Александър Беляев
Скок в нищото (35)

„Говори Земята!“

Всяка сутрин след закуска Цандер се опитваше да установи радиовръзка със Земята. Методично изпробваше всевъзможни комбинации по дълги, къси, ултракъси вълни — но напразно. Космосът мълчеше. Цандер обаче не спираше да се обажда, дори ядосано крещеше в микрофона. „Ало! Ало! Тук е Венера. Говори Цандер!“ Отговор нямаше.

Понякога радиоприемникът попукваше, пищеше. Цандер дори нощем скачаше от леглото и тичаше при него. Но освен пращене нищо друго не се чуваше. Вероятно това беше от гръмотевиците в наситената с електричество венерианска атмосфера.

Втори час вече Цандер се занимаваше с радиоприемника и накрая ядосано стана. Безнадеждна работа.

Но ето че говорителят запука, изхриптя и неочаквано се чу скърцащ звук, който приличаше на „ало“. Цандер трепна, сякаш по тялото му мина електрически ток. Долепи ухо до радиоприемника и с треперещи ръце, внимателно, за да не изгуби вълната, започна да го настройва.

— Ало! Ало! Тук е Марс. Цандер, отговорете! Тук е Марс! Чувате ли? Цандер! Ало!

— Ало! — диво изкрещя Цандер в микрофона и дори не позна гласа си. — Да, да, да! Чувам. Кой се обажда?

От момента на излитането от Земята той не бе изпитвал такова вълнение.

— Но защо „Марс“? Това името на радиостанцията ли е?

— Не, истинският Марс. Планетата — обясни басов глас. — Говори марсианецът Крукс.

По челото на Цандер изби студена пот. Халюцинация, безумие или мистификация?…

— Говорете сериозно! — извика Цандер.

Очевидно непознатият събеседник беше весел човек. В гласа му се доловиха смеещи се нотки.

— Не се шегувам, марсианецът Крукс, капитан на звездолет…

— Чий звездолет?…

— Чий може да бъде? Разбира се, не от Стормър сити. Колко сте изостанали от събитията, Цандер! — чу се кратък смях. — Много се радвам, че сте живи и здрави. Вече бяхме загубили надежда да ви намерим…

— Кои сте вие? Марсианци ли?…

Отново се чу смях.

— Хора от Земята, другарю Цандер. Преди три часа кацнах на Марс и следователно сега съм марсианец, както вие сте венерианец. Говорите от Венера, нали? Така и предполагахме. Значи няма нужда да претърсваме Марс. Аз оглавявам група от експедицията, изпратена от Земята да ви търси из Слънчевата система, ако се наложи, и извън нея.

От напрежение Цандер плуваше в пот. Сърцето му така силно биеше, че той усещаше пулса си в ушите и не можеше да чува. Страхуваше се връзката да не прекъсне, преди да е узнал всичко необходимо. А тоя Крукс говореше така спокойно и весело.

— В какво състояние е звездолетът ви, Цандер? Има ли повреди от кацането? Дори да има, няма страшно. Ще дойдем да ви приберем.

— Чуйте! — викна Цандер и млъкна, задъхан от вълнение. Искаше му се за толкова неща да попита, толкова неща да разкаже, че не знаеше откъде да започне. — Дано само връзката не прекъсне! — изказа на глас опасенията си.

— Не се бойте, няма да прекъсне — засмя се веселият му събеседник.

— Но защо Земята толкова дълго мълча? Връзката се загуби още по време на полета.

— Защото на Земята нямаше време за подобни неща. Вашата станция в Стормър сити беше разрушена, Пучи загина. На Земята вилняха такива бури, каквито дори на Венера не сте виждали. Тепърва ще узнаете за тези събития. Когато всичко утихна, сетихме се за вас, за другарите Фингер и Винклер. Надявам се, те са живи и здрави?…

— Да, да.

— От дълго време чуваме вашите сигнали, гласа ви.

— И не ми отговаряхте?

— И не ви отговаряхме. По-точно отговаряхме, но вие не ни чувахте.

— Защо?

— Не можете ли да отгатнете? Спомнете си колко труд положи Пучи, за да пробие с радиолъч слоя на Хевисайд. Той успя „да го простреля“ и по време на полета вие чувахте радиопредаването. Но когато стигнахте на Венера, връзката прекъсна. Сигурно венерианската атмосфера има не един, а десетки слоеве на Хевисайд. Тя е доста плътна и силно йонизирана. С какви ли не „радиоснаряди“ я обстрелвахме, но не можахме да пробием тази атмосферна броня. Очевидно е отразявала нашите радиовълни.

— И как разрешихте тоя проблем?

— Доскоро ни се струваше почти неразрешим. Но група наши млади учени се справи с него. Това стана точно преди да излетя. В полета до Марс нямах възможност да изпробвам новото изобретение, но веднага щом пристигнах, поднових радиовръзката, както виждате. Добре ли се чува?

— Идеално. Всъщност има леко пращене, но за това вече са виновни моята радиостанция и атмосферата на Венера. А вие как ме чувате?

— С пращане. Да, остаряла е радиотехниката ви, Цандер!

— Какъв е звездолетът ви? С какъв двигател? До каква скорост стига?

— Ще узнаете. Дори ще летите с него. Ако искате, още сега можете да го видите. Жалко, че и телевизионната ви техника е остаряла. Но все някак ще се ориентирате. Гледайте. Ще пусна картината с допълнително осветление, на Марс Слънцето свети доста мъждиво.

Цандер видя осветена от прожектор фигура на мъж с блестящ скафандър. Мъжът седеше на походно столче до малка сгъваема маса. Отзад се виждаше голям звездолет, който по форма приличаше на сом. В ивицата светлина се виждаше още червеникава пясъчна пустиня, а в далечината — водна повърхност с тъмни купчинки нискостеблени растения.

От скафандъра излизаха проводници, които го свързваха с една голяма кутия с антени, оставени на пясъка.

Очевидно Крукс имаше микрофон в скафандъра.

— Приличам ли на марсианец? — попита той.

От звездолета излязоха двама души, попаднаха в лъча на прожектора и проблеснаха с костюмите си като риби на слънце.

Екранът угасна. Крукс продължи:

— Трябва да говорите с началника на експедицията Голуб. Сега той е на стратосферната станция. Ще му съобщя, че връзката е установена. А ние с вас пак ще си поприказваме и надявам се, скоро ще се запознаем лично. Поздравете другарите си!

Радиоприемникът замълча. Цандер го гледаше почти с ужас: Току-виж, неочаквано се повреди?…

— Ало, Цандер! Говори Голуб! Здравейте! Радвам се да ви чуя. Решавайте с Ханс и Винклер дали ще се върнете на Земята с вашия звездолет, или да изпратя Крукс да ви вземе. Той е на Марс. Земята ви очаква.

— А какво става на Земята?

— Когато се върнете, ще разберете! Беше създадена обща Световна федерация.

— Къде се намирате сега?

— Аз съм на малка изкуствена луна — нов спътник на Земята. Оттук изследваме космоса и стартират звездолетите… Чакам отговора ви, Цандер.

Радиоприемникът отново млъкна. Задъхан от вълнение, Цандер с усилие се изправи. Беше зашеметен от тези новини.

Тъй като не очакваше Ханс да дойде, той се втурна към вратата и забравил дори да я затвори, хукна гологлав надолу през каньона, без да обръща внимание на плющящия дъжд и градушката.

Цандер стигна до пещерите. Заслепен от дъжда, той се блъсна в нещо меко и тъмно, чу недоволно „ква“ и бързо отскочи настрани. Когато се обърна, едва не се разсмя въпреки силната възбуда.

Насреща му идваше куриозна процесия от черни „капуцини“. Най-отзад гордо пристъпваше Ханс. На гърба на всеки „капуцин“ имаше вързан по един чувал. За да облекчи и ускори пренасянето на хранителните запаси в ракетата, Ханс бе решил да използува „пингвините“ — тези кротки и послушни птици. Цандер извика на Ханс: „Говорих със Земята!“ Вятърът отнесе вика му настрани. На Блотън, който бе надникнал от пещерата, се стори, че Цандер извика: „Гори Земята!“ Какво ли можеше да означава това?…

— Говорих със Земята! — вече по-ясно извика Цандер.

Ханс развълнувано изтича при него. Задъхвайки се, Цандер набързо предаде разговора си с Крукс и Голуб. Блотън, който подслушваше, чу всичко.

Ханс хукна по нанагорнището така бързо, сякаш го бяха подгонили всички зверове на Венера. Умореният Цандер едва успяваше да го следва. Останали без „пастир“, „пингвините“ тъпчеха на едно място и квакаха в недоумение. През това време дойде Винклер.

— Хоп-хоп! — подкара той пернатите носачи…

А Ханс, като прескачаше локвите, препъваше се и падаше, тичаше ли, тичаше и имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне в гърдите. Едва стигнал в ракетата, падна без дъх, полежа няколко минути, докато се съвземе, след което се втурна към радиостанцията.

Говори с Марс, с космическата станция, със Земята!…

Какви изумителни новини! Какви грандиозни промени на Земята!… На екрана се появяваха картини, от които спираше дъхът му… В сребристи редици бяха строени готови за старт ракети — торпеда, щурмуващи небето. Около Земята се въртеше новият й спътник, на който се извършваше научна работа.

По океаните сновяха цели плаващи градове с хиляди пътници на борда. Имаше плаващи фабрики и заводи с различни производства, за които изходните суровини се вземат от морето.

На сенчестата страна на Земята, където беше нощ, светеха огнени ленти — пътят на стратопланите…

Покрай северните брегове на европейско-азиатския континент бързо се движеха кервани с ледоразбивачи, пробивайки ледените планини също като венерианските нажежени „ютии“…

Гледани от изкуствения спътник, най-северните части на Сибир сияеха с безброй електрически слънца — прожектори, фабрики, заводи… Тундрата и тайгата блещукаха като звездно небе в ясна нощ…

Директни влакове се носеха от Европа към Америка по бента на Беринговия проток…

Многомилионни армии от работници, въоръжени с най-модерна техника, атакуваха ледовете на Гренландия, тропическите джунгли на Африка, подобряваха климата, освобождаваха нова площ за хората…

Взривяваха и разбиваха ледовете на Антарктида, добиваха несметни подземни богатства от южнополярната съкровищница…

Гигантски „виадукти“ с още неизвестно на Ханс предназначение се проточваха на хиляди километри върху тристаметрови конструкции…

В Атласките планини, на Памир, Кордилерите се извисяваха фуниите на „изкуствени циклони“ за използване на безплатна енергия от вятъра…

Изкуствени острови — летища, бяха пръснати по Атлантическия и Тихия океан…

Много планини — на Колския полуостров и Урал — сякаш се бяха стопили наполовина, други изобщо бяха изчезнали, а по равнините бяха израснали изкуствени планини за защита на нивите и градините от ветровете. Реки с коригирано течение и нови канали покриваха земното кълбо като сребриста мрежа от прави линии…

Цялата Земя бе преобразена заедно с цялото човечество — бодро, жизнерадостно, свободно.

„Но кога са успели да направят всичко това? — с недоумение си помисли Ханс. — Или времето на Земята е отишло много напред? Или може би това е проява на «социалния закон за относителността на времето», при който неизтощимите запаси човешка енергия се освобождават от оковите на войната и класовата борба?…“

… Разбира се, те ще се върнат със своята ракета. Той сам ще я управлява. Ще издържи изпита си за капитан на междузвездни полети. Всъщност кой ще се върне на Земята? Цандер, Винклер, Мери, Текер със семейството си… Може би и Шнирер с дъщеря си. Нека види философът какво се прави с машините, когато не се използуват във вреда на човека. Останалите са излишни на Земята. Искаха да отидат на нова земя, така че нека останат на Венера.

— И тъй, до скоро виждане!

Ханс изскочи навън с пламнала глава. Към звездолета идваше Винклер със своите „капуцини“. Момъкът се втурна да го посрещне и с бясна радост го сграбчи в прегръдките си, след което със смях започна един след друг да прегръща и „пингвините“. Птиците само квакаха в недоумение. Нямаха никаква представа от световна политика.

— Луд човек! — проговори полузадушен Винклер. — Какво те е прихванало…

Ханс притисна ръце до гърдите си, после ги вдигна към небето и възкликна:

— Земята! Новата Земя…