Робин Хоб
Лорд Златен (29)

Епилог

Ръката, която навремето въртеше меч и секира, сега боли след вечерното писане. Когато чистя перото, често се питам колко ли кофи мастило съм изразходвал през живота си. Колко думи съм изписал върху пергамента с желанието да уловя истината в тях? И колко от тях лично съм предал на огъня като ненужни и неверни? Правя го, както съм го правил много пъти. Пиша, попивам мокрото мастило, обмислям собствените си думи. После ги изгарям. Може би когато го правя, истината излита през комина като дим. Дали е унищожена, или пусната на свобода? Не зная.

Някога се съмнявах, когато Шутът ми казваше, че цялото време е огромен кръг и завинаги сме обречени да повтаряме онова, което се е случвало и преди. Но колкото повече остарявам, толкова повече се убеждавам, че е така. Навремето си мислех, че има предвид един голям кръг, който обхваща всички ни. А сега — че се раждаме в наши собствени кръгове. Подобно на жребче, вързано за кол, ние подтичваме по определения ни път. Забързваме, намаляваме ход, спираме по команда и тръгваме отново. И всеки път си мислим, че кръгът е нещо ново.

Преди много години възпитанието на баща ми било възложено на Сенч, брата на дядо ми. На свой ред баща ми ме предаде на най-близкия си човек. А когато аз станах баща, реших, че дясната ръка на баща ми може най-добре да се погрижи за безопасността на дъщеря ми. Вместо нея приех сина на друг и Хеп стана мое дете. Принц Предан, мой син и същевременно не мой, ми стана ученик. А след време синът на самия Бърич дойде при мен, за да го науча на онова, на което баща му нямаше да го научи.

Всеки кръг поражда сам себе си. Всеки път изглежда нов, но всъщност не е. А е само поредният ни опит да поправим стари грешки, да отменим минали простъпки и да изпълним онова, което сме пренебрегнали. Във всеки цикъл може и да поправим старите грешки, но в същото време правим и нови. Но какъв друг избор имаме? Може би да имаме смелостта да потърсим нов път означава да имаме смелост да правим нови грешки.