаше да се излекува. Изпитах срам, докато го гледах как се труди начумерено. Също като мен, той не бе искал да става инструмент на короната на Пророците. Също като при мен, дългът бе стоварен отгоре му. И не сам беше избрал да е уродлив и слабоумен. Започнах да се досещам, че има един въпрос, който никой не му е задавал и който внезапно ми се стори изключително важен. Въпрос, който можеше да постави проблема за котерията на Предан в съвсем друга светлина.

— Шишко.

Той изсумтя. Не казах нищо, докато не се обърна да ме изгледа кръвнишки. Може би не бях избрал най-подходящото време да го питам каквото и да било. Но пък се съмнявах, че изобщо ще се намери подходящо време. Заговорих отново. — Шишко. Искаш ли да те уча на Умението?

— Какво? — Изгледа ме подозрително, сякаш очакваше, че ще му погодя някакъв номер.

Поех дъх.

— Имаш способност.

Намръщи се още повече.

— Нещо, което можеш да правиш, а другите не могат — обясних аз. — Понякога го използваш, за да накараш хората да „не те виждат“. Понякога ме наричаш с разни имена, които Сенч не може да чуе. Като „кучешка воня“.

Той се ухили. Подминах го.

— Искаш ли да те науча да го използваш и по други начини? По добри начини, които ще ти помогнат да служиш на твоя принц?

Не се замисли дори за миг.

— Не. — Обърна се и продължи да трупа дървата на купчина.

Бързината на отговора му донякъде ме изненада.

— Защо не?

Той пак се обърна и ме погледна.

— Имам си достатъчно работа. — Премести многозначително поглед от мен към дървата.

Кучешка воня.

Престани.

— Е, всички имаме работа. Такъв е животът.

Не отговори нито на едното, нито на другото, а продължи да тряска цепеница върху цепеница. Поех дъх и реших да не реагирам. Запитах се какво може да го накара да стане поне малко по-сговорчив. Защото изведнъж ми се прииска да го уча. Можех да започна с него като знак за отговорността ми към кралицата. Можеше ли Шишко да бъде подкупен, както предложи Сенч? Можех ли да купя безопасността на дъщеря си, като примамя него?

— Шишко. Какво искаш?

Това го накара да спре. Обърна се към мен и челото му се смръщи.

— Какво?

— Какво искаш? Какво ще те направи щастлив? Какво искаш от живота?

— Какво искам? — Присви очи към мен, сякаш можеше да разбере думите ми, ако ме вижда по-добре. — Искаш да кажеш, да имам? Нещо мое?

Кимах на всеки въпрос. Той бавно се изправи и се почеса по тила. Издаде устни напред, езикът му се показа между тях.

— Искам… Искам червения шал на Роуди. — Млъкна и ме загледа начумерено. Май очакваше да му кажа, че не може да го получи. Дори не знаех кой или коя е Роуди.

— Червен шал. Мисля, че мога да ти намеря червен шал. Какво друго?

Дълго време той само се взираше в мен.

— И сладкиш с розова глазура, само за мен си. Не прегорял. И… и цяла купчина стафиди. — Отново млъкна и ме загледа, този път по-предизвикателно.

— И какво друго? — попитах аз. Нищо от това не изглеждаше особено сложно.

Той впери поглед в мен и пристъпи напред. Мислеше си, че му се подигравам. Опитах се да говоря възможно най-благо.

— Ако имаш всичко това още сега, какво друго ще пожелаеш?

— Ако… стафиди и сладкиш?

— Стафиди и сладкиш, и червен шал. Какво още?

Устните му се раздвижиха, малките му очи се присвиха още повече. Сигурно никога не беше помислял, че може да иска нещо повече от това. Трябваше да го науча да е алчен, ако се налагаше да използвам подкупи. В същото време простотата на нещата, за които копнееше като нещо недостижимо, направо разкъса сърцето ми. Не искаше по-висока надница или повече лично време. А съвсем дребни неща, малките удоволствия, които правят тежкия живот по-поносим.

— Искам… нож като твоя. И едно от онези пера, големите пера с очи по тях. И свирка. Червена свирка. Имах си… мама ми даде червена свирка, червена свирка на зелена връв.

Намръщи се още повече, докато мислеше.

— Но те ми я взеха и я счупиха.

Замълча и задиша тежко. Запитах се преди колко ли време се е случило това. Малките му очи почти се бяха затворили от усилието да си спомни. Мислех го за твърде глупав, за да има спомени чак от детството си. Но сега бързо преразглеждах мнението си. Умът му определено не работеше като моя или като ума на Сенч, но все пак работеше. Накрая той примигна няколко пъти и пое треперливо дъх. Изхлипа. Думите му, които в най-добрия случай бяха замазани, сега едва се различаваха.

— Дори не поискаха да я надуят. Казах им: „Надуйте я. Но после ми я върнете“. А те дори не я надуха. Просто я счупиха. И ми се смяха. Червената ми свирка, дето ми я даде мама.

Може би имаше нещо смешно в това дребен дундест мъж с изплезен език да плаче за изгубената си свирка. Познавам мнозина, които биха се разсмели с глас. Аз обаче затаих дъх. Болката се излъчваше от него като топлина от огън и подпали стари, отдавна погребани спомени от собственото ми детство. Как ме буташе Славен, докато минаваше край мен по коридора, или как тъпчеше играчките ми, които си бях подредил в ъгъла на Малката зала. Болката му пречупи нещо в мен, разби някаква стена, която бях издигнал между Шишко и себе си заради всичките различия помежду ни. В края на краищата той беше слабоумен и тлъст, и грозен. Рошав, мръсен и груб. И толкова прокуден в този замък на богатства и удоволствия, колкото и аз, когато бях Безименния, момчето-куче. Нямаше значение, че беше мъж по години. Изведнъж видях момчето — момчето, което никога нямаше да стане мъж, никога нямаше да каже, че подобни обиди са били част от миналото му, когато е бил уязвим. Шишко винаги щеше да е уязвим.

Исках да го подкупя. Исках да разбера какво иска и да му го дам, за да го накарам да прави каквото искам. Не по жесток начин, а да се спазаря с него да се подчинява на волята ми. Нямаше да е много по-различно от начина, по който дядо ми ме бе купил навремето. Крал Умен ми бе дал една игла и обещание за образование. Никога не ми предложи любовта си, макар да смятам, че накрая го беше толкова грижа за мен, колкото и мен за него. Но въпреки това винаги бях искал съчувствието му да е първото предложено нещо, а не последното. Подозирах, че накрая споделяхме това напразно желание.

И така се открих да изговарям думи, преди още да съм ги помислил.

— Ох, Шишко. Не сме се държали добре с теб, нали? Но вече ще сме добри. Обещавам ти. Ще се държим по-добре с теб, преди да поискам да се учиш от мен.