Александър Беляев
Скок в нищото (25)

Венера приема гости

Цандер почувствува, че температурата на водата в хидроамортизатора се повишава.

„Така ще се сварим — помисли си той. — Повече удари няма да има.“

Предпазливо излезе от „саркофага“ и махна водолазния шлем. В лицето го лъхна гореща струя въздух като от горяща печка. Пот изби на челото му и потече по бузите, в очите… Наложи се отново да надене шлема.

„Как не предвидих. Преди кацането трябваше да включа хладилната инсталация…“

И той я включи да работи с пълна мощност. Температурата се понижи, но все още бе твърде горещо. Термометърът показваше четиридесет и три градуса.

„Представяй си как се чувстват нашите пътници…“ Цандер съблече „водолазния костюм“.

Влезе Ханс, бършейки потта от зачервеното си лице.

— Тю-у, същинска сауна! — възкликна той. — Извадих вече всички от хидроамортизаторите. Съвсем са се разкиснали. Лейди Хинтън прилича на желе. Дори не може да говори — съска като сифон. И баронът е прегракнал. Стормър пухти, а от лицето на госпожица Делкро са се измили всички козметики.

След няколко минути пътниците се събраха в каюткомпанията — зачервени, отпаднали. Мадлен извади огледалцето си, с което никога не се разделяше, погледна се в него и изписка. От веждите и ресниците й бяха протекли черни вадички, червилото се бе размазало на брадичката й. Ханс не се сдържа и избухна в смях.

— Защо избрахте толкова гореща планета? — чу се зловещият шепот на лейди Хинтън. По време на полета дори тя бе постигнала някои успехи в астрономията; можеше да различава кометите от планетите по единствения белег: „с опашка или без опашка“. — Нали ви предупредих, че имам нужда от климата на Ривиерата. А тук климатът е африкански.

— Грешите, госпожо — каза Цандер. — Твърде вероятно е навън да е доста студено.

— Тогава, значи, сте решили да ни сварите като раци? — сърдито попита Стормър. С моравочервеното си лице и облещени очи той наистина приличаше на варен рак.

Цандер се усмихна.

— Не, чисто и просто бронята на ракетата се е нажежила от триенето с атмосферата.

— Ннн… но нали и при излитането от Земята пак ссс… се триехме с ааа… атмосферата?

— Точно така, бароне. И тогава температурата не се повиши толкова. Но атмосферата на Венера е по-плътна от земната. Не забравяйте, че това е първият ни полет. Другия път ще знам как…

— Другия път! — прекъсна го лейди Хинтън. — Още веднъж да се подложа на това мъчение? Изпадам в ужас, само като си помисля!

— Трийсет и два градуса — погледна Винклер термометъра. — Температурата бързо се понижава.

Цандер загрижено поклати глава. Дори прекалено бързо. Явно навън бе много студено.

— Трябва веднага да отворим вратата и да проветрим „ковчега“! — обади се епископът, бършейки плешивото си теме.

— Да, разбира се — замислено отговори Цандер. — Ханс, Винклер, елате с мен.

— Позволете и аз да дойда. Може да ви помогна нещо — жално се помоли Пинч.

— Ще ви повикам, ако ми трябвате — отговори Цандер с такъв тон, че Пинч остана на мястото си: откакто злополучно се опита да управлява ракетата, изпитваше страх от инженера.

Винклер, Ханс и Цандер тръгнаха по коридора към камерата, в която беше външната врата. Цандер старателно заключи вратата към коридора, след което каза на помощниците си:

— Положението е сериозно. Съдейки по температурата в ракетата, повърхността на бронята се е нажежила. И вероятно всички жлебове са се стопили. Ако не успеем да отворим вратата, ще се задушим. Остава ни съвсем малко кислород…

— Ще я отворим — спокойно и уверено каза Винклер. — Ако не успеем вратата или някой илюминатор, ще вземем бормашина, оксижен и ще пробием дупка в стената…

— Така ще нанесем опасна рана на ракетата — прекъсна го Цандер. — Едва ли ще имаме материали и инструменти да я запушим така, че да тръгнем обратно към Земята.

— По-добре да останем пленници на Венера, отколкото да загинем в ракетата без кислород — каза Ханс.

— Трябва да отстраним най-близката опасност.

— Точно така, Винклер, прав си, Ханс. Съгласен съм с вас. Но отстранявайки най-близката опасност, няма ли да налетим на друга? Какво ни чака зад тая стена? — Цандер потупа с ръка вдлъбнатата стена на ракетата. — Може би имат основание учените, които твърдят, че на Венера няма кислород.

— Тук ни чака сигурна смърт, а навън — не се знае. Дори шансът да е едно на сто…

— Но защо да умуваме? — намеси се Ханс. — Тая камера се затваря плътно. Трябва първо върху себе си да изпробваме въздуха на Венера. И ако се окаже отровен, ще дадем възможност на нашите пътници да ни надживеят с няколко минути… Да си кажа честно, хич не ми допадат такива траурни разговори. По тоя въпрос всеки от нас е трябвало да си помисли още на Земята, преди да прекрачи прага на ракетата. Предлагам веднага да се хващаме на работа. — Ханс решително отвори вратата и тръгна към склада.

Вътре беше тъмно. Той светна лампата и… почти се сблъска със Стормър, прегърбен под тежестта на голяма бутилка с кислород.

Момъкът веднага разбра, че Стормър е намислил да я отнесе в каютата си.

— Оставете бутилката! — викна Ханс и запречи вратата.

Първоначалното смущение върху лицето на Стормър се смени от гняв.

— Това не е ваша работа! — грубо отговори той.

— Заповядвам ви да оставите бутилката на мястото й!

— Сополанко! — кресна Стормър. — Тук аз съм господар, а не ти. Махай се от пътя ми!

Той свали бутилката от рамото си и като я наклони напред, тръгна с този таран срещу него. Ханс остана неподвижен, но в последната секунда отскочи настрана. Засилилият се Стормър се сгромоляса заедно с бутилката, изрева, изпсува и започна да се изправя на крака. Ханс се метна отгоре му и го събори по гръб. С неподозирана бързина Стормър се извърна по корем, стана и се втурна срещу Ханс, разперил дебелите си квадратни пръсти с явното намерение да го удуши. Ханс пак отскочи настрана и грабна от един рафт тежък чук, с който можеше да му пръсне черепа.

— Мръсна гадина! — изхриптя Стормър, като движеше пръсти, но без да мръдне от мястото си.

— О, господин Фингер? Как сте? Какво правите тука? — На вратата стоеше Пинч и въртеше острия си нос като куче, което души въздуха.

— Дойдох за инструменти, но какво прави тук мистър Стормър, попитайте лично него — отговори Ханс.

Стормър го стрелна с бесен поглед и стъпвайки тежко, напусна полесражението, като грубо изблъска от пътя си неканения свидетел.

Ханс подигравателно се усмихна, подбра нужните инструменти, излезе в коридора и заключи склада. Пинч разтъркваше рамото си и с недоумение гледаше след отдалечаващия се Стормър.

— Мистър Пинч, струва ми се, че ни предложихте помощта си, трябва да отворим външната врата.

— С удоволствие.

— Но ви предупреждавам, че ще се заключим в камерата. Може би въздухът на Венера е отровен…

— Няма значение. Само че вижте, страх ме е да не би навън да е много студено, а аз съм потен и може да хвана хрема… — И като отстъпваше назад и се кланяше, Пинч побърза да изчезне.

— Защо се забави толкова? — попита Винклер.

Ханс накратко разказа инцидента в склада и се зае със заключалките на вратата.

— Чакайте — спря го Цандер. — Предлагам да сложим кислородни маски и да доведем козлето. Нека видим първо по него какво е действието на тукашния въздух.

— Излишна предпазливост — възрази Ханс. — Дори козлето да умре от смъртоносни газове, това няма да промени положението. — Той се опита да завърти колелото на една от винтовите заключалки, после на втората, на третата. Напразно.

Винклер също се опита с яките си като клещи ръце.

— Не помръдват. Очевидно са се стопили… Да видим втората врата, в другия край на ракетата.

Ханс излезе в коридора и се сблъска с Пинч. Той се гушеше зиморничаво, лицето му бе синкавобяло.

— Аз ви чуках — замънка Пинч, — но вие не ме чувате. Лейди Хинтън негодува. Много й е студено. Не усещате ли колко се понижи температурата? Само седем градуса е. И то след такава адска жега. Грип, хрема, пневмония… Всички седят с кожуси и шапки…

— А не се сетихте да изключите хладилната инсталация и да пуснете отоплението!

— Да, но… — запъна се Пинч. — Нали не бива да пипам апаратурата…

Спряха хладилната инсталация и включиха отоплението. Температурата бавно се повиши до дванайсет градуса.

И втората врата не можеше да се отвори.

— Ще трябва да опитаме илюминаторите.

Цандер, Ханс и Винклер обикаляха от каюта в каюта, пробваха да отвинтят болтовете, гайките, но всичко бе напразно. Пинч се мъкнеше подире им и непрекъснато даваше съвети, докато накрая Ханс го изгони. Но след малко Пинч отново се появи — с кожух, кожена шапка, ръкавици и ботуши.

— Температурата е под нулата. Не усещате ли? Вкочанихме се от студ. Сигурно има повреда в отоплението. Май че и въздухът намалява. Но какво става, господин Цандер? По-добре е да замръзнем, отколкото да се задушим. Казват, че бялата смърт била по-лека… Моля ви, проверете отоплението, господин Цандер.

Дойде и Блотън с дебел кожух и кожена шапка.

— Какво става? — попита той. — Чудна работа! В сравнение със Земята Венера е по-близо до Слънцето, а ние мръзнем. Казвахте, че тука телата са малко по-леки, а аз чувствувам такава тежест и умора по цялото си тяло…

— Това е, защото тялото ви се е изнежило от безтегловността по време на полета. Мускулите са се отпуснали. Нищо, ще се стегнат! А умората е вероятно от недостига на кислород. Ханс, идете да проверите отоплението и пуснете още кислород… но по-икономично! — тихо добави Цандер.

Пинч бе преувеличил: температурата вече не спадаше, но и не се повишаваше, макар че отоплението беше в ред. Ханс поотхлаби вентила на нова бутилка с кислород, после си облече кожуха и сложи калпак: „от вредните газове няма да се спасим, ако успеем да отворим някой илюминатор, но виж, от студа — можем и трябва“ — и се върна при Цандер и Винклер.

— Имаме кислород само за пет-шест часа — каза той. — Междувременно трябва на всяка цена да излезем.

Работата беше трудна. Часовете минаваха, а нито една рамка не помръдваше.

Постепенно пътниците започнаха да осъзнават цялата сериозност на положението. За това доста допринасяше и Пинч. Той всяваше паника, като рисуваше с ужасни подробности предстоящото задушаване и замръзване. Винклер, който случайно минаваше покрай каюткомпанията, го чу, извика го в коридора и без да каже дума, го сграбчи за яката и го отведе в каютата му, където го заключи. Но семето бе хвърлено и даваше плод. Госпожица Делкро и Елен плачеха, мъжете безразборно крещяха, обвинявайки за всичко Цандер и болшевиките. Текер тичаше от една пациентка до друга с валериан, амоняк, бром.

— Вие сте мъже! Трябва да предприемете нещо — съскаше лейди Хинтън, изгубила гласа си.

Започнаха да спорят, да се надвикват. Накрая взеха решение. Баронът, епископът и Блотън, предвождани от Стормър, тръгнаха към каютата, в която през това време работеха Цандер, Винклер и Ханс.

Лицата на делегатите не обещаваха нищо хубаво. В такива моменти дори най-трезвият човек губи чувство за реалност и е способен на безумни постъпки. Всеки от делегатите можеше да има скрит пистолет. В егоизма си тези хора не биха се замислили да убият, за да удължат живота си с няколко часа.

Ханс тутакси разбра ситуацията и пронизително изсвири с уста.

По коридора се чуха бързи стъпки. Делегатите се обърнаха и видяха двама души, за които почти бяха забравили: китаеца и Мери. Жак и Мери си размениха многозначителни погледи с Ханс и мълчаливо застанаха на място, сякаш очакваха от него даден сигнал. Пътниците на „ковчега“ бяха разделени вече на две групи, на два враждебни лагера. Петима срещу петима! Но армията на Стормър беше в тясно обкръжение и при случай на конфликт трябваше да воюва на два фронта. Най-лошото бе, че Стормър не успя да изненада „врага“. Ханс спокойно се усмихваше и отмерено размахваше познатия му вече тежък чук.

— Какво обичате, господа? — рязко попита Цандер. — Бъдете кратки. Имайте предвид, че всяка минута, забавила нашата работа, може да ви струва живота.

— В такъв случай ще отложим разговора за друг път, когато ще бъдете по-малко заети — надуто произнесе Стормър и поведе войската си обратно.

— Чакайте малко. Предлагам всички да се приберете в каютите си. Сега ще работим в каюткомпанията и тя трябва да бъде освободена — каза Ханс. — Мери, Жак, придружете пътниците!

Делегатите се спогледаха. След капитулацията победителите започваха да диктуват условия: разпускане на армиите. Налагаше се да приемат и това. Стормър се обърна и с пресилена любезност се поклони на Ханс. Но очите му красноречиво говореха: „Има време, ще си разчистим сметките.“

Когато всички си отидоха, Винклер се разсмя и потупа Ханс по рамото:

— А със свирката добре си го измислил. Предвидливо.

— И за каюткомпанията не беше лошо — добави Цандер. — Сега пътниците наистина трябва да бъдат изолирани един от друг. Лошо си влияят, когато са заедно.

— Впрочем аз вече изолирах Пинч — каза Винклер.

— А аз се чудех защо Стормър е дошъл без своя оръженосец! — забеляза Ханс.

— Жалко, само че Стормър не се изказа. Все пак интересно беше какъв ултиматум искаха да ни поставят. А сега да вървим в каюткомпанията.

Тя беше вече празна. Пътниците се бяха прибрали по каютите си.

— Искам да ви предложа нещо — каза Ханс. — Дори ако успеем да отворим рамката на някой илюминатор, ще срещнем друга пречка: външните защитни капаци навярно са се стопили в жлебовете и няма да можем да ги отместим. Те не са много дебели. Запасни капаци и стъкла имаме. Така че предлагам да счупим стъклото на илюминатора и да пробием дупка в капака. По този начин ще излезем навън, без да причиним големи вреди на ракетата.

Планът беше приет и тримата се хванаха на работа. Доста трудно счупиха дебелото здраво стъкло.

С капака се наложи да загубят повече време. Трябваше да се пробият дупки по цялата обиколка на илюминатора.

По примера на Ханс, Цандер и Винклер облякоха по-топли дрехи, затвориха херметичната врата към коридора и започнаха да пробиват дупките.

От момента на кацането бяха минали вече няколко часа. Може би поради недостига от кислород никой не мислеше за храна. Но и тримата усещаха все по-силна умора. Имаха главозамайване, ушите им пищяха, мисълта бе хаотична.

След неотдавнашната възбуда при пътниците настъпи реакция. Всички седяха умърлушени и безсилни като есенни мухи. Клюмаха глави, движенията им бяха флегматични и вяли. Бяха изпаднали в пълна апатия… Най-добре от всички се чувстваха жената на доктор Текер и бебето му: Ханс незабелязано бе сложил в каютата им бутилка кислород от „неприкосновените запаси“. Вътре се дишаше по-леко. Текер се занимаваше с пациентите си.

А в каюткомпанията бучеше бормашината. По едно време свредлото хлътна. Първата дупка. Ханс извади свредлото и долепи нос до отвора… Цандер и Винклер го наблюдаваха със затаен дъх.

— Е, какво? — не се стърпя Цандер.

— Нищо не мога да разбера. Въздухът в каюткомпанията е по-топъл и излиза навън. За вентилация трябва да се направят поне две дупки. Засега се усеща, че навън е студено и като че ли мирише на сяра — каза Ханс.

Когато направиха втората дупка, нахлу ледена въздушна струя, наситена с миризма на сяра. Ханс, Винклер и Цандер поемаха тоя въздух и с вълнение се споглеждаха. Беше неприятен, но никой не се почувства зле.

Изведнъж Ханс отиде до кислородната бутилка и затвори вентила.

— Защо го затваряш? — попита Винклер.

— Защото дишаме смесен въздух. Трябва да сме в чиста венерианска атмосфера.

С всяка нова дупка в каютата ставаше все по-студено и миризмата на сяра се засилваше.

Тримата задишаха по-ускорено, зави им се свят.

— Има кислород, но е малко — каза Цандер. — Все пак това още не значи, че навсякъде атмосферата е такава. Може да сме кацнали на планински връх.

На вратата тревожно се позвъни. Винклер побърза да отвори. Влезе развълнувана Мери.

— Стормър беснее — каза тя. — Обикаля каютите и крещи, че сте се заключили, за да отворите илюминатор само за себе си, а да оставите пътниците да се задушат.

— Какъв идиот! — възкликна Ханс. — Ами нали и вие двамата с Жак бяхте при тях. Да не сме искали и вас да задушим? Кой го пусна?

— Докторът настоя да отворим каютата. Искаше да го прегледа и той излезе. Защо тук мирише на сяра?

— Такъв е парфюмът на Венера — отговори Ханс.

Дотича Текер:

— Кислород! Дайте по-бързо кислород! Пътниците се задушават. Лейди… — изведнъж той се задави от кашлица. — Какъв е тоя газ?

— Докторе, кажете на всички веднага да сложат противогазовите маски — каза Цандер. — Мери, вие и Жак ще се заемете с тая работа. Донесете и на нас по една маска.

Винклер направи последните дупки. Ханс взе чука.

— Ще се опитам да го избия — каза той, като отстрани Винклер.

Из цялата ракета заехтяха тежките удари на чук. Лейди Хинтън имаше чувството, че заковават капака на ковчега й.

Текер се суетеше около нея, уговаряйки я да си сложи противогазовата маска. Тя капризно отказваше:

— Не искам тая зурла… И как ще ям?

Сложили вече маските си, Блотън и Елен се мъчеха с жестове да я убедят. Чак когато взе да се задъхва от миризмата на сяра, лейди Хинтън отстъпи и позволи да й надянат маската.