Робин Хоб
Лорд Златен (10)

Глава 9
Залог на камъни

С укрепването на силата и усъвършенстването на Умелия расте и съблазънта на Умението. Добрият наставник следва да бъде предпазлив с кандидатите, стриктен към учениците и непреклонен с калфите си. Твърде много обещаващи Умели са били изгубени за самото Умение. Предупредителните признаци, че ученикът се изкушава от Умението, включват разсеяност и раздразнителност, когато се занимава с нормалните си ежедневни заръки. Когато използва Умението, той влага повече сила от нужното за задачата заради удоволствието от струящата в него мощ и прекарва повече време в това състояние, отколкото се изисква за постигане на целта. Наставникът трябва да е нащрек за такива ученици и незабавно да ги смъмря за поведението им. По-добре да е жесток в началото, отколкото после напразно да му се иска да върне ученик, обречен да остане лигавещ се и мънкащ, докато тялото му не загине от глад и жажда.

„Задължения на наставник в Умението“, превод на Трийний

Зимните дни идваха и си отиваха непреклонно като вълните, които прииждаха и се отдръпваха от бреговете на град Бъкип — и също така монотонно. Приближаваше Зимният празник, в който се честваше най-дългата нощ и денят след нея, който започваше да нараства. Навремето го очаквах с радост и нетърпение. А сега имах твърде много задачи и недостатъчно време, за да се справя добре. Сутрин бях наставник на принца. През основната част от деня надявах маската на слуга на лорд Златен. Той бе наел двама лакеи да се грижат за гардероба му и да му носят закуската, но от мен все още се изискваше да излизам на езда с него и да го следвам при обществените му прояви. Хората бяха свикнали да ме виждат до него и затова го съпровождах, макар глезенът му вече да се беше оправил напълно. За мен това беше удобно. Понякога Златен започваше разговори, за да провери мнението на някой благородник за отношенията с островитяните или за начина, по който са разпределени търговските пълномощия. Дочувах доста небрежно изразени становища и събирах за Сенч много информация от този род.

Освен това лорд Златен показваше интерес към Осезанието и разпитваше за странната магия. Злостните отговори на някои шокираха дори мен. Ожесточението срещу магията беше дълбоко и не се поддаваше на никаква логика. Когато питаше каква вреда нанася магията, му отговаряха, че Осезаващите правят какво ли не — от съвкупяване с животни, за да могат да говорят на езика им, до проклинане на стадата на съседите. Твърдеше се, че можели да се превръщат в животни, за да достигнат онези, които искали да прелъстят, или по-лошо — да изнасилят и убият в зверския си облик. Говореха гневно против снизходителността на кралицата към Зверската магия — или Дивата магия, както я наричаха — и обясняваха на лорд Златен, че Шестте херцогства били по-добро място по времето, когато било по-лесно да се разправят с Осезаващите. Научих много повече, отколкото исках да знам, за нетърпимостта на собствените ми сънародници към съседите им през вечерите, когато бях зает като слуга на лорд Златен. През свободните си часове се опитвах да продължа изучаването на свитъците. По-често, отколкото ми се иска да си призная, зарязвах заниманията си и слизах в града, но не за да видя момчето си. Понякога го зървах за момент докато излизаше от дома на Джина, за да се срещне със Сваня. Разговорите ни се свеждаха до кратки поздрави и празни обещания да се прибере по-рано, за да можем да се видим наистина. Доста често забелязвах на лицето му да се появява замислена физиономия, докато ни гледаше с Джина, и също толкова често изпитвах облекчение, че не се прибира толкова рано, колкото беше обещал.

Имаше опасност да вляза в рутина, която бе ако не удобна, то най-малкото предсказуема. Въпреки намеренията ми да остана нащрек за Петнистите, мълчанието и бездействието им приспиваше бдителността ми. Почти се осмелявах да се надявам, че Лодвайн е умрял от раните си. Може би последователите му се бяха пръснали и заплахата вече не съществуваше. Въпреки начина, по който ме бяха заплашили онази вечер по пътя към замъка, ми бе трудно непрекъснато да си отварям очите на четири, след като не се появяваха. Самодоволството беше опасно. От време на време Сенч се интересуваше от разследването ми, но нямах какво да му съобщя. Доколкото можех да определя, Петнистите ни бяха забравили.

Шпионирах редовно Любезен Бресинга, но все още не намирах нищо, което да оправдае подозренията ми. Най-обикновен дребен благородник, пристигнал в двора с надеждата да се издигне сред себеподобните си. Не открих нито следа от котката му в приюта за животни. Често излизаше да язди с коняря си, но в малкото случаи, когато го следях, просто упражняваше коня си. На няколко пъти претърсих стаята му, но най-интересното, което открих, бе кратко писмо от майка му, в което го уверяваше, че е добре и че предпочита да остане в двора, защото „всички тук много се радваме на доброто ти приятелство с принц Предан“. И наистина, приятелството с принца се развиваше успешно въпреки честите ми настоявания Предан да се отнася по-предпазливо с Любезен. Обсъдих въпроса със Сенч. И двамата предпочитахме да се сложи край на отношенията им, но се питахме как от Старата кръв ще изтълкуват подобно нещо.

Нямахме никаква пряка връзка с никакъв Осезаващ, бил той от Старата кръв или от Петнистите. Мълчанието им бе необичайно.

— Спазихме своята част от уговорката — навъсено отбеляза веднъж Сенч. — Откакто принцът се върна при нас, в Бък не е екзекутиран нито един Осезаващ. Може би са искали единствено това. Колкото до онова, което могат да сторят Петнистите с тях… какво пък, не можем да ги защитим от собствените им хора, освен ако не ни се оплачат. Всичко сякаш замира, но в сърцето си се опасявам, че това е само затишие пред буря. Внимавай, момче. Внимавай.

Сенч беше прав за публичните екзекуции. Кралица Кетрикен бе издала простото и хитро постановление, че нито един човек в Бък не може да бъде екзекутиран за каквото и да било престъпление, освен след кралски декрет, и че подобни присъди ще се извършват единствено в Бъкип. Засега нито един град не бе подал искане за екзекутиране. Бумащината обезсърчава дори и най-разпалената жажда за мъст. Времето минаваше, за Петнистите не се чуваше нищо, но не изпитвах облекчение. Дори Петнистите да престанеха да ни безпокоят, не можех да забравя, че много от Старата кръв вече знаеха, че принцът е Осезаващ. А това бе лост, който можеха да използват срещу нас по всяко време. Отнасях се подозрително към по-странните животни и се радвах, че малкият Гили патрулира зад стените на Бъкип.

А после дойде вечерта, която отново ме накара да застана нащрек. Бях слязъл до града. Когато почуках на вратата на Джина, племенницата й ми каза, че леля й отишла да занесе няколко амулета на семейство, чиито кози станали крастави. Съмнявах се, че амулетите ще имат някакво действие срещу подобно нещо, но й спестих колебанията си и я помолих да предаде на Джина, че съм минавал. Когато попитах за Хеп, тя направи кисела физиономия и каза, че сигурно ще го намеря в „Набученото прасе“ с „онова момиче на Хартсхорн“^[1]. Лошото й мнение за приятелката на сина ми ме жегна. Тръгнах към кръчмата в ясната зимна нощ, като обмислях какви стъпки да предприема. Страстното ухажване на Хеп не бе нито умерено, нито приемливо. Съмнявах се, че ще изслуша съветите ми да се поукроти.

Влязох в неугледното общо помещение на кръчмата. От Хеп и Сваня нямаше и следа. Зачудих се къде ли са, но веднага забравих за това, защото видях Лоръл да седи на една от мръсните маси. Ловкинята на кралицата пиеше сама. Намръщих се — много добре помнех, че Сенч й бе назначил телохранител. Докато я гледах, момчето от кръчмата дойде да напълни отново халбата й. Начинът, по който я надигна, ми подсказа, че чашата й е била пълнена няколко пъти тази вечер.

Взех си бира и огледах присъстващите. Двама мъже и една жена в ъгъла сякаш се бяха настанили така, че да я държат под око. Но докато се питах дали нямат някакви лоши намерения, единият мъж и жената станаха, сбогуваха се с третия и излязоха, без да погледнат назад. Той махна на сервитьорката. Доколкото можех да преценя, явно се опитваше да си поръча нещо по-сгряващо от бира. Грубото му държане успокои опасенията ми.

Пресякох претъпканото помещение. Лоръл се сепна, когато оставих халбата си, и извърна поглед, когато се настаних на пейката до нея.

— Не очаквах да видя кралската Ловкиня да пие на подобно място — казах тихо и огледах многозначително долнопробната кръчма. — И къде се е дянал ученикът ти?

Бях успял да зърна един-два пъти човека на Сенч. Мускулите му биха накарали всеки да се замисли, преди да предприеме някоя грубост. Нямах толкова високо мнение за интелекта му, особено в този момент.

— Не ти ли се струва малко неразумно да посещаваш града без него?

— Неразумно? Тогава къде е твоят пазител? Опасността е по-голяма за теб, отколкото за мен — укори ме горчиво тя. Очите й бяха зачервени, но не можех да определя дали от сълзи, или от пиенето.

— Може би съм свикнал с подобен род опасности — отвърнах все така тихо.

— Е, може и така да е. Не те познавам достатъчно. Колкото до мен, нямам намерение да свиквам. Нито пък да ограничавам изборите в живота си, като непрекъснато ходя и се озъртам.

Изглеждаше уморена и в ъгълчетата на устните и покрай очите й имаше бръчки, които не бях виждал. Вървеше в непрекъснат страх, въпреки че го отрече така храбро.

— Имало ли е други заплахи? — попитах тихо.

Тя се усмихна и зъбите й лъснаха.

— Защо? Една не ти ли стига?

— Какво е станало?

Лоръл поклати глава и си допи бирата. Направих знак на момчето да донесе още.

— Първото никой не би разпознал като заплаха — рече тя след малко. — Просто лаврова клонка, вързана за яслите на коня ми. Окачена на малка връвчица.

После добави неохотно:

— И перо. Разрязано на четири и обгорено.

— Перо?

Отне й доста време, за да реши как да отговори.

— Един важен за мен човек е свързан с гъска.

За миг сърцето ми замря. После отново заби със сила.

— Значи ти показват, че могат да се доберат до теб и зад стените на крепостта. — Тя кимна, докато момчето пълнеше халбите ни от тежка кана. Дадох му монета и то се отдалечи. Лоръл вдигна незабавно чашата си и малко от бирата се разля върху ръката й. Бе леко пияна.

— Поискаха ли нещо от теб? Или просто ти показаха, че могат да те достигнат в дома ти?

— Поискаха, и то съвсем ясно.

— Как?

— Малък свитък, оставен сред чесалата на коня ми. Всички в конюшнята знаят, че държа сама да се грижа за Белогривка. Пишеше, че ако знам какво е добро за мен, ще оставя черната ти кобила и Малта в крайните ясли за през нощта.

Студ плъзна от стомаха ми и изпълни цялото ми тяло.

— Не си го направила.

— Разбира се, че не съм. Оставих един коняр, на когото имам доверие, да ги наглежда.

— Каза ли на кралицата?

— Не. На никого не съм казвала.

— Но защо? Как можем да те предпазим, ако не знаем, че те заплашват?

Известно време тя не каза нищо.

— Не желая да ги карам да мислят, че могат да ме използват срещу кралицата. Исках, ако ме завлекат, да завлекат само мен. Би трябвало да се защитя, Том, а не да се крия зад полите на кралицата и да позволя страховете ми да се предадат и на нея.

Храбро. И глупаво. Задържах това мнение за себе си.

— И какво стана?

— С тях ли? Нищо. Но на сутринта Белогривка бе мъртва в яслите си.

За момент изгубих дар слово. Белогривка беше кобилата на Лоръл, великолепно и отзивчиво създание, нейна гордост. Продължих да мълча и тя ме изгледа кръвнишки.

— Знам какво си мислиш. — Гласът й се превърна в гаден заядлив шепот. — „Тя не е Осезаваща. За нея конят е бил само кон, просто животно, което е яздела“. Обаче не е вярно. Отгледах Белогривка от малко конче и тя бе моя приятелка. Не беше нужно да докосваме умове, за да споделяме сърца.

— Не съм си помислял подобно нещо — промълвих съвсем тихо. — Наричал съм свои приятели много животни, без да споделям с тях специалната връзка на Осезанието. Всеки, който те е виждал с Белогривка, знае, че тя те боготвореше. — Поклатих глава. — Чувствам се отвратително, че си спасила нашите коне и си платила за това със своя.

Не зная дали изобщо ме чу. Взираше се в издрасканата маса.

— Тя… умряла е бавно. Дали са й нещо… някак… Заседнало в гърлото й, подуло се и я задушило. Мисля… не, зная. Това е най-голямата им подигравка — че съм от фамилия от Старата кръв, но не нося магията в себе си. Ако я имах, щях да знам, че тя е в беда. Щях да ида и да я спася. Когато я намерих, беше паднала, муцуната и гърдите й бяха целите в пяна и кръв… Умряла е бавно, Том, а аз дори не съм била до нея да облекча мъките й или да се сбогувам.

Шокът, че някой Осезаващ е в състояние да извърши такава жестокост, ме смрази като ледена вълна. Такова зло надхвърляше всякакво въображение. Чувствах се опетнен, че споделящи моята магия хора са способни на подобни неща. Те даваха основа на всички лоши неща, които се казваха за Осезаващите.

Внезапно тя пое рязко дъх и се обърна към мен. Лицето й бе изкривено от паническа болка, която искаше да признае. Вдигнах ръка и тя скри лице в гърдите ми, а аз я прегърнах.

— Съжалявам — прошепнах в ухото й. — Страшно съжалявам, Лоръл.

Не плачеше, само поемаше неравномерно дъх и се тресеше в прегръдката ми. Вече бе отвъд плача и почти бе преминала границата на страха. Помислих си, че ако Петнистите успеят да я вбесят, ще си имат много по-силен неприятел, отколкото са възнамерявали. Стига да не я убиеха преди това. Размърдах се. По навик бях седнал с гръб към стената. А сега преднамерено исках да имам пълен изглед към помещението и всеки, който би могъл да я проследи тук.

И тогава видях Джина. Сигурно бе говорила с племенницата си и бе дошла да ме потърси в кръчмата. Стоеше край входа, току-що бе влязла. Погледите ни се срещнаха за съвсем кратък миг. Взираше се поразена в жената в обятията ми. Гледах я умолително, но лицето й стана студено. После погледът й се плъзна покрай мен, сякаш не ме беше забелязала. Обърна се и излезе. Скованият й гръб бе повече от красноречив.

Безсилие сви сърцето ми. Не бях направил нищо лошо, но начинът, по който излезе, показваше колко е обидена. Не можех да оставя Лоръл сама и пияна, за да изтичам след нея и да й обясня, дори и да исках да го направя. Така че останах да се варя в собственото си неудобство, докато Лоръл не пое дълбоко дъх и не се стегна. Изправи се рязко, като почти ме отблъсна. Пуснах я от прегръдката си. Тя разтърка очи, вдигна халбата си и я пресуши. Аз почти не бях докоснал моята.

— Беше глупаво от моя страна — обяви Лоръл. — Тук съм, защото дочух слух, че на това място се събират Осезаващи. Дойдох с надеждата някой да ми посегне и да го убия. Сигурно щяха да убият мен. Не знам да се бия по такъв начин.

Видях нещо тревожно в очите й. Беше станала студена и пресметлива, докато обмисляше как точно може да се бие.

— По-добре да оставиш боя на онези, които…

— Не трябваше да докосват кобилата ми — прекъсна ме тя и разбрах, че каквото и да кажа по темата, няма да ме чуе.

— Да се прибираме — предложих й.

Тя кимна уморено и излязохме от кръчмата. Студените улици се осветяваха единствено от процеждащата се от прозорците светлина. Скоро къщите останаха зад нас и започнахме дългото изкачване по тъмния път към крепостта.

— Какво ще правиш? — попитах неохотно. — Ще напуснеш ли Бъкип?

— И къде да ида? Да отнеса всичко това при семейството ми? Не. — Пое дъх и издиша. В студения въздух се вдигна пара. — И все пак може би си прав. Не мога да остана тук. Каква ще е следващата им стъпка? Кое е по-лошо от убийството на Белогривка?

И двамата можехме да посочим няколко отговора на този въпрос. През останалата част от пътя вървяхме мълчаливо. Усещах я как напряга очи в слабата лунна светлина, главата й се завърташе и при най-малкия звук. Собствената ми бдителност не отстъпваше на нейната. Само веднъж наруших мълчанието.

— Вярно ли е, че в „Набученото прасе“ се събират Осезаващи?

Тя сви рамене.

— Така казват. Подобни неща се говорят за много вертепи. „Тъкмо за Осезаващи“. Несъмнено си чувал тази фраза и друг път.

Не бях, но си го отбелязах. Може би в израза имаше зрънце истина. Това ли бе градската кръчма, в която се събираха Осезаващите? Кой можеше да знае? Какво можех да науча там?

Малко след портите на замъка видях „ученика“ й — бързаше да ни посрещне. На лицето му бе изписана тревога, която се смени със зъбене, когато ме видя. Лоръл въздъхна и пусна ръката ми. Приближи с несигурни стъпки към него и той буквално я сграбчи. Каквото и да му каза, за да го успокои, здравенякът ме изгледа кръвнишки и подозрително, след което я поведе към покоите. Преди да се прибера в стаята си, направих едно бързо и тихо посещение на конюшнята. Моя черна ме поздрави с обичайното си топло безразличие. Не можех да я виня; напоследък нямах много време за нея. Всъщност за мен тя бе „просто кон“. Яздех я, когато лорд Златен излизаше с Малта, но през останалото време я оставях на грижите на конярите. Изведнъж ми се стори грубо да се държа така с нея, но знаех, че не съм в състояние да й дам повече. Запитах се какво ли е било намерението на Петнистите. Ако бяха оставили конете ни в крайните ясли, щяха ли да ги откраднат? Или нещо по-лошо?

С обтегнато Осезание обиколих всяка ясла и огледах всяко сънено момче и работник в конюшнята. Не разпознах никого, а и Лодвайн не се спотайваше под стълбата или край вратата. Въпреки това се чувствах неспокоен, докато не се озовах в покоите на Сенч. Нямаше го, така че му оставих пълен писмен доклад.

На следващия ден обсъдихме случилото се, но не стигнахме до никакви реални заключения. Той щеше да скастри телохранителя на Лоръл, че я е оставил да се измъкне сама. Не можеше да измисли друг начин да я предпази, без да я ограничи още повече.

— А и тя няма да го приеме. Не й харесва, че поставих човек до нея. Но какво повече мога да направя, Фиц? Ценна е за нас, защото именно тя може да накара Петнистите да излязат наяве.

— Но на каква цена? — попитах рязко.

— На колкото се може по-ниска — сърдито отвърна той.

— Защо са искали моята кобила и кобилата на лорд Златен?

Сенч вдигна вежда.

— По-запознат си от мен с магията на Осезанието. Могат ли да ги омагьосат да ви хвърлят на земята или по някакъв начин да ви подслушват чрез тях?

— Осезанието не работи по такъв начин — рекох уморено. — Защо нашите коне? Защо не коня на Предан? Едва ли не излиза, че Шутът и аз сме мишените, а не принцът.

Сенч изглеждаше смутен. Заговори почти с неохота.

— Предпазливият би пожелал да проследи тази мисъл и да види къде води тя.

Вперих поглед в стария убиец, питах се какво ли ми казва по своя смътен начин. Той сви устни и поклати глава, сякаш съжаляваше, че го е казал. Малко по-късно намери повод да си тръгне. Останах да размишлявам пред огъня.

През следващите дни се чувствах твърде неудобно, за да се обадя на Джина. Знаех, че е глупаво, но не можех да направя нищо. Не изпитвах чувството, че й дължа обяснение, но бях сигурен, че ще очаква подобно нещо. Не се сещах за никаква приемлива лъжа защо съм прегръщал Лоръл в кръчмата. Изобщо не исках да обсъждам Лоръл с Джина. Така много лесно можеше да се стигне до опасни теми. Ето защо изобщо не посетих дома й.

Когато се случваше да сляза до града, посещавах Хеп на работното му място. Разговорите ни бяха кратки и незадоволителни. Момчето, изглежда, много добре си даваше сметка, че другите чираци ни гледат, и говореше с мен така, сякаш изразяваше пред тях гнева си към майстора. Освен това беше обезсърчен от застоя в отношенията си със Сваня. Баща й му пречел всякак да я вижда и отказвал да говори с него на улицата. Усещах, че част от гнева на Хеп е насочен срещу мен. Изглежда, мислеше, че го пренебрегвам, но когато намираше време да се видим вечер, предпочиташе компанията на Сваня. Реших, че ще е по-добре да се държа по-мило с момчето и да оправя нещата с Джина, но дните някак се изнизваха, а така и не намирах време да изпълня, която и да е от двете задачи.

В замъка празнуването и преговорите около годежа на принца продължаваха. Зимният празник дойде и отмина, честван по-пищно от когато и да било. Гостите ни от Външните острови се забавляваха неимоверно. След празника преговорите продължаваха всеки ден, а аристократичните веселия — всяка вечер. Кукловодите, менестрелите, жонгльорите и другите артисти от Шестте херцогства благоденстваха. Островитяните се превърнаха в позната гледка в залите на Бъкип. Някои завързаха искрени приятелства както с отседналите в замъка благородници, така и с търговците от града. Старата търговия с Външните острови започна да се съживява. Пристигаха и заминаваха кораби, разменяха се стоки и новини и вече не се смяташе за неприемливо да признаеш, че имаш един-двама братовчеди оттатък морето. Плановете на Кетрикен като че ли се изпълняваха безупречно.

Продължаващите до късна нощ веселби ми показаха Бъкип в една съвсем нова за мен светлина. Като слуга бях почти толкова невидим, колкото навремето, когато бях безименно малко момче. Разликата бе, че като човек на лорд Златен го съпровождах на какви ли не важни събития, когато благородниците ловуваха, вечеряха или танцуваха. Видях най-хубавите им дрехи и най-лошото им поведение. Пияни от виното или омаяни от пушека, заслепени от похот или трескаво желание да си възстановят загубите на комар… Дори да бях предполагал, че нашите лордове и дами са замесени от по-фино тесто от рибарите и шивачите, изпълващи градските кръчми, тази зима илюзиите ми щяха да се разбият на парчета.

Млади и стари, самотни и семейни жени се тълпяха около чаровния лорд Златен; не липсваха и млади мъже, жадуващи да се изтъкнат като „приятели на джамайлийския лорд“. Донякъде ми стана смешно, че дори Славея и лорд Рибар не останаха неподвластни на светското обаяние на Златен. Често сядаха с него на масата за комар. На два пъти дори идваха в покоите му, за да дегустират изтънчени джамайлийски напитки с останалите му гости. Беше ми трудно да се държа като безразличен слуга в нейно присъствие. Съпругът й бе любящ мъж и често я привличаше към себе си и по момчешки открадваше някоя целувка. Тя го смъмряше игриво за неприличното му поведение в обществото, но често успяваше и да ми хвърли поглед, сякаш за да се увери, че съм забелязал колко страстно я обича съпругът й. Понякога не ми оставаше друго, освен да запазя стоическа физиономия. Не че сърцето или плътта ми жадуваха за нея. Болеше ме, че нарочно парадира с щастието си по такъв начин, че да ми напомни какъв самотен живот водя. Стоях в разгара на приемите с техните веселби и забавления — мълчалив слуга, свидетел на удоволствието на другите.

По този начин се нижеше дългата тъмна зима. Непрекъснатият вихър от мероприятия вземаше своето от принца, както и от самия мен. Една сутрин и двамата се качихме в кулата без абсолютно никакво желание за каквото и да било учене или упражнения. Принцът бе останал до късно през нощта в игри с Любезен и другите млади благородници, отседнали в крепостта.

Аз бях проявил здравия разум да си легна в по-нормален час и бях успял да поспя, преди Копривка да се промъкне в сънищата ми. Сънувах, че ловя риба в някаква река — бавно потапях ръце във водата и рязко изхвърлях спотайващата се риба на брега зад мен. Сънят бе хубав, създаваше чувство за покой. Нощни очи бе с мен — невидим, но го усещах. Изведнъж ръцете ми напипаха в ледената вода дръжка на врата. Потопих глава да я разгледам. Докато се взирах в зеленикавата светлина, вратата се отвори и ме повлече навътре. Внезапно се озовах в малка спалня, а от мен се стичаха струйки вода. Къщата бе смълчана, само една малка свещичка осветяваше стаята. Зачудих се как съм попаднал тук и се обърнах да изляза. Пред мен стоеше момиче, решително подпряло вратата с гръб и разперило ръце, сякаш да ми препречи пътя. Беше с дълга памучна нощница и тъмната й коса се спускаше на дълга плитка над рамото й. Вперих изумен поглед в нея.

— Щом не ме пускаш в своите сънища, ще те уловя в моите — тържествуващо заяви тя.

Стоях абсолютно неподвижно. Мълчах. По някакъв начин усещах, че както и да реагирам, било то с дума, жест или поглед, само ще засиля властта й над мен. Извърнах очи, тъй като с разпознаването й навлизах още по-дълбоко в съня й. Забих поглед надолу, към собствените си ръце. Със странно замайване видях, че всъщност не са моите. Беше ме уловила, както си ме представяше, а не какъвто бях в действителност. Ноктите ми бяха къси и широки. Дланите и пръстите ми бяха черни и груби като вълчи лапи, а опакото им и китките ми бяха покрити с черна козина.

— Това не съм аз. — Изговорих думите на глас и те излязоха от устата ми като странно ръмжене. Вдигнах ръце към лицето си и напипах муцуна.

— Точно ти си! — възрази тя, но аз вече избледнявах, отдалечавах се от формата, в която си ме представяше. Капанът бе неправилен, за да ме задържи. Момичето скочи напред и ме сграбчи за китката, но вместо нея улови само празна вълча кожа.

— Следващия път ще те хвана! — гневно заяви тя.

— Не, Копривке. Няма да ме хванеш.

Замръзна, когато споменах името й. Докато отваряше уста да попита откъде знам как се казва, изчезнах от съня й и се събудих. Обърнах се в твърдото си легло, отворих за миг очи и видях познатата тъмнина на слугинската си стая.

— Не, Копривке. Няма да ме хванеш. — Изрекох думите на глас, за да се уверя, че са истина. Но не спах добре през остатъка от нощта.

И тъй, на следващото утро в кулата двамата с Предан се гледахме мътно един друг от двете страни на масата. Утро бе само по име. През прозореца се виждаше черно небе и свещите напразно се мъчеха да осветят ъглите на стаята. Бях запалил огъня в камината, но той все още не бе успял да прогони студа.

— Има ли нещо по-гадно от това едновременно да ти се спи и да ти е студено? — попитах риторично.

Той въздъхна и ми се стори, че дори не е чул въпроса ми. Зададеният от него ме смрази още повече, но по различен начин.

— Използвал ли си някога Умението, за да накараш някого да забрави нещо?

— Аз… не. Не, никога не съм правил подобно нещо. Защо? — попитах и с ужас зачаках отговора.

Той въздъхна дълбоко.

— Защото ако може да се използва по такъв начин, животът ми би могъл да стане много по-прост. Боя се, че… че казах нещо снощи, без изобщо да… дори нямах предвид това, но тя…

Думите му замряха и той ме погледна нещастно.

— Започни отначало — предложих му.

Той пое дълбоко дъх и изпуфтя, бесен на самия себе си.

— Двамата с Любезен играехме на камъни и…

— Камъни? — прекъснах го.

Той отново въздъхна.

— Сам направих платното и фигурките. Помислих си, че ще я усвоя по-добре, ако играя срещу някой друг, освен теб.

Потиснах възражението си. Имаше ли някаква причина да не запознае приятелите си с играта? Не можех да открия такава. Но въпреки това бях недоволен.

— Изиграх една-две игри с Любезен и той изгуби. Очаквах, че ще стане така — никой не играе добре каквото и да било веднага след като му покажат. Но той заяви, че му било достатъчно, че не си падал по подобни игри, след което стана от масата и отиде до камината да разговаря с някого. Лейди Преди ни гледаше как играем и каза, че иска да се научи, но бяхме насред играта, така че нямаше начин да се включи. Но тя остана до масата да гледа и когато Любезен си тръгна, седна на мястото му, вместо да тръгне след него — мислех си, че ще го направи, защото изглеждаше доста заинтересувана от него. Понечих да прибера платното, но тя ме хвана за ръката и заяви, че трябва да наредя отново фигурите, защото сега било неин ред.

— Лейди Преди?

— О, ти не си я срещал. Тя е на седемнадесет, доколкото мога да преценя, и е доста красива. Цялото й име е Предимство, но го смята за твърде дълго. Много е дружелюбна, разказва весели истории и, не знам как да го кажа, но просто компанията й е по-приятна, отколкото на повечето момичета. Разбираш ли, сякаш не винаги си дава сметка, че е момиче. Държи се като всеки друг. Племенница е на лорд Шемши Шоукски. — Сви рамене, като видя загрижената ми физиономия. — Както и да е, искаше да играем и макар да я предупредих, че най-вероятно ще изгуби първите няколко игри, заяви, че не я е грижа и че дори се обзалага, че ако изиграем пет последователни игри, ще спечели поне последните две. Една от приятелките й чу това, дойде при масата и попита какво ще заложи. И лейди Преди каза, че ако спечели, ще поиска да яздя с нея утре — тоест днес, — а ако аз спечеля… ами, мога да си кажа залога. И по начина, по който го каза, сякаш ме… предизвикваше да поискам нещо, което би могло да е… ами… непристойно или…

— Като целувка — предположих аз със свито сърце. — Или нещо подобно.

— Знаеш, че не бих стигнал толкова далеч!

— И докъде стигна? — Сенч знаеше ли за това? Или кралица Кетрикен? По кое време на нощта се бе случило? И колко е било изпитото вино?

— Казах, че ако изгуби, ще трябва лично да сервира закуска на Любезен и мен в Огледалната зала и да си признае, че казаното от мен е истина, тоест, че камъните не са игра за момиче.

— Какво? Предан, на тази игра ме научи жена!

— Ами… — Прояви достатъчно благоприличие да се направи на смутен. — Не знаех. Нали ми каза, че е част от обучението ти в Умението. Помислих си, че баща ми те е научил. Та… момент. Значи в обучението ти е участвала жена? Мислех си, че си се учил само от баща ми.

Наругах непредпазливостта си.

— Остави това — наредих му сърдито. — Довърши си разказа.

Той изсумтя и ме изгледа, сякаш ми обещаваше, че по-късно ще се върне отново на този въпрос.

— Добре. И между другото, не аз го казах на Елиания, а Любезен. И…

— Какво е казал на Елиания? — Обхвана ме ужас.

— Че играта не е за момичешки ум. Любезен й го каза. Двамата играехме, а тя дойде и каза, че иска да се научи. Но… ами, Любезен не харесва особено Елиания. Казва, че била същата като Сидел, момичето, което го оскърбило и се подиграло с чувствата му, че се интересува единствено от това да се омъжи по сметка. Така. Не обича да стои край нас, докато разговаряме или играем хазартни игри. — Трепна под намръщения ми поглед и добави кисело: — Е, тя не е като лейди Преди. Елиания винаги си е момиче, винаги много добре си дава сметка как трябва да се държи и какви любезности да говори. Толкова е правилна, че винаги греши. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Че е чужденка в двора и се опитва да се съобразява с обичаите ни. Продължавай нататък.

— Да. Любезен знае това й качество. Знае, че тя винаги се стреми да е абсолютно безупречна в маниерите си. И затова знаеше, че най-бързият начин да се отърве от нея е да й каже, че в Шестте херцогства играта на камъни се смята за мъжка работа. Обясни й го по начин, който уж бе любезен, но в същото време и ужасно забавен и посвоему жесток, защото тя не говори достатъчно добре езика и не познава дотолкова обичаите ни, за да осъзнае колко нелепо е извинението му… Не ме гледай така, Том. Не аз го направих. А след като вече беше започнал, нямаше начин да го спра, без да влоша нещата още повече. Така. Както и да е. Каза й, че тази игра не е за момичета, и Елиания ни остави и отиде при вуйчо си. Той играеше на хвърли-кост с баща й на една маса в другия край на залата. Така. Не беше наблизо, когато лейди Преди седна срещу мен. Подредих фигурите и започнахме да играем. Първите две игри минаха точно както предполагах. На третата допуснах глупава грешка и тя победи. Четвъртата спечелих аз. И после — мисля, че заслужавам признание за това — насред петата игра осъзнах колко непристойно би било, ако изгуби и наистина й се наложи да ни сервира закуска. Искам да кажа, дори херцог Шемши би могъл да приеме като обида, че хубавата му племенница е в ролята на прислужница, дори и да не направи впечатление на Елиания или на майка ми. Така. Реших, че ще е по-добре да я оставя да победи. Ще се наложи да яздя с нея, но ще се погрижа с нас да има и други, може би дори и Елиания.

— Значи си я оставил да победи — изрекох тежко.

— Да. Оставих я. И тъй като беше много развълнувана, че е спечелила третата игра, тя се смееше и викаше, така че накрая около нас се бяха насъбрали доста хора. И след като спечели последната игра и ликуваше, една от приятелките й ми каза: „Е, милорд, май сериозно сгрешихте, когато казахте, че тази игра не е за момичета“. А аз казах… само исках да се покажа остроумен, Том, кълна се, не за да обидя някого. Казах…

— Какво каза? — грубо го подтикнах.

— Че може и да не е за момиче, но че явно това не се отнася за една прекрасна жена. Всички се разсмяха и вдигнаха чаши да пием за това. Пихме, свалихме чашите. И едва тогава видях, че и Елиания е дошла. Не пи с нас, не каза нито дума. Просто ме гледаше, с абсолютно неподвижно лице. После се обърна и се отдалечи. Не зная какво е казала на вуйчо си, но той незабавно стана и сложи край на играта, макар да имаше натрупан доста голям куп монети. И двамата излязоха от залата и отидоха право в покоите си.

Изсумтях, мъчех се да намеря решение. Накрая поклатих глава.

— Майка ти знае ли за това?

Той въздъхна.

— Не мисля. Снощи се оттегли рано.

— Сенч?

Той трепна, вече ужасен от мнението на съветника за безразсъдството му.

— Не. Той също си тръгна рано. Изглежда уморен и разсеян напоследък.

Това ми бе повече от известно. Поклатих бавно глава.

— Това нещо не може да се реши с Умението, момко. По-добре да го споделиш незабавно с онези, които владеят най-добре дипломацията. И после направи, каквото ти кажат.

— Какво мислиш, че ще искат от мен? — В гласа му се долавяше ужас.

— Не знам. Мисля, че откритото извинение би било грешка; така само ще потвърдиш, че си я обидил. Но… Ох, не знам, Предан. Дипломацията никога не ми е била силна страна. Но може би Сенч ще знае какво да се направи. По някакъв начин да покажеш, че намираш Елиания за прекрасна жена.

— Но това не е така.

Подминах горчивото му безсмислено възражение.

— И най-вече не излизай да яздиш сам с лейди Преди. Предполагам, че би било най-добре напълно да избягваш компанията й.

Той стовари отчаяно длан върху масата.

— Не мога да се отметна, и да не изпълня облога!

— Тогава тръгвай — отвърнах рязко. — Но на твое място бих се погрижил Елиания да язди до мен и да разговарям само с нея. Ако Любезен е такъв добър приятел, за какъвто го представяш, направи да изглежда така, че той е кавалерът й.

— Ами ако не искам вниманието й да се отклонява от мен?

Вече звучеше просто като инатливо момче, разсърдено точно като Хеп на последната ни среща. Изгледах го безизразно, докато не извърна очи.

— По-добре върви — казах му.

— Ще дойдеш ли с мен? — съвсем тихо попита той. — Да говориш с майка ми и със Сенч?

— Знаеш, че не мога. А и да можех, мисля, че е най-добре да го направиш сам.

Той прочисти гърлото си.

— А на ездата? Ще дойдеш ли поне на нея?

Поколебах се.

— Покани лорд Златен. Това не е гаранция, че ще дойда, а само че ще си помисля.

— И да направя както Сенч смята за най-добре.

— Да. Винаги е бил по-добър от мен в подобни тънкости.

— Тънкости. Пфу. Повдига ми се от тях, Том. Точно затова е толкова по-лесно с лейди Преди. Тя е просто себе си.

— Разбирам — отвърнах, но не споделих мнението си. Запитах се дали лейди Преди просто е хвърлила око на принца, или е нечия пионка, целяща да провали играта на Кетрикен. Е, скоро щяхме да разберем.

Принцът излезе и заключи. Останах сам, мълчалив и замислен, слушах как стъпките му по каменните стъпала постепенно заглъхват. Дочух гласа на стража, който го поздравяваше долу. Огледах стаята, духнах свещта и излязох, като взех друг свещник, за да си светя по пътя.

На връщане към стаята си спрях при кулата на Сенч. Излязох през тайната врата и замръзнах изненадано — Сенч и Шишко бяха заедно. Старецът явно ме очакваше. Шишко изглеждаше начумерен и сънлив, тежките му клепачи бяха още по-отпуснати от обикновено.

— Добро утро — поздравих.

— Добро да е — отвърна Сенч. Очите му сияеха и изглеждаше много доволен от нещо. Зачаках да сподели, но вместо това той рече: — Поръчах на Шишко да дойде по-рано. За да можем да поговорим.

— О. — Не знаех как иначе да реагирам. Сега не бе моментът да кажа на Сенч, че бих искал първо да ме беше предупредил. Нямаше да обсъждам главата на Шишко в негово присъствие. Много добре помнех как веднъж бях подценил коварството на едно малко момиче и бях говорил прекалено открито. Тогава Розмари беше лукавата малка любимка на Славен. Покрай разговора си с Предан за лейди Преди се сетих и друго: че цялото й име всъщност беше Розмарин. Сега тя беше лейди Розмарин. Съмнявах се, че Шишко е нечий шпионин, но пък не можеше да повтори онова, което не съм казал пред него.

— Как е принцът тази сутрин? — неочаквано попита Сенч.

— Добре — отвърнах предпазливо. — Но има нещо, което трябва да ти съобщи. Нещо неотложно. Може би ще поискаш да си… ъъъ… някъде, където да те открият лесно. И в най-скоро време.

— Принц тъжен — сериозно потвърди Шишко и поклати тежко и съчувствено глава.

Сърцето ми се сви, но реших да го изпробвам.

— Не, Шишко, принцът не е тъжен. Радостен е. Отиде на чудна закуска с всичките си приятели.

Шишко ми се намръщи. За миг езикът му се подаде повече от обикновено и долната му устна се отпусна още надолу.

— Не. Днес принцът е тъжна песен. Глупави момичета. Тъжна песен. Ла-ла-ла-ли-ло-ло-ло-ло-о — изпя скръбно слабоумният.

Хвърлих поглед към Сенч. Той внимателно следеше разговора ни. Очите му не се откъснаха от мен, докато питаше Шишко:

— А как е Копривка днес?

Запазих безизразна физиономия. Опитвах се да дишам нормално, но изведнъж открих, че не си спомням как става.

— Копривка е разтревожена. Мъжът от съня не й говори вече, а баща й и брат й се карат. Да, да, да, да, главата я боли от това и песента й е тъжна. На-на-на-на, на-на-на-на. — Тъгата на Копривка бе в друга мелодия, изпълнена с напрежение и безпокойство. Внезапно Шишко млъкна насред изпълнението си. Погледна ме и се ухили тържествуващо. — Кучешка воня не харесва това.

— Да. Не харесва — съгласих се хладно.

Скръстих ръце на гърдите си и преместих поглед от Шишко към Сенч.

— Не е честно — казах. И веднага затворих уста, понеже си дадох сметка колко детински са думите ми.

— Наистина не е — невъзмутимо се съгласи Сенч. — Шишко, можеш да вървиш, ако желаеш. Мисля, че приключи със задачите си тук.

Шишко сви замислено устни.

— Донесе дърва. Донесе вода. Отнесе чинии. Донесе храна. Смени свещи. — Вдигна нос. — Да. Задачи изпълнени. — И понечи да си върви.

— Шишко — обадих се и той спря намусено. — Другите слуги още ли удрят Шишко и му вземат монетите? Или вече е по-добре?

Той се намръщи и сбърчи чело.

— Другите слуги? — Изглеждаше смътно разтревожен.

— Другите слуги. Преди те „удрят Шишко, вземат монети“, помниш ли?

Опитах да имитирам тона и жеста му. Но вместо да събудя спомена му, движенията ми го накараха да отскочи уплашено.

— Спокойно, спокойно — побързах да кажа. Опитът ми да му напомня, че може би ми е задължен, само влоши мнението му за мен и той издаде долната си устна и се дръпна.

— Шишко. Не забравяй подноса — меко го подсети Сенч.

Прислужникът се намръщи, но се върна за съдовете с остатъците от закуската на Сенч. Взе подноса и побърза да се омете, сякаш щях да го нападна.

Когато винената полица се прибра на мястото си, седнах на стола и попитах:

— Е?

— Е? — отвърна Сенч. — Щеше ли изобщо да ми кажеш?

— Не. — Облегнах се назад и реших, че няма какво повече да добавя. Реших да сменя темата. — Споменах, че Предан иска да говори спешно с теб. Трябва да си налице.

— За какво става въпрос?

Изгледах го.

— Мисля, че ще е най-добре да го научиш от самия него. — Задържах езика си, преди да добавя: „Разбира се, би могъл да попиташ и Шишко“.

— Значи трябва да се върна в покоите си. И то възможно най-бързо. Фиц. Копривка в опасност ли е?

— Определено не знам.

Забелязах как се помъчи да се овладее.

— Знаеш какво имам предвид. Използва Умението, нали? Без никакъв наставник. Но въпреки това явно те е намерила. Или ти си започнал контакта?

Бях ли го направил? Не знаех. Бях ли се намесил в сънищата й, когато беше малка, както бях направил с Предан? Дали неволно не бях положил основите на връзка на Умението, която тя сега се опитваше да изгради? Замислих се, но Сенч взе мълчанието ми за инат.

— Фиц, как може да си толкова късоглед? Опитваш се да я защитиш, а я излагаш на опасност. Копривка би трябвало да е тук, в Бъкип, за да получи подходящо обучение и да овладее дарбата си.

— За да бъде поставена в служба на трона на Пророците.

Той ме изгледа студено.

— Разбира се. Щом магията е дар на кръвната й линия, значи службата е неин дълг. Двете вървят ръка за ръка. Или би й го отказал, защото и тя е копеле?

Задуших внезапно надигналия се в мен гняв. Когато си възвърнах дар слово, казах тихо:

— Не го виждам по този начин. Като отказване на нещо. Опитвам се да я защитя.

— Виждаш го по друг начин единствено заради упоритото ти решение на всяка цена да я държиш по-далеч от Бъкип. Каква е огромната заплаха за нея, ако дойде тук? Че ще познае в живота си музиката и поезията, танците и красотата ли? Че може да срещне някой младеж с благородническа кръв, да се омъжи подобаващо и да живее добре? Че внуците ти ще растат на място, където ще можеш да ги виждаш?

Изрече всичко това така, че да изглежда много разумно от негова страна и много егоистично от моя. Поех дъх.

— Сенч. Бърич вече каза не на предложението дъщеря му да дойде в Бъкип. Ако го притиснеш, или по-лошо — ако го принудиш, ще заподозре, че за това има някаква причина. И как ще разкриеш на Копривка, че е Умела, без да я накараш да попита — а откъде е дошла тази магия? Тя знае, че Моли е нейна майка. А това означава, че остава единствено да е по бащина линия…

— Понякога се откриват деца с Умението, без да имат ясна връзка с рода на Пророците. Би могла да го е получила от Моли или Бърич.

— Но пък никой от братята й не го притежава — посочих аз.

Сенч тупна по масата.

— Казах ти го и преди. Твърде си предпазлив, Фиц. „Ами ако това, ами ако онова?“ Криеш се от беда, която може никога да не почука на вратата ни. Ами ако Копривка е открила, че някой от Пророците е истинският й баща? Толкова ужасно ли е това?

— Ако дойде в двора и открие, че е не само копеле, но и копеле на Осезаващ Пророк ли? Да. Какво ще стане тогава с добрия съпруг и чудесното бъдеще? Как ще се отрази това на братята й, на Моли и Бърич, ако им се наложи да се сблъскат с това минало? Не можеш да вземеш Копривка тук, без да позволиш на Бърич да идва да я вижда, да е сигурен, че е добре. Знам, че съм се променил, но белезите ми не могат да заблудят Бърич, нито годините ми. Види ли ме, ще ме познае и това ще го унищожи. Или ще се опиташ да пазиш тайни от него, да кажеш на Копривка, че никога не бива да казва на майка си и баща си, че се учи на Умението, а още по-малко, че наставник й е някакъв мъж със счупен нос и белег на лицето? Не, Сенч. По-добре да си остане там, където е, да се омъжи по любов за някой млад селянин и да живее нормално.

— Много пасторално звучи — мрачно отбеляза Сенч. — Сигурен съм, че всяка твоя дъщеря би се радвала на подобен спокоен и нормален живот. — Сарказмът направо струеше от думите му. — А какво става с дълга й към принца? Какво става с котерията, от която се нуждае Предан?

— Ще ти намеря някой друг — обещах безразсъдно. — Някой силен като нея, но без да е свързан с мен. Нито опетнен по някакъв друг начин.

— Някак ме съмнява, че лесно ще се намерят подобни кандидати. — Внезапно той се намръщи. — Или си срещнал такива, но не си сметнал за нужно да ми го кажеш?

Забелязах, че не предложи себе си.

— Сенч, кълна се, не съм срещал нито един кандидат за Умението. Освен Шишко.

— А. Значи него ще го обучаваш?

Въпросът му беше насмешлив, опит да ме накара да призная, че няма други реални кандидати. Знаех, че очаква категорично да откажа. Шишко ме мразеше и се боеше от мен, при това беше и слабоумен. Едва ли бих могъл да си представя по-нежелан ученик. С изключение на Копривка. И може би още някой. Отчаянието измъкна следващите думи от устата ми.

— Може да има и още един.

— И не си ми казал? — Гласът му трепереше на ръба на яростта.

— Не бях сигурен. Още не съм сигурен. Аз самият едва напоследък започнах да се питам дали е така. Срещнах го преди години. И може да е не по-малко опасен за обучение от Шишко, а може би дори повече. Защото не само има голямо самомнение, но и е Осезаващ.

— Името му! — Беше заповед, не въпрос.

Поех дъх и прекрачих ръба на бездната.

— Черния Ролф.

Сенч се намръщи. После примижа и се разрови из прашните тавани на ума си.

— Мъжът, който ти предложи да те научи на Осезанието? Когото си срещнал по пътя към Планините?

— Да. Използваше Осезанието по начини, които не бях виждал никога. Само той като че ли разбираше какво си казвам насаме с Нощни очи. Никой друг Осезаващ не е показвал подобна способност пред мен. Някои биха могли да познаят дали използваме Осезанието, ако не сме много внимателни, но не и да разберат какво си казваме. А Ролф го можеше. Дори когато се опитвахме да го пазим в тайна от него, винаги подозирах, че знае повече, отколкото показва. Нищо чудно да е използвал Осезанието, за да ни намери, и Умението, за да подслушва мислите ми.

— Не би ли трябвало да го усетиш?

Свих рамене.

— Не го усетих. Така че може и да греша. А и не изгарям от желание да го намеря и да разбера истината.

— Така или иначе, не би могъл. Със съжаление трябва да ти съобщя, че умря преди три години. Разболя се от треска и краят не закъсня.

Замръзнах зашеметен както от новината, така и от факта, че Сенч знае за това. Успях да отида до стола си и да седна. Сенч мълчеше.

Отношенията ми с Черния Ролф винаги бяха някак обтегнати. Но сега чувствах съжаление. Нямаше го. Запитах се как ли се оправя Холи без него и как ли е понесла смъртта му мечката му Хилда. Известно време се взирах в стената, сякаш виждах малката къщичка далеч оттук.

— Откъде научи? — успях да попитам накрая.

— Стига, Фиц. Нали разказа за него на кралицата. Освен това съм чувал от теб името му и преди, когато беше в треска и бълнуваше. Разбрах, че е важен. А аз държа под око важните хора.

Беше съвсем като играта на камъни. Току-що бе преместил по дъската поредната пионка, която разкриваше старата му стратегия. Допълних всичко онова, което бе спестил.

— Значи знаеш, че съм се връщал там. И че известно време съм се учил от него.

Той кимна.

— Не бях сигурен. Но подозирах, че си ти. Приех новината с радост. Преди това последните вести за теб бяха от Славея и Кетрикен, когато са те оставили в кариерата. Да чуя, че си жив и добре… Месеци наред почти очаквах да се появиш на прага ми. Страшно ми се искаше да чуя от твоите уста какво се е случило, след като Искрен Дракона е оставил кариерата. Толкова много неща не знаехме! Стотици пъти си представях срещата ни. Естествено, знаеш, че чаках напразно. И накрая разбрах, че никога няма да се върнеш при нас по собствено желание. — Въздъхна, спомнил си старата болка и разочарование. И добави тихо: — Все пак се радвах, че си жив.

Думите му не бяха упрек. А само признание за болката му. Изборът ми го бе наранил, но той бе уважил правото ми на него. След пребиваването ми при Ролф бе пратил шпиони да ме следят. Не бяха знаели, че търсят Фицрицарин, но несъмнено ме бяха намерили. Как иначе Славея бе открила пътя до вратата ми преди толкова много години?

— Винаги си ме държал под око, нали?

Той заби поглед в масата и отвърна упорито:

— Друг би го приел като ръка на закрилник. Както вече ти казах, Фиц, винаги държа под око важните хора. — След това заговори, сякаш беше прочел мислите ми. — Опитах се да те оставя на мира, Фиц. Да намериш своя покой, дори това да ме изключваше от живота ти.

Преди десет години не бих могъл да разбера болката в гласа му. Щях да видя в него единствено един пресметлив и намесващ се в живота ми старец. Едва сега, когато имах син, решил да пренебрегва всичките ми съвети, можех да разбера какво му е струвало да ме пусне да вървя сам и да вземам свои собствени решения. Сигурно бе изпитвал същото, което и аз по отношение на Хеп — че очевидно поема по лош път. Но ме бе оставил да се оправям сам.

В този момент взех решението си. И то изкара стареца от равновесие.

— Сенч. Ако искаш, бих могъл да… искаш ли да опитам да те уча на Умението?

Погледът му изведнъж стана непроницаем.

— А. Значи сега ми предлагаш, така ли? Интересно. Но мисля, че и сам се справям достатъчно добре с проучванията си. Не, Фиц. Не искам да ме учиш.

Сведох глава. Може би заслужавах презрението му. Поех дъх.

— Тогава този път ще направя, както искаш. Ще уча Шишко. Ще намеря някакъв начин да го убедя да ми позволи. Колкото е силен, може би ще успее да замести цяла котерия за Предан.

Той се усмихна кисело.

— Съмнявам се, Фиц. А ти дори не се съмняваш. Изобщо не вярваш. Въпреки това засега ще оставим нещата така. Ще започнеш да обучаваш Шишко. В замяна на това ще оставя Копривка, където е. Имаш моята благодарност. А сега трябва да видя в каква каша се е забъркал Предан.

Стана, сякаш гърбът и коленете го боляха. Гледах го, без да кажа нищо повече.