Александър Беляев
Скок в нищото (32)

В плен на шесторъките

Все повече се сгъстяваше гората от хвощове и папрати, сгъстяваше се и мракът. Сегиз-тогиз се шмугваха в храсталаците подплашени малки гущери, премина и безкрайно дълга и дебела черна змия. Гигантски паяци плетяха паяжини като рибарски мрежи, които бяха толкова здрави, че трябваше да се режат с нож. Попадналите в тях необикновено месести насекоми, едри колкото гъски, се мятаха и квичаха като прасета.

— Тук се чувстваш като Гъливер в страната на великаните — каза Амели, доволна, че е тръгнала на това пътешествие. Баща й дълго не искаше да я пусне, госпожица Делкро и Елен се опитаха да я предумат, но Амели настоя на своето.

Някъде отзад се чу писклив вой и нечленоразделна реч. Пътниците спряха в недоумение. Някой идваше. В гъсталака попукваха сухи хвощови клонки. Пинч вдигна пушката, готова за стрелба.

В синкавата горска мъгла от папратите изникнаха неясните очертания на огромен космат човек. Пинч стреля.

— Ее… оа… ое… — дрезгаво изписка дивакът и избяга.

— Ще ви взема пушката! — ядоса се Ханс. — Сега остава и цяла сган диваци да ни нападне, както ония чудовища.

— Нима това е венериански човек? — учуди се Амели. — Значи тук има хора?

— Вместо да ми се карате, трябва да ми благодарите — взе да се оправдава Пинч. — Ако не бях подплашил навреме водача, сигурно щяха да ни нападнат. Но сега избягаха, уплашиха се от изстрела.

— Може би Пинч има право — подкрепи го доктор Текер.

— Кой би помислил, че на Венера има хора? И най-удивителното е, че по телосложение са твърде сходни със земните. Само че са доста окосмени. И по-високи. Но това е напълно обяснимо, нали тук гравитацията е по-слаба от земната. Жалко, че не успях да разгледам тоя венерианец. Интересно беше да се запознаем с него.

— Има време, ще се запознаете, когато започнат да ни ядат — каза Винклер.

— Трябва час по-скоро да се измъкнем от гората. Ускорете крачките.

Но не беше толкова лесно да ги ускорят. Всеки миг се налагаше да спират, за да си проправят път през лианите и гъстите паяжини.

— Отвратителни животни! — мърмореше Пинч и с погнуса гледаше дебелите космати паяци. — Може би се хранят не само с насекоми, но и с дребни птици и зверчета. Пък и струва ми се, не само дребни. Тия мрежи ще удържат цяло теле.

Излязоха на една горска поляна, където по-лесно се вървеше. Тук имаше високи, разклонени дървета с дебели дънери като на дъб. „Това вече не е карбонски период“ — помисли си Ханс. По клоните висяха големи гнезда и до тях нещо като вързопи. Пътниците недоумяваха: нима това бяха гнезда на оси?

Отзад нещо изпращя. Чу се тихо, провлачено „ъррр“, след което сякаш зачаткаха кастанети. Пътниците се обърнаха. При гъсталака, от който току-що бяха излезли, се появи плътна верига от шесторъки същества — нещо средно между маймуна и кенгуру: те тичаха както на шест, така и на четири крака, стояха и подскачаха на два, сядаха като кенгуру и тогава отпускаха средния чифт ръце пред косматите си гърди, а с горния жестикулираха, сякаш разговаряха като неми, при което издаваха гърлени звуци и шумно мляскаха. Те бяха с черни и облещени очи в дълбоки очни кухини. С огромни крушообразни синкави носове… Хората изтръпнаха. Трябва да бягат! Час по-скоро да избягат!

Дотичаха до групата дървета, които приличаха на дъб. Неочаквано от клоните наскачаха също такива шесторъки същества. Шесторъки отдясно, шесторъки отляво, отзад, отпред — същинска обсада. Нямаше накъде да се бяга. Оставаше само да си пробият път с бой. Сега вече не само Пинч, но и Ханс вдигна пушката. Шесторъките приклекнаха, сякаш се уплашиха. Изведнъж замълчаха, злобно кокорейки очи. Сините им крушообразни носове започнаха да почервеняват и бързо да се издуват. Крушите се закръглиха и наедряха като дини. Чу се съскане, сякаш едновременно бяха пуснати стотици сифони. От носовете на шесторъките излитаха като от пулверизатор ситни пръски. Ханс стреля. Пинч извика и се строполи на земята. Ханс усети някаква тръпчива и сладникава миризма, която го замая. Писнаха му ушите. Той успя само да забележи, че Амели и Винклер паднаха, след което загуби съзнание…

Ханс имаше чувството, че седи на висока мачта по време на силно морско вълнение. Той дълбоко въздъхна и отвори очи. Влажен вятър духаше в лицето му. Момъкът усети как тялото, му равномерно се люлее — това вече не беше сън…

Ханс се помъчи да си спомни какво се беше случило… Нападението на шесторъките, „газовата атака“, припадъка… До ухото му шумоляха листа. Значи виси на някакво дърво. Поиска да вдигне ръка или крак, но не можа. Сякаш бе стегнат в пелени. През разкъсаните облаци блещукаха звезди. Нима е нощ? Но когато загуби съзнание, беше залез-слънце. Очите му посвикнаха с мрака. Недалеч от себе си видя тъмни люлеещи се тела.

Извика.

— Ти ли си Ханс? — чу се приглушеният от вятъра глас на Винклер. — Май че лошо се накиснахме. Не мога да се мръдна…

— И аз. Ами къде са Амели и Пинч.

— Висят до мене. Не се обаждат. Или още не са се свестили, или са мъртви.

— Ами шесторъките?

— Не се виждат.

След няколко минути Пинч и Амели дойдоха в съзнание. Очевидно при всички вече действието на газовете бе преминало. Започнаха тъжно да си приказват. Опитаха да се освободят, но напразно. Можеха само леко да помръднат раменете и стъпалата си. Ръцете им сякаш бяха сраснали с тялото, а краката — един с друг.

— Като че ли някакъв магьосник ни е превърнал в дървета — каза Амели, без да хленчи и да изпада в истерия.

Започна да се развиделява и пленниците видяха шесторъките. Едни висяха на ръцете или на опашката си по дърветата, а други стояха прави, опрени на дънерите им. Всички бяха неподвижни като статуи. Но щом първите слънчеви лъчи огряха вкаменените им фигури, те оживяха. При пленниците започнаха да се събират с гърлени викове безброй шесторъки. Те се разполагаха по клоните, спорейки за места. Очевидно всеки искаше отблизо да разгледа необикновената плячка. Въздухът се изпълни с чудновати звуци, сякаш тракаха кастанети — може би шесторъките щракаха с пръсти или цъкаха с език. Всички оживено гъргореха и жестикулираха с шестте си ръце. Прехвърляха се от клон на клон с изумителна ловкост, но по земята предпочитаха да вървят на шест или да подскачат на два крака.

Един от шесторъките с посивяла козина се настани най-близо до пленниците. Очевидно това беше водачът на стадото. Той изщрака.

Няколко младока се втурнаха да изпълнят заповедта му.

— Май че краят наближава — тихо каза Ханс на Винклер.

— Така изглежда. Няма да се измъкнем. Направи ли ти впечатление, че дрехите ни лъщят? Сигурно са ни намазали с някакъв клей. Затова сме заприличали на пашкули. Готвят ни нещо…

Ханс наблюдаваше шесторъките, които бяга тръгнали да изпълняват нареждането на стария. Те бързо се качиха на най-горните клони. Там имаше окачени от малките „вързопи“. Сега вече Ханс разбра, че това беше храна, с която шесторъките се запасяват.

Като си служеха пъргаво с четири ръце, младоците откачиха две „торбички“ и ги свалиха долу.

Старият взе едната. Това беше паяк намазан с клей. Шесторъкият откъсна парче от месото му и го приближи до устата на Ханс. Момъкът стисна устни и замуча с отвращение. Шесторъките изненадано защракаха, загъргориха, а водачът предложи друго ястие, като предварително облиза клея от един голям синкавобял червей. Ханс пак отказа да яде. Без да губи търпение, шесторъкият продължи да му поднася ту едри листни въшки, ту хлебарки, ту гигантски водни кончета…

Някои от „ястията“ още шаваха. Ханс разбра, че шесторъките не убиват веднага жертвите си, а ги пазят живи и очевидно дори ги хранят. Сигурно затова с такова внимание и търпение водачът се мъчеше да отгатне с какво се хранят тези редки двуноги същества. След многократни опити да ги нахрани с „месо“ той реши, че не са месоядни, и отново изщрака. След няколко минути покорните слуги донесоха „кокосов орех“. Ханс беше гладен. Тая закуска му идваше тъкмо навреме. При това какъвто и да бъде краят, трябваше да набира сили. Но той се колебаеше дали изобщо да приема храна. Щом като шесторъките не ядат трупове, то когато се убедят, че пленниците им отказват всякаква храна, може би веднага ще ги убият? И Ханс реши да яде. Отвори уста и старият одобрително защрака. Другите подхванаха новината: „Ядат“! И щракането се понесе от клон на клон, от дърво на дърво.

Пленниците бяха нахранени. Но това не промени положението им.

— Угояват ни като коледни гъски — каза Амели.

— Ох, дано само тяхната Коледа не е много скоро — обадя се Пинч от своя клон.

След като се погрижиха за „плячката“ си, шесторъките загубиха всякакъв интерес към нея и се пръснаха в различни посоки. Текер имаше възможност до насита да наблюдава тези странни същества: как ловят насекоми, птици, влечуги с „газова атака“, как после ги облизват с език — очевидно „клейните жлези“ се намираха в устата, и как окачват по клоните живата си плячка… Така мина денят.

Когато лъчите на слънцето падаха вече съвсем косо, шесторъките станаха неспокойни. Тичаха, скачаха от клон на клон, тревожно кряскаха и очевидно всеки бързаше да се намести в плетеното си гнездо, преди да се стъмни. Щом слънцето залезе, те веднага заспаха в позата, в която ги бе сварил сънят. Най-учудващо бе, че това стана светкавично и едновременно при всички. Дори един от тях, който бе закъснял да се качи на дървото си, така и застива до него с вдигнати нагоре ръце. На поляната все още пареше полумрак. Изведнъж Ханс видя как огромен гущер бързо притича до шесторъкия, налапа го и го повлече към гората. Шесторъкият не се съпротивляваше, дори не извика. А и никой от другите не му се притече на помощ. Очевидно този необяснимо дълбок сън беше най-уязвимото място на шесторъките в борбата им за съществуване. Сигурно затова живееха по дърветата и бързаха преди залез-слънце да се приберат по гнездата си. За пленниците това бе първото утешително откритие: поне тази нощ нямаше да бъдат изядени.

Настъпи пълен мрак. Можеха да разговарят, без да се страхуват, че ще събудят шесторъките.

— У тебе ли е ножът? — попита Винклер.

— Да, но не върши работа — отговори Ханс. — Както и пушката, която е долу до дървото. Ех, дано Стормър, епископът и Жак са тръгнали да ни търсят! Но сигурно няма да ни намерят… Дали да не извикаме за всеки случай…

— Жак! Стормър! Жак!…

— А!… А!… А!…

— Ехото отговаря.

— Не, май че не е ехо.

— Какво сте се развикали, а на мен се карахте одеве, ще съберете всички диваци от гората — недоволно измърмори Пинч. — Отекоха ми краката, ръцете… Ами да… Просто не ги усещам — продължи тон след известна пауза. — Я вижте, никой тича през поляната.

Наистина в мрака се движеше някаква сянка, по очертанията приличаше на човек…

— Ееяие аъ!

— Ломоти нещо като „Не стреляйте, аз съм“ — каза Пинч.

— Какви ги измисляте!

Човекът бързо се покатери по дънера на дървото. Хвана се за клона, на който висеше Ханс.

— Сега пък двуногите ще ни отвлекат! — каза Пинч. — От трън, та на глог. Я го ритнете, Ханс.

— Не мога.

— Еое!

Към Ханс се наведе тъмно космато лице. Съвсем близо. Дори се усещаше дъхът. Долната устна бе дебела и цепната… Когато дивакът ломотеше, от устата му се подаваше крайчеца на дебел език.

Ханс напрегнато се вглеждаше в лицето. Нещо познато имаше в чертите на венерианския дивак…

— Но това е Блотън! — изведнъж възкликна Ханс.

— Да, да, аз съм — опита се членоразделно да каже Блотън, но успяваше да изговори само гласните.

Ханс продължаваше да го разглежда, като просто не вярваше на очите си. Тялото на Блотън бе увито в някакво подобие на дреха от лико и листа…

— Откъде идвате? Какво се е случило с вас? Защо не можете да говорите? Блотън, наистина ли сте вие?

— После, после. („Ое, ое“ — се получаваше при Блотън.)

Постепенно Ханс започна да го разбира. Значи по-късно ще им разкаже всичко. Сега трябва час по-скоро да бягат. Къде е ножът?… Блотън измъкна от ножницата ловджийския му нож и започна внимателно да разрязва слепените дрехи. Нима дойде спасение, и то така неочаквано?

След няколко минути всички пленници „се излюпиха от черупките си“, както каза Амели, слязоха от дървото, прибраха пушките и побързаха да изчезнат.

Преди изгрев-слънце трябваше да са колкото може по-далече от шесторъките. А през нощта не беше лесно да се тича през гората.

Ако не беше Блотън, пътниците нямаше да се оправят. Той бе станал истински дивак — така умело се ориентираше в гората, заобикаляше препятствията, откриваше пътеки в блатата.

А и листата, с които се беше увил, го защитаваха от бодлите и тръните, докато бегълците бяха останали само по бельо. Добре, че облеклото не бе познато при шесторъките. Пленниците нямаше да могат да избягат, ако ги бяха разсъблекли и намазали с клей телата им. Блотън така и не можа да отлепи от дланта си зацапаната дръжка на кожа.

Най-сетне гората свърши. Ето го залива. „Мангровите“ дървета. Дано само успеят да се доберат до тях! Хукнаха по откритата местност.

Слънцето изгря. Навярно шесторъките вече са се събудили и са открили изчезването на пленниците. Може би вече са тръгнали по петите им…

— По-бързо, по-бързо! — подканяше Пинч.

Изведнъж отзад се чу зловещото щракане и гърленото „ъррр…“ „ъррр…“. Догонваха ги…

До Тихото заливче оставаха стотина крачки. Ето че ги минаха и залазиха по въздушните корени на дърветата. Вероятно маймуните на Земята не биха могли по-бързо да се движат. Наближиха средата на заливчето. В същия миг шесторъките стигнаха на брега и решително щракайки, така бързо се понесоха по корените, че за бегълците стана ясно: успеят ли да се доберат до колибите, значи са спасени.

— Ще трябва да се бием — каза Ханс. — И най-важното, да не ги допускаме наблизо. Иначе пак ще ни замаят и ще паднем във водата.

Затрещяха изстрели. Някои от шесторъките бяха повалени, но другите упорито продължаваха да настъпват. Ето че започнаха да сумтят и да пръскат със своите „пулверизатори“. За щастие заваля силен дъжд, който провали газовата атака. Бегълците отчаяно стреляха, но шесторъките не се отказваха от плячката. Останалите в „лагера“ чуха стрелбата. На помощ излязоха епископът, Стормър, Жак и Мери. Те също започнаха да стрелят. Шесторъките не издържаха и побягнаха.

— Колкото и да са вкусни „кокосовите“ орехи — каза Ханс, — ще трябва да се откажем от тях и да разрушим нашия въздушен мост, за да се предпазим от други нападения на шесторъките.

Част от въздушните корени бяха отсечени, мостът през Тихото заливче бе унищожен.