Александър Беляев
Скок в нищото (4)

Как може много да се смести в малко

Днес е последният ден…

Елен изтърва няколко рози на земята, но не забеляза това.

Леля й бе заръчала да се подготви за път. „Можеш да вземеш багаж до сто килограма и нито грам повече — бе казала тя. — Всичко, което ти харесва и което смяташ за необходимо.“

Елен влезе в извънградския замък на лейди Хинтън откъм градината, по широко бяло каменно стълбище. Фамилните гербове над вратата и изсечените от гранит лъвове бяха разядени от ветровете и дъждовете на четири века. Четиристотин години тези страшни зверове с озъбени муцуни бяха охранявали спокойствието на замъка. И сега лейди Хинтън и Елен трябваше да изоставят всичко на произвола на съдбата, само и само да спасят живота си…

Зимната градина. Струят фонтани в мраморни басейни, чуруликат птички. Изкуствени пещери, малки водопади сред зеленината. Всевъзможни видове кактуси и палми. Най-ценната колекция от орхидеи, събрана от дядо й по времето, когато орхидеите са били на мода в Англия и за всеки рядък екземпляр са се плащали купища злато. Някои видове от тези екзотични цветя имаха своя история. За да се сдобият с тях, смелите ловци на орхидеи отивали в джунглите на Централна Африка и Южна Америка, воювали с диваци и зверове, умирали от треска и отровни змии. Някои били опичани на огън и изяждани от канибали. Други загивали от отровните им стрели. Когато тези окъпани в кръв, необикновени растения, донесени сякаш от друга планета, се появили в столицата на Великобритания, те станали обект за нови ловци — столичните сноби аристократи, които искали на всяка цена да попълнят колекциите си с най-оригиналните и най-красивите от тях. По това време дядо й изкупил най-хубавите екземпляри и от много страни идвали любители да разглеждат колекцията му. Колко труд и пари струваше тази зимна градина!

След градината започваше картинната галерия. При входовете и изходите й имаше страшни рицари, от които бе останала само блестящата им външност. Те нямаше да вдигнат тежките си мечове, за да отбраняват замъка, нямаше да кръстосат копия за честта на дамата на своето сърце…

Залата за кавалетна живопис. Рьойсдал, Росети, фламандци, холандци, испанци, италианци. Дали да не вземе картина? Някой спокоен холандски пейзаж?… Не!

В столовата — планини от старинен порцелан, кристал, венецианско цветно стъкло. Нима в ракетата може да се вземат такива крехки вещи?

Библиотеката. Книгите са й омразни. По-далеч от тях!…

По тесни тъмни коридори Елен отиде в гардеробните помещения. Тук миришеше на нафталин. Шкафовете съдържаха цялата история на облеклото. Елен отваряше плъзгащите се врати и надникваше вътре. Коприна, кадифе, тежък брокат, сърмени бродерии, перли… И какви размери имат тези дрехи! Сякаш са били носени от изчезнала порода великани. Елен стигна до личния си гардероб, където висяха рокли, поръчани при най-реномирани шивачи. Дали да не вземе тази рокля от сива коприна? Или тази черна, официална? Може би балната — металносив цвят? Но защо? Вечерни приеми, театри… Всичко това ще бъде излишно „там“…

Часове наред броди Елен из замъка. Вземаше в ръка някоя вещ и тутакси забравила за нея, машинално я връщаше на мястото й, след което продължаваше да обикаля.

Най-накрая се оказа, че нищо не обича, към нищо не е привързана. Нямаше мили, свидни вещи. Но тогава защо така мечтаеше за наследство? Защо? Самата тя не можеше да си обясни.

Тъжно влезе в стаята на леля си. Лейди Хинтън седеше зад високо писалище от червено дърво и като лихвар, който приема злато в залог, претегляше диаманти с аптекарски везни.

За Елен този ден беше ден на откровения. Заварила леля си да върши това, тя изведнъж разбра, че изпитва омраза и презрение към нея. Тези чувства, отдавна загнездили се дълбоко в сърцето и, сега бяха изплували на повърхността.

— Подготви ли багажа си? — запита лейди Хинтън.

— Не съм — отговори девойката и седна зад нея до камината.

— Защо?

— Защото не знам какво да взема.

— Не знаеш?

— Не знам! — необичайно рязко отговори Елен. — Нищо не ме интересува, не спира вниманието ми.

— Направи като мен. Аз съм сигурна, че когато премине това всеобщо безумие, пак ще се върнем на Земята. Но онова, което оставяме тук, трябва да го смятаме за загубено. Всъщност наредих да скрият някои скъпоценности. В подземията на замъка има помещения, за които никой не подозира. В тях може да се зазидат някои неща. Други ще бъдат заровени в градината или спуснати в кладенеца. Но може ли човек да има доверие на слугите? Трябва значи да разчитаме само на онова, което съумеем да вземем със себе си. Все пак сто килограма не са малко, стига всяко нещо да се подбере умно. Трябва да се вземат най-скъпите и най-малките по размер и тегло вещи. Виж какво правя аз. — И лейди Хинтън посочи с пухкавата си ръка купчината скъпоценности на писалището пред нея.

— Аз нямам вашите способности — забеляза Елен.

— Учи се. Избра ли си поне някакви рокли, бельо?

— Хенри каза, че ще бъдат само излишен товар. В Стормър сити се изработвали специални костюми за ракетата. Там щяло да бъде толкова топло, че би било просто нехигиенично да се облича и рокля.

— Големите хигиенисти! Кажи на Хенри, че ако са решили да ми се разхождат с неприлични дрехи, ще се откажа от полета. Вземи си няколко рокли, повечко бельо, шапка, чадър, галоши.

— Но защо са ми чадър и галоши?

— Имат намерение да ни закарат на някаква комета…

— Планета, лельо.

— Не ме прекъсвай. Ами ако там вали и е кално?

— Хенри ни съветва да си вземем зимни дрехи. Може би ще се наложи да идем на планета със студен климат.

— Нека да не ни водят на такава планета. Могат да изберат някоя по-топла. Не понасям студа.

— Днес ще се обсъжда въпросът за планетата.

— Добре, че ми напомни. Подготвени ли са стаите за гостите? Колко души се очакват?

— Двайсетина. Дадох вече нареждания.

— Ами обядът?

— Всичко е готово, лельо.

Сега не беше време за гости. Но пък и това не бе обичаен прием. В извънградския замък на лейди Хинтън трябваше да се срещнат някои от участниците в предстоящия полет, за да обсъдят много важни въпроси. До този момент все още не бе решено на коя планета да кацне „ковчегът“. На сбирката се очакваха и неколцина от най-видните астрономи. Беше им добре заплатено за консултацията и дискретността. Освен преките участници в полета никой друг не биваше да знае за „ковчега“.

Човек би се запитал каква ли спешност може да има в астрономията, при която времето се изчислява с милиарди години и от земна гледна точка всичко е постоянно. Неизменно се движат планетите по орбитите си, неотклонно следват пътя си периодично минаващите комети. Може би астрономите очакваха появата на един от редките гости като Халеевата комета или пълно слънчево затъмнение?… Не, нито комети, нито слънчево затъмнение бяха погълнали цялото им внимание. Те наистина бяха извънредно заети. Изглежда, астрономията — науката за далечните небесни тела — имаше пряко отношение към някои земни въпроси. Отличните математици и специалисти по небесна механика бяха мобилизирани да работят върху проекти за суперартилерия, суперавиация. „Последните мохикани“ на капитализма трескаво се готвеха за война и искаха да изненадат противника със „сюрпризи“ във вид на ракетни снаряди, военни стратоплани, свръхдалекобойни оръдия и прочие. И учените ревностно се бяха заели с възложената им строго научна задача…

Но работейки за онези, които бяха изпълнени със зверска злоба и жажда за борба и унищожение, учените не можеха да откажат една последна услуга и на онези, които искаха да избягат от борбата. И след като се попазариха, приеха изгодното предложение.

В момента, когато лейди Хинтън претегляше фамилните си скъпоценности, философът Шнирер също седеше пред теглилка в своя кабинет, но неговата теглилка беше много по-голяма и отбелязваше теглото не с карати, а с килограми. Върху писалището на Шнирер имаше купчина философски книги. Библиотеката му тежеше стотици килограми. Книгите са толкова тежки! Той бе решил да вземе най-ценните. От древните философи — Платон, то се знае, за Аристотел ще си помисли. От новите — безспорно Кант, Шопенхауер, Шпенглер, Бергсон. Но как тежи това старче Кант! Дали да не се откаже от тях? Не, „там“ ще потрябват.

Шнирер работеше както винаги методично. Първо преценяваше „относителното философско тегло“ на даден философ, после измерваше „физическото тегло“ на всяка книга, след което акуратно записваше данните на едно листче.

Вратата се открехна и в кабинета надникна Амели.

— Не работиш ли, татко? — попита тя и влезе.

Амели никога не влизаше в кабинета, когато баща и работеше. Това бяха часове на свещенодействие. Дъщерята на философа бе възбудена, бузите й горяха. Шнирер я погледна над очилата и кратко попита:

— Спортуваш?

— Този път не. Срещах се с Ото.

Лейтенант Ото Ернст беше годеникът на Амели.

— И какво? — попита Шнирер, претегляйки Декарт.

— Имахме разговор…

— Както виждам, твърде разгорещен.

— Да. Предложих му да дойде с нас. Отговори ми, че това щяло да бъде дезертьорство от негова страна. Каза: „Длъжен съм да остана тук, за да победя или да умра.“ Уговаряше ме да остана с него.

Томът на Декарт трепна в ръката на Шнирер.

— И какво му отговори? — попита той, като се мъчеше да не издаде тревогата си.

— Казах му, че ще те последвам, татко.

Шнирер се понамръщи, за да прикрие радостта си:

— Така. А Ото?

— Каза, че ти също не би трябвало да тръгваш… И всички тези книги ли ще вземеш? Да не си решил да четеш лекции по философия на марсианците или на жителите на Венера?

— Ако те съществуват и са достатъчно развити за това, защо да не се запознаят с философите, живели на Земята? — отговори Шнирер. — А аз трябва да летя. И това няма да е дезертьорство от моя страна, нито пък страх. Аз имам святото задължение да опазя земната мъдрост. Истинската философия, хилядолетното наследство на човешката култура. Всичко това — той посочи книгите — е застрашено от ужасна опасност. Кой знае какви съкровища на мисълта са били унищожени при опожаряването на Александрийската библиотека. А сега сме в навечерието на световен пожар. Сигурен съм, че ако комунизмът победи, тези варвари ще изгорят всички философски книги, освен книгите на своите философи. — Шнирер бегло погледна към камината. — Човечеството ще подивее и в края на краищата ще загине: машините ще го унищожат. Разбери, че в целия свят — в цялата Слънчева система, в целия космос! — само в нашия „ковчег“ ще се запазят съкровищата на човешкия гений. Ако не ни е съдено да се върнем на Земята, ще се заселим на някоя друга планета. Ще положим основите на новото човечество, на истинска култура — без машини, без зараза от материалистическа философия, без политика и работнически проблеми. — Шнирер се изправи и заприлича на библейски пророк. — Там, на новата Земя — продължи той вдигнал пръст, — тези книги ще потрябват. Те ще станат заветни скрижали. И аз ще науча хората на истината:

Все пак Шнирер, този кабинетен учен, който не бе способен на някаква активна дейност, докрай оставаше верен на класата си. Наистина философът имаше свои сметки с капитализма — машините. Но и своеобразието на неговата философия бе именно в това, че той се мъчеше без техниката и машините да разреши неразрешимите противоречия на капитализма. Породена от тези противоречия, философията му беше доста объркана, но имаше успех, защото служеше на социалните цели на „мохиканите“ и обещаваше някакъв „изход“ от безизходицата. А самият Шнирер се смяташе едва ли не за месия, призван да спаси капитализма, да го изведе на обетованата земя на безоблачно вечно процъфтяване. Той искрено се смяташе за пазител на земната мъдрост, тоест на онази философия, която идеологически оправдава и утвърждава неговата класа. И бе предан на тази идея. Само заради нея реши да тръгне на това рисковано пътешествие. Само заради нея този заклет враг на машините реши да прибегне до помощта на машина, да й повери своя „безценен за човечеството“ живот. Да търси спасение от машините чрез машина. Шнирер дълбоко и болезнено чувствуваше това противоречие, но не виждаше друг изход.

— Ами ако се върнем на Земята?

— И при този случай трябва да се опазят книгите на сигурно място. А къде ще се намери по-сигурно място от „ковчега“? „Те“ може да унищожат книгите, преди твоят Ото и неговите съратници да унищожат „тях“. А аз ще върна на Земята нейните съкровища. Ще донеса от небето тези скрижали на мъдростта и като Мойсей ще ги връча на хората. Ще просветя помраченото им съзнание ето с това! — Той тържествено вдигна нагоре томчето с философския си трактат за пагубността на материализма. — Аз трябва да оцелея за човечеството! — тържествено завърши той и вече с нормален тон попита: — А ти подготви ли си багажа?

— Още не съм. Отивам да го приготвя — каза Амели. Целуна баща си по бузата, отиде в стаята си, отвори куфара и набързо сложи в него една волейболна топка, няколко топки за тенис и ракети, две ловни пушки, патрони, бански костюм и спортни екипи, хавайска китара, малък пътен несесер, две рокли, бельо, фотоапарат и няколко резервни филмови ленти, с една дума, всичко, което вземаше, преди да замине на курорт.

* * *

Епископ Йов Уелър също се готвеше за път. Предстоеше му полет към непозната планета. Той все още не можеше да свикне с тази мисъл, да я приеме.

Една събота, когато спокойно си седеше у дома — уютна къща, в която живееше от двайсет години — и съчиняваше неделната си проповед, икономката му съобщи, че един човек иска да разговаря с него. Решил, че ще го викат за някакво богослужение, той й каза да покани посетителя.

Влезе дребен енергичен мъж.

— Имам честта да ви се представя. Хенри Пинч. Представител съм на акционерно дружество „Ноев ковчег“ и личен секретар на мистър Самюъл Стормър, председател на управата.

— Това благотворително дружество ли е? — попита епископът. Бе забравил вече разговора в салона на лейди Хинтън.

— Не съвсем — отговори Пинч, като седна в едно кресло и неспокойно се занамества в него. — В известен смисъл обаче би могло да се нарече и благотворително. Всъщност спасяването на хора от страшна гибел е добро дело, нали? Вие трябва да летите, час по-скоро да заминете, сър епископ.

— И къде да отида? — попита Уелър.

— На небето.

Епископът неволно се отдръпна назад в креслото. Какво беше това — глупава шега или приказка на луд човек?

— Не ви разбирам.

— Предполагах, че сте достатъчно подготвен за нашето предложение — отговори Пинч, като продължаваше да се върти в креслото. — Лейди Хинтън каза…

Епископът си спомни всичко. Нима са говорили сериозно?…

— Нямам намерение да летя! В никакъв случай! — отсече епископът с такъв тон; сякаш му предлагаха да умре. — Как така ще летя? Съгласете се, че това дори не подхожда на сана ми.

Пинч сви рамене:

— Смятам, че няма да подрони авторитета на сана ви. Доколкото е имало прецеденти… Пророк Илия например е летял. Праведник, пророк. И мисля, че пророците по онова време са имали не по-малък престиж от епископите в наши дни.

— Да, но… тогава е било по божията воля…

— Сега пък е по волята на лейди Хинтън.

— Аз много уважавам лейди Хинтън. Тя е най-добрата овца от повереното ми божие стадо. Но не е единствената. И аз не мога да оставя паството си в лапите на хищните вълци.

— Ами ако това паство ви изостави?…

Епископът въздъхна:

— Прав сте. Все по-малко хора посещават храмовете. Но в Светото писание е казано: „Там, дето един или двама са сбрани в името мое, и аз съм сред тях.“

— А в „ковчега“ ще има двайсет души. И когато кацнем на някоя планета, на Марс или на Венера, вие ще станете апостол, възвестяващ на марсианците Христовото учение или просвещаващ жителите на Венера със Светото евангелие. Помислете само, вие първи ще проповядвате християнството по други планети от Слънчевата система! И може би сам господ бог ви е избрал за тази мисия.

— Ако намери за необходимо, всемогъщият бог може да го стори и по друг начин. Но да не засягаме важни богословски въпроси — вметна епископът.

— Добре — продължи Пинч, — да допуснем, че откажете да летите въпреки настойчивото желание на лейди Хинтън, която не може да си представи полета без вас. „Духовният лечител — казва тя — е толкова необходим, колкото и телесния. Кой ще ме съветва, кой ще ми сочи пътя към добродетелта? Кой ще извърши бракосъчетанието на лейди Елен с лорд Хенри Блотън? Кой ще кръщава новородените, кой ще ме погребе, когато умра?“ Да допуснем, че пренебрегнете тези доводи и останете. Какво ви очаква тук? Вероятно мъченическа смърт.

— Готов съм да приема венеца на мъченик — каза епископът и вдигна очи нагоре. — Но „дано не отмине тая чаша“ — продължи наум.

— Да останете на Земята е извънредно опасно — не отстъпваше Пинч, — особено с духовния сан, който имате. Положението в страната е сериозно. Назрява революция и не бива да си затваряме очите пред този факт. — И като се измести на ръба на креслото, Пинч доверително продължи: — Лейди Хинтън е научила от най-достоверен източник сред висшите кръгове, че властта всеки миг може да падне. А ние нямаме сили да се борим. Не бива да губим време.

Епископът усети как избива пот по челото му и студени тръпки лазят по широкия му гръб.

— Готов съм на всичко — заяви той.

Пинч се сбогува и излезе.

Мисълта за мисионерска дейност завладя епископа. Той не вярваше, че съществуват марсианци, но сред земните заселници на новата планета имаше вероятност да стане, кажи-речи, папа — наместник на Христа. Защото може ли без християнството, без никаква религия да се поддържа общественият строй, който осигуряваше на него и подобните на лейди Хинтън негови „овци“ привилегировано положение? Но не само „благородната мисия на апостол“ го накара да се реши на този полет. Епископът не по-малко от Шнирер и другите бе уплашен от бурните вълнения и демонстрации. Ако революцията победи, той щеше да има големи неприятности заради своя сан. Пък и… май не биваше да изнася ония проповеди… Ами молитвата, която съчини за „най-скорошна“ гибел на комунизма? Разправят, че дори била отпечатана в техния вестник със съответен коментар… Не, трябва да бяга, да бяга… И усърдно започна да подбира религиозна литература от доста голямата си библиотека. Вече бе извадил на писалището няколко дебели книги, когато телефонът пронизително иззвъня.

Прощавайте за безпокойството. Ало! Да! Пак съм аз — Пинч. Забравих да ви предупредя, че ако решите да летите, трябва незабавно да приготвите багажа си, който не бива да е повече от сто килограма. Такова е нареждането на главния инженер. В „ковчега“ всичко е изчислено до последния грам.

Епископът намръщено тресна слушалката.

Не повече от сто килограма. И таз добра! Че нали освен книгите трябва да вземе още много други неща. Помисли за навиците си. Обичаше добре да си похапва. С какво ли ще го хранят в „ковчега“? За всеки случай трябва да вземе някакви провизии. А още повече обичаше и ценеше изтънчените вина и скъпите ликьори. Значи ще вземе и от тях. Пък и със стомаха не се чувствуваше добре, както най-добрата му „овца“ лейди Хинтън. Налагаше се да прибягва до слабителни средства и най-вече да пие минерална вода. Трябва да се запаси поне с една каса „Залцбрунен“.

Епископът тъжно погледна книгите на писалището и по рафтовете на библиотеката. Може би само тяхното тегло надминава сто килограма. Ще трябва да си вземе най-необходимото. Извика икономката и й нареди да донесе от килера бутилки, консерви, кутии с бисквити, буркани с масло и кондензирано мляко, след което я накара да претегли всичко това в негово присъствие. Икономката се разплака: нима епископът я смята за крадла? Но вътрешно се успокояваше с мисълта, че човек, който е решил да замине и да изостави всичко на произвола на съдбата, както бе разбрала, когато подслушваше на вратата, не би изпаднал в домакинска дребнавост.

Купчината книги върху писалището постепенно се стопяваше. Първо епископът сложи настрана коментаторите и тълкувателите на Светото писание, после реши, че може да мине без историята на вселенските събори. Прибавените лакомства и топли пуловери го накараха да върне обратно върху библиотечния рафт и някои от светите отци. Бе вече късно след полунощ, когато най-сетне приключи с подготовката на багажа си. Обемистият сандък се напълни. Най-отгоре бе сложена Библия с джобен формат, издание на Британското библейско дружество, и малък требник.

Апостолите не са имали дори това…

* * *

Ловките агенти на Дружеството за спасяване от опасността набираха все нови и нови вложители клиенти, златото течеше като река и пълнеше джобовете на спекулантите, които нямаха нищо против да трупат печалба от нечие спасение.

Подготовката за пътешествието кипеше в различни краища на света.

* * *

Има един предутринен час, когато градът най-сетне попритваря уморените си очи. Гаснат витрините и широките прозорци на ресторантите, сега те отразяват само блясъка на уличните лампи. Утихва движението на автомобилите.

Именно в този час по града се носеше с бясна скорост дълга и тясна лимузина. Тя отиваше към сградата на Централната банка, в която най-големите богаташи даваха на съхранение своите скъпоценности.

В лимузината седеше облегнат назад Маршал дьо Терлонж, стиснал в ръце малък куфар от жълта кожа.

Очевидно борсовият крал бе очакван в този неподходящ за банкови операции час. Още щом колата безшумно приближи до сградата на банката, една странична врата се отвори. Маршал дьо Терлонж слезе от лимузината и като измина почти тичешком разстоянието до вратата, бързо се вмъкна във фоайето. Пълен пооплешивял представителен мъж с остатъци от къдрици на главата и гърбав нос почтително го посрещна и тихо каза:

— Заповядайте.

Тръгнаха по дълъг коридор, придружени от въоръжен пазач.

Слязоха в подземието. Пътят им минаваше през най-голямата крепост, създадена някога от човешки ръце. Нито един фараон не би измислил толкова недостъпна гробница в подземията на пирамидите, каквото представляваха тези лабиринти на банката, осветени от силни електрически лампи.

Слязоха с асансьора още два етажа надолу и се озоваха пред масивна стоманена врата. Обикновено в банките подобна врата се смята за достатъчно сигурна защита. А тук тя беше само началото на крепостта. От вратата започваше малък тунел. Той завършваше със стоманена кула. Третият етаж на подземието имаше вид на огромен свод от железобетон с дебелина четири метра и половина.

— Тази кула тежи четиринайсет тона — обясни придружителят — и се задвижва чрез специален електрически механизъм.

Асансьорът свали нощните посетители до най-долния етаж. Тук имаше цял лабиринт от коридори и зали със секретни каси в стените, замаскирани скривалища.

Стъпките на посетителите отекваха в празните помещения с многократно ехо. В една от залите се съхраняваше злато, скъпоценни камъни, ценни книжа — всичко, грабено в продължение на много години, беше събрано в тези сейфове.

Над залата имаше подземно езеро. При нужда с водите му можеше да се залее целият етаж.

Тази най-недостъпна в света крепост се отличаваше от другите по това, че беше специално издълбана в монолитния гранит, върху който бе построен градът. Работата в скалните маси бе продължила пет години.

Армии от касоразбивачи напразно биха се опитвали да проникнат в крепостта, дори да посветят на това целия си живот. Но, разбира се, всички тези предохранителни мерки бяха взети не срещу касоразбивачите: при война, ако неприятелят завладее града, без съмнение първата му цел ще бъде златото. Дори да приложи най-модерна техника, разбиването на крепостта би продължило месеци наред.

Заместник-директорът заповяда на пазача да отвори стоманената врата и тримата влязоха в неголямо помещение с железобетонни стени, в които имаше огнеупорни каси. Маршал дьо Терлонж отвори една със собствен ключ, като предварително набра съответния шифър с въртящия се диск на вратичката.

Придружителите му проявиха такава деликатност, сякаш той беше девойка, която има намерение да се къпе: още щом започна да отваря куфара си, те излязоха в коридора и останаха там през цялото време, докато баронът изваждаше скъпоценностите си и ги преместваше в огнеупорния сейф. Това бяха брилянти и кюлчета злато с такива размери, каквито дори самата лейди Хинтън не беше виждала. Всяко от тях струваше цяло състояние.

Когато завърши тази операция, Маршал дьо Терлонж заключи касата, поблагодари на придружителите си и напусна банката.

Но с това грижите му не се изчерпваха. Готвейки се за предстоящия полет, той се безпокоеше повече за онова, което щеше да остави на Земята, отколкото за необикновения си багаж.

Банкерът нямаше доверие на тази недостъпна крепост. Била идеална защита от крадци? Добре. От неприятелско нападение? Великолепно. Но може ли да го защити от революцията?… Той не се плашеше толкова от вражеско нападение, колкото от революция и от мисълта, че ще загуби богатството си. Никакви стени и подземни скривалища не могат да спасят съкровищата на банкерите. И Маршал дьо Терлонж бе решил да скрие най-ценното, което имаше, на две места.

Наложи се да замине с доверено лице, със своя приятел Рибо, на когото разчиташе както на самия себе си, за Андора, малка република до Испания с площ от четиристотин двайсет и пет квадратни километра и само шест селища^[1]. Той отдавна си бе набелязал това затънтено кътче на Европа, заобиколено от непроходими планини, до което имаше само един хубав път през испанската граница.

Още преди няколко години баронът бе купил в Андора един изоставен парцел, земя в подножието на Пиренеите. И тук, в една теснина, тайно зарови голяма част от богатствата си. Железните сандъци бяха дълбоко закопани на различни места и затрупани с камъни.

Ако оцелееше дори само един от тези сандъци, Маршал дьо Терлонж пак щеше да бъде богат и да предприеме нови сделки след завръщането си на Земята. Защото дотогава, както си мислеше той, революцията трябваше да бъде потушена.

Наложи се да похарчи доста пари за подкуп на банковите служители: изтегленият влог на голяма стойност не биваше да фигурира в официалните документи и изобщо да бъде открит преди заминаването на банкера.

Маршал дьо Терлонж можеше спокойно да замине.

Подготовката за пътуване създаде най-много грижи на Самюъл Стормър.

Но преди всичко би трябвало да кажем няколко думи и за пътя, по който стигна до „Ноевия ковчег“ този участник, бързо поел в ръцете си цялото ръководство на Акционерното дружество и издигнал се до поста председател на управата. Негова бе и инициативата за създаване на цяла ескадра от „ковчези“ за спасяване на капиталистите от другите страни.

Самюъл Стормър бе някога един от най-големите богаташи, член на осемдесет и пет акционерни дружества, председател на други шейсет и прочие, и прочие. За него се говореше, че „държи половин Европа в малкото си джобче“. Могъществото му можеше да се окачестви като същинска „държава в държавата“. Над петнайсет милиона души в различни страни бяха снабдявани с газ, електричество и въглища от компаниите на Стормър. От него зависеше благосъстоянието на милиони дребни собственици на акции.

— Най-трудното бе да спечеля първия милион — обичаше да казва той на репортерите, когато разправяше историята на своето забогатяване, — останалите лесно дойдоха.

Начинът за тази лесна печалба бе фабрикуването на акции.

Но кризата сломи и този колос.

Нито печатарската машина, която произвеждаше все нови и нови акции, нито военните поръчки можеха да спасят Стормър и неговите събратя, а само за известно време отлагаха пълната им гибел.

Стормър реши, че е най-добре да скрие солидна част от наличния си капитал и да изчезне, да отлети „в небесата“.

По едно време изведнъж се преизпълни с интерес към „античния свят“ и замина през Париж за Атина да се запознае с древното гръцко изкуство. По „някаква случайност“ точно Гърция не участвуваше в международната конвенция за предаване на углавните престъпници.

Бягството на Стормър и брат му предизвика голям шум в страната. Правителството поиска от Гърция Стормър да бъде екстрадиран. Той бе арестуван и пратен в затвора — в килия, по-комфортна от който и да било апартамент в луксозен хотел.

На следващата сутрин обаче, когато Стормър все още се протягаше в леглото, в килията му влезе началникът на затвора с един атински адвокат и по най-изискан начин се извини за станалото недоразумение и обяви, че е свободен. Тази услуга Стормър дължеше на някакъв гръцки милионер, вложил капитали в неговите предприятия.

Стормър не забрави полезния урок. Тутакси възприе идеята за „Ноевия ковчег“. Нюхът му подсказваше, че от нея може да извлече големи печалби. Нима само той е в безизходно положение? И с присъщата си енергия се зае да я осъществи. Веднага организира работата в широк мащаб, като същевременно се готвеше окончателно да ликвидира западналите си предприятия. Не само опасността от назряващата революция го караше да напусне Земята. За него революцията означаваше край на всичко. Всеки миг можеха да се разкрият мошеническите му сделки, подкупи, фалшификации и дори по-лоши неща, което в най-добрия случай го застрашаваше с пълно разорение. Но какво бе разорението в сравнение с пряката опасност за живота му? Така че най-добър изход бе да напусне Земята.

Стормър реши преди заминаването да запали двореца си и да инсценира собствената си гибел в пожара. Така щяха да бъдат унищожени много компрометиращи документи, а делото срещу него прекратено поради „смъртта“ на обвиняемия. Всичко бе подготвено за това.

Но дотогава трябваше на всяка цена да запази привидното си благосъстояние. Ето защо не можеше както Маршал да изтегли от обръщение значителна част от златните си запаси. Но все пак подготви един доста обемист и тежък куфар. Не искаше да го остави на Земята. Смяташе, че не е достатъчно сигурно място, защото опасността от революция бе станала съвсем реална.

И Стормър предложи на Цандер поне част от ракетата да се изработи с негово злато. Цандер отговори, че това е невъзможно. Обясни му, че златото е по-меко дори от среброто. Топи се при хиляда шейсет и два градуса по Целзий, докато желязото — при хиляда и петстотин. А когато ракетата минава през атмосферата, бронята й силно ще се нагрее.

— Рискуваме живи да изгорим в нашата златна ракета или тя да се сплеска при кацане и ние да загинем. За бронята са необходими специални видове стомана, твърда, с висока точка на топене.

Стормър бе разочарован, дори се обиди. За първи път срещаше човек, който да предпочете стомана пред златото.

— Ами не може ли да се използува за вътрешните части?

— Може, но е неизгодно: златото е прекалено тежко и ще увеличи теглото. Впрочем, ако настоявате, би могло да се употреби за газопроводни и водопроводни тръби.

— И за канализация, нали? — възмути се Стормър от това светотатствено отношение към „златния телец“.

— Да, и за клозетите — спокойно потвърди Цандер. — В космоса има друга скала за ценностно котиране.

И тъй, решиха тръбите и някои дребни части в „Ноевия ковчег“ да се изработят от злато.