Александър Беляев
Скок в нищото (2)

Читателят се запознава с достопочтеното общество на лейди Хинтън, а също така се уверява, че находчивите хора могат да намерят злато и по бреговете на Темза

— Всичко ли е сервирано? Бенедиктин за епископа? Шери бренди за сър Хенри? Бяло вино? Сирене? Кекс? А мед? Негово преосвещенство обича мед — храната на отшелниците. Няма ли мед? — Лейди Хинтън позвъни.

Влезе девойка, румена шотландка със сива рокля, бяла колосана престилчица и бяло дантелено боне на главата, изпод което бяха изскочили гъсти кичури кестенява коса. В ръцете си носеше кристална купичка с мед.

— Мери, пак сте забравили да сервирате мед, нали?

Мери мълчаливо постави купичката на масата и безшумно излезе. Лейди Хинтън я изпрати с поглед, след което го премести върху бледото лице на племенницата си.

— Защо се подстрига, Елен?

Девойката докосна с тънките си бели пръсти с дълги яркорозови нокти пепеляворусата коса, падаща над бузите й на равни ондулирани вълни, и почти беззвучно каза:

— Сър Хенри…

— Ами, разбира се! — недоволно възкликна старата лейди. — Подай ми бродерията и вземи да ми почетеш.

Вече пет месеца лейди Хинтън бродираше с коприна и сърма обредна покривка с цветя и херувими за олтара на църквата, в която бе настоятел епископ Йов Уелър, изповедник на лейди Хинтън, неин стар приятел и съветник.

— Колко е часът?

— Пет без пет.

— Чети, Елен.

Племенницата наслуки отвори томчето на Дикенс:

„Едва тогава се чувствуват в щастлива приятелска близост и взаимна благосклонност, които са източник на най-искрено и непорочно блаженство…“

— Струва ми се, че пак има митинг в Хайд парк — лейди Хинтън прекъсна четеното и се ослуша. След малко поклати глава и така тежко въздъхна, че едрата й гръд, разлюляла се под лилавата копринена рокля, докосна двойната й брада.

Старата лейди яростно забучи иглата в окото на бродирания херувим и дълбоко се замисли.

Колко години вече водеше война, безнадеждна война с времето! Първо, срещу всеки нов килограм в затлъстяващото си тяло, срещу всяка нова бръчица върху лицето — не току-така надживя трима съпрузи и събра три състояния в здравите си ръце, — а по-късно срещу всичко ново, което нахлуваше в политическия, обществения и личния живот, та дори срещу „модерно подстриганата коса и неприличното облекло“ на Елен.

За златен век лейди Хинтън смяташе добрата стара Англия от времето на кралица Виктория, на която тя самата донякъде приличаше и на която се стараеше да подражава.

Старата си къща в Уест енд срещу Хайд парк лейди Хинтън бе превърнала в крепост — „моят дом е моя крепост“ — където търсеше спасение от атаките на времето. Двайсети век трябваше да стига само до прага й. Тук всичко беше от стари, прастари времена — като се започне от тежката масивна мебел и се свърши с начина на живот и етикета.

Дори през лятото лейди Хинтън не отваряше плътно затворените двойни прозорци и нареждаше на слугите да спускат тежките щори, за да не вижда тълпите от възбудени хора, минаващи през Хайд парк — обичайното място за митинги. Но виковете и песните, шумът, а понякога и сухият пукот на стрелба проникваше през дебелите стени. В консервните й фабрики — наследство от втория съпруг — работниците стачкуваха и тя бе принудена да води неприятни разговори с управителя. На нейните файв-о-клок политическите разговори се избягваха като белег на лош тон. И въпреки това често пъти на тези изискани чайове пламваха страстни политически спорове.

Времето настъпваше, времето систематично обсаждаше къщата, скрита зад решетеста ограда, под стари кестени и брястове.

Времето нахлуваше с шума от улицата, с вълнуващите разговори, със зловещите новини. Нито старата прислуга, нито дебелите стени, нито двойните прозорци и щорите можеха да я спасят от напора на времето.

Лейди Хинтън бе обзета от същинска мания за преследване. И преследвач, враг и убиец беше времето…

— Чети, Елен.

Но не се наложи Елен да продължи четенето. Бавно и глухо сякаш ударите му идваха от далечна кула, часовникът удари пет часа.

На вратата безшумно се появи стар лакей в сива ливрея с галони. С глух старчески глас той почтително доложи:

— Доктор мистър Текер.

Лейди Хинтън се намръщи. В четвъртък — деня за файв-о-клок — домашният й лекар трябваше да идва за вечерното си посещение в четири часа и четиридесет и пет минути, преди пристигането на гостите. Днес бе закъснял с цели петнайсет минути.

— Покани го.

Иззад вратата се подаде късо подстригана глава с посивяващи слепоочия, след което предпазливо се вмъкна и цялата фигура на лекаря — с черен, догоре закопчан сюртук. Сюртук, вместо традиционния вечерен смокинг! Лейди Хинтън прощаваше на Текер такова нарушение на етикета само защото той беше „човек от друг кръг“, при това чужденец, прекрасен лекар, „жертва на времето и бежанец“. В родината си бил в разрез с „духа на новото време“, който бил представян там за „същински дух на предците“.

Върху лицето на Текер бе изписано смущение и радостна възбуда. С пресилена увереност той измина разстоянието до троноподобното кресло на лейди Хинтън, поздрави я с почтителен поклон и внимателно, като крехка скъпоценност, взе дебелата й ръка, за да измери пулса.

— Казвали са ми, че лекарите се отличавали с точността, си, а най-вече немските лекари! — провлачено и отегчено каза лейди Хинтън.

— … Шейсет и шест… шейсет и седем… — отброяваше Текер ударите на сърцето, вперил поглед в секундарника на джобния си часовник. — Пулсът ви е нормален. Извинете ме, лейди. По семейни причини бях принуден да закъснея. Жена ми… се освободи от бременността си. Момченце. — И очите на Текер радостно светнаха.

— Честито — почти беззвучно каза лейди Хинтън. — Викахте ли лекар? Значи жена ви е била под грижите на двама лекари. А аз едва не получих чернодробна криза… Впрочем лекарската етика винаги ми е била непонятна.

Текер пристъпваше от крак на крак. Вътрешно беснееше, но се сдържаше при мисълта за новороденото: нови задължения на баща, нова отговорност…

След като зададе на пациентката си няколко въпроса, Текер искаше да си отиде. Но лейди Хинтън бе намислила вече своето женско отмъщение.

— Надявам се, докторе, че ще бъдете така любезен да останете за чая? Ще дойдат мои стари приятели — каза тя с усмивка на гостоприемна домакиня.

Текер с кратка въздишка се поклони и седна на един стол с такъв вид, като че ли сядаше на мангал с горещи въглени. Настъпи мълчание.

За да прекъсне тягостната пауза, пленникът на коварното гостоприемство заговори:

— Четох във вестника изказването на един прочут писател в лондонското икономическо училище. Той се обърнал към слушателите си със следните думи: „Мнозина от присъствуващите тук млади хора ще бъдат убити, други — задушени с газ, трети ще умрат от глад. Наближава световна катастрофа. Цивилизацията загива, няма изход. Може би единственото спасение е да се построи нещо като Ноев ковчег…“

Лейди Хинтън остави бродерията на коленете си. Беше пребледняла, очите й гневно блеснаха.

— Пощадете нервите на пациентката си, мистър Текер!

Влезе лакеят:

— Негово сиятелство барон Маршал дьо Терлонж и негово превъзходителство търговският съветник мистър Стормър.

Недоволството върху лицето на лейди Хинтън бе изместено от обичайната маска на любезност.

Влезе Маршал дьо Терлонж, френски банкер с тъмно минало, който бе забогатял през войната и си бе купил титлата барон. Той нямаше още петдесет години, но приличаше на развалина. С него се появи як, широкоплещест старец с червено лице на месар. Баронът прокрета до креслото на домакинята, целуна й ръка и заеквайки, високо каза:

— Ппо-озволете, ъ-ъ-ъ… да ви ппредставя моя съдружник и приятел мистър Ссс…

— Стормър! — гръмогласно отсече шишкото, подавайки на стреснатата домакиня ръката си с дебели разперени пръсти.

— Негово преосвещенство епископът! — извести лакеят.

Влезе епископ Йов Уелър, охранен мъжага с пълно румено лице. Лъчистите му очи и сочни устни се усмихваха.

След епископа влезе професорът по философия Шнирер. Той се огледа с недоумение, сякаш бе попаднал не където трябва, усмихна се като дете, съзряло познати лица, и протегнал напред двете си ръце, се насочи към лейди Хинтън.

След взаимните поздрави всички насядаха около масата за чай. В същия миг пред входа изрева автомобилен клаксон. Лейди Хинтън недоволно се намръщи — „идва последен!“ — а Елен леко се изчерви. Познала бе колата на своя годеник.

След две минути в гостната вече влизаше лорд Хенри Блотън в черен смокинг, с модерна жилетка и вратовръзка и с проблясващ монокъл. Напарфюмиран, гладко обръснат.

— Да не съм закъснял? Здравейте, лельо! — така наричаше лейди Хинтън, на която се падаше далечен роднина.

Когато вече всички седяха около масата, лейди Хинтън подхвана любимата си тема за упадъка на нравите и разпуснатостта на младежта, за съвременните книги, „които не бива да попадат в ръцете на едно благовъзпитано момиче“, за липсата на нужното уважение към авторитетите и по-възрастните.

— Кажете ми, драги бароне — обърна се тя към банкера, — вярно ли е, че сте пристигнали тук да изпомпате английското злато? Искате да пресушите нашия златен басейн?

Лицето на банкера се изкриви в гримаса.

— Х… х… хаз съм твърде слаба помпа за тая работа, лейди Хинтън. Ссъ-ъс ссъщия успех бих могъл да пресуша и Антлантическия океан.

Лейди Хинтън неохотно приемаше „това парвеню“, но беше любезна с него по настояване на своя юрисконсулт Смигърс, който водеше с банкера големи сделки.

Като гостоприемна домакиня тя не забрави и стария философ.

— Къде е прелестната ви дъщеря, мистър Шнирер?

— А? Какво? — попита професорът, сякаш се събуждаше от сън. — Амели? Да. На мач! Нали? Футбол! А? — И отново потъна в обичайната си вглъбеност.

— Колко жалко — проточи лейди Хинтън, макар че вътрешно се радваше: предпочиташе мъжката компания, при това много неща в държанието на Амели я шокираха.

— Доктор Текер ми разказва страшни работи — продължи тя, като се обръщаше вече към всички и поглеждаше под око Текер, — че някакъв наш прочут писател предричал гибелта на цивилизацията. Нима това е възможно?

Текер седеше като на иглички. Мислеше за жена си и за бебето и бе готов всеки миг да стане, да се поклони и да си отиде, но нямаше кураж да го направи.

Чул, че подхващат любимата му тема, Шнирер изведнъж се превърна от съзерцателен буда в пламенен оратор.

— Гибелта на цивилизацията! — възкликна той с блеснали очи и продължи, като повишаваше тон: — Да, цивилизацията загива! Тя е обречена, погубват я машините, тези чудовища от желязо. Владетелят на Земята става роб на машината. Тя кара всички ни, независимо дали го съзнаваме и искаме, да следваме нейния път. Бясно препускащата колесница влачи подире си поваления победител, докато той издъхне… Човечеството, което така грижливо отгледа тези диви и опасни зверове, се озова в плен на новата раса железни чудовища, господстваща над нас…

Шнирер вече не говореше, а крещеше, размахвайки набръчкания си юмрук:

— Трябва здраво да обуздаем науката, да спрем рационализациите, да смажем техниката, да задушим изобретателството, в противен случай гибелта на цивилизацията, нашата гибел, е неизбежна… Още чаша чай, по-силен, ако позволите — неочаквано завърши той.

Елен мълчаливо наливаше чай и скришом поглеждаше годеника си. Той обаче проявяваше по-голям интерес към ликьорите, като не пропускаше да допълни чашата на епископа, чието лице бе озарено от светлината на земните радости.

— Ппправ-ав сте, професоре — обади се банкерът, — техниката трябва да се държи със здрави юзди, но цивилизацията е застрашена не само от машш-ините. Има по-опасни зверове, ппо-о-коварни и безпощадни…

— Комунистите! — възкликна лейди Хинтън.

Сякаш леден декемврийски вятър бе повял през август. Компанията около масата настръхна.

Всички заговориха едновременно, забравили етикета. По лицата им се изписа ненавист, злоба и страх. Думата бе произнесена. Общата болест, от която страдаха всички, която помрачаваше, отравяше радостта от живота и будеше кошмари, бе назована…

Всеки бързаше да сподели чувствата си, да излее онова, което от дълго време измъчваше сърцето му. Говореха различни неща, но имаха предвид едно и също: проклетите комунисти, рушителите на културата и цивилизацията, фанатиците. Това включваше всичко: и революциите в три държави, и „национализация на жените“, и опустошаване на храмовете, и Коминтерна, и дъмпинг, и глад…

Никога досега в обществото на лейди Хинтън не бе имало такова единодушие, такава искреност в чувствата и мислите. Никога досега на масата не бе звучала такава хармонична симфония на омразата и на животинския страх от назряващата революция.

„Червените зверове“ — та нали те заплашват да отнемат на лейди Хинтън всичко: титла, власт, положение, богатство?

Техните агитатори разлагат Христовото стадо и обричат божиите храмове на запустяване, епископ Йов Уелър — на гладна смърт.

А философът Шнирер — какво друго можеше да изпитва, освен безгранична омраза към „поддръжниците на техниката и радетелите за индустриализация, превърнали машините в свои слуги, които със зъбчатите си колела разкъсват човешките същества и заплашват да смажат съвременната култура“!… Когато вълнението попремина, лейди Хинтън взе думата.

— Наскоро дадох двеста хиляди лири за борба с тях, но това, разбира се, е малко. Всеки от нас трябва да осъзнае, че е най-добре сега, преди да е станало късно, доброволно да пожертвува част от своето имущество, отколкото да загуби всичко.

— Четох за „Ноевия ковчег“ и мисля, че писателят навреме повдига един много важен въпрос — навъртайки на пръста си шнурчето на монокъла, каза Хенри. — Когато революцията побеждава в редица страни, победените слизат от сцената, естествено не без съпротива, и като последно средство търсят спасение в бягството. Но къде да бягат? Има ли по земното кълбо съвсем безопасни страни? Време е да помислим за това.

— Не смятайте думите ми — обади се баронът — за преждевременно капитулантство, паника, съмнение в победата. Срещу въстаналите ще водим борба на живот или смърт, с всички средства. Но струва ми се, че успехът е проблематичен. Ние отсега още сме загрижени в какви сделки да влагаме своите капитали, къде ще има по-голяма гаранция за тяхната безопасност. Може обаче да настъпи момент — и то много по-скоро, отколкото мнозина предполагат, — когато ще се наложи вече да мислим не толкова за капиталите, колкото за живота си.

— И ще настъпи паника като в къща, обхваната от пламъците на пожар — отново се събуди в Шнирер пророкът. — Хората ще бягат от една държава в друга и навсякъде ще срещат все опожаряващ огън, гибелен и неизбежен като съдбата. И няма да ги спасят от него нито пазачите, нито железните решетки на оградите, нито дебелите стени. Всичко ще бъде унищожено. Всичко ще се превърне в пепел. Ще загинем и ние. — И преминавайки отново в пискливи крясъци, Шнирер завърши: — А кой е виновен? Машините! Пролетариите! Само те! Още чаша чай, по-силен, ако позволите.

— Стачките бяха началото, революцията ще бъде краят — вметна банкерът.

— Дано ни отмине тая чаша! — възкликна епископът и се прекръсти, като моментално си придаде набожен вид. — Сега наистина е време да помислим за някакъв… ковчег, в който с божията помощ да намерят убежище праведните, цветът на нашата цивилизация и култура. Дали самият милосърден бог не е внушил тая мисъл, както по времето на Ной?

— Да се построи някакъв нов „Титаник“ — „ковчег“, съоръжен по последна дума на техниката, така ли? — иронично попита Хенри. — Добре, ами после къде ще отидете с него? В южните морета? На някой необитаем остров, запилян сред океана и ненанесен дори на картите? Глупости, няма вече „бели петна“ по географската карта на света. Кажи-речи, няма такива острови. Но дори да има, те скоро ще бъдат открити. Построяването на „ковчега“ и неговото отплаване не могат да останат незабелязани. Враговете ще ни настигнат и ще ни смажат като червеи заедно с „ковчега“. Пък и каква е гаранцията, че ще имаме време да го построим?

Настъпи мълчание.

— Нима няма изход? — попита лейди Хинтън.

— Защо да няма? Изход има, и то доста добър, струва ми се — спокойно отговори Хенри. — Например вие, господин професоре, хулите техниката и, разбира се, от своя гледна точка сте прав. Но всъщност именно техниката може да ни даде изход, да ни открие път към спасението. Ние ще я накараме да ни направи тази последна услуга, след което нямам нищо против тя да бъде унищожена, за ваша радост, професоре.

Всички наостриха уши. Доволен от произведения ефект, Хенри позамълча и после бавно продължи:

— „Ковчегът“ ще спаси само малка група избраници, а не всички от нашето висше общество… „Можещият да се спаси ще се спаси“, струва ми се, така беше казана в Светото писание, милорд? И тъй, „ковчегът“ може и трябва да бъде построен. Но „ковчег“ от съвсем друг тип, който да ни отнесе далече от тази бунтовна планета — е, поне за известно време, докато опасността бъде отстранена. Или пък в противен случай… завинаги…

Слушателите разочаровано се облегнаха назад в креслата си, а епископът, взел думите на Хенри за ловка маневра да отвлече вниманието от мрачните мисли, изостави набожната си маска и весело и добродушно се разсмя:

— Великолепно!! „Ковчег“, плаващ по вълните на космическия океан!

— Да, по вълните на космическия океан — сериозно потвърди Хенри.

— Такива мисли могат да се въртят само в главата на Хенри! — възкликна благородната лейди с тон, който съвсем не бе ласкателен за него.

— Най-малко в моята глава, лельо. Откровено казано, аз почти нищо не разбирам от техника. Но вие, господа, знаете, че напоследък мечтая за полети в стратосферата и съм приятел с инженер Лео Цандер, голям теоретик по космонавтика и талантлив конструктор. Сега идвам от дома му… И ако знаехте за неговата работа, неговите постижения…

— Но това са химери!

— Фантазия!

— А как ще дишаме там?

— И с какво ще се храним? С пространство ли?

— Та ние ще се вкочаним от космическия студ, който ще ни унищожи толкова бързо и сигурно, колкото и комунизмът.

— Иска преждевременно, да ни прати на небето!

— А вие лично ще тръгнете ли на такъв полет?

Чуха се възклицания, шеги и смях.

— Лейди и джентълмени — продължи Хенри, — вашите въпроси и възклицания показват само пълното ви, меко казано, непознаване на въпроса. Аз твърдя, че ако вие…

Но никой не го слушаше. Нервното напрежение намери отдушник. Компанията се развесели. Дори Шнирер излезе от мрачната си съсредоточеност и откри, че освен силния чай и страшните машини на този свят съществуват и изумително приятни течности, затворени в изящни бутилки, а епископът, зачервен повече от обикновено, се смееше по-гръмко, отколкото подобаваше на сана му.

Лейди Хинтън бе доволна и вече снизходително поглеждаше Хенри, който волно или неволно й бе направил услуга.

— Да не мислим за мрачни неща, господа — каза тя. — Бог е милостив. Нашият народ — благоразумен, властта — в сигурни ръце, така че, надявам се, няма да се наложи да използуваме въздушни кораби и да търсим спасение в подобно бягство. Защо не опитате този ликьор, бароне?

Хенри бе ядосан от неуспеха си в опита да прокара идеята за междузвездни полети.

Той бе разчитал да получи няколко чека за опитите на Цандер.

Лейди Хинтън смяташе, че е успяла вече като опитен капитан да изведе кораба си от зоната на опасна буря, когато неочаквано връхлетя нова: Стормър, мълчал през цялата вечер, забоботи с гръмоподобния са глас:

— Уверявам ви, сър — обърна се той към Блотън, — че в южните морета все още ще се намерят десетки неоткрити острови. Добре познавам Тихия океан. В югоизточната му част, далече от големите презокеански пътища, дори сега може да се открие някое тихо убежище — остров, ненанесен върху нито една карта… Но… Аз съм търговец, делови човек, и не съм склонен към паника и истерии. Глупаво е обаче да си затваряме очите пред действителността. Ние живеем върху вулкан. Да. Ние с дяволска (лейди Хинтън трепна) скорост летим към пропастта. Няма да изреждам последните събития, които са известни на всички. Трябва да сме готови за най-лошото. Да. — Всяко негово „да“ ехтеше като гръмотевица. — Но нямам предвид глупавата позиция на стоици. Баронът е прав. Трябва да се борим, като същевременно си осигуряваме пътища за отстъпление, докато все още сме с развързани ръце и имаме капитали.

Да построим огромен параход. Нещо като „Ноев ковчег“ с дължина триста метра и водоизместимост осемдесет и пет-сто хиляди тона. Така механизиран, че да има минимално количество екипаж — младежи от привилегированите класи. Без нито един пролетарий, защото всички те са явни или тайни наши врагове. Да. Колко ще продължат войните и революциите? Четири-пет години? А ние ще вземем храна за седем-осем години. Да не говорим за възможността да попълваме провизиите си с риба или дивеч на усамотените острови. И ще изчакваме. Така поне ще спасим живота си, ако не капиталите. Предлагам незабавно да създадем компания за построяването на „Ноев ковчег“. От само себе си се разбира, че членовете на тази компания ще бъдат само подбрани хора и всичко ще се върши в най-строга тайна. Тъй че моят проект не изключва вашия, сър — обърна Стормър червеното си лице към Болтън и втренчи в него изпъкналите си рачи очи. — Съгласен съм, че враговете все пак може да открият нашия плаващ остров. За съжаление нямам никаква представа за междупланетните полети. Но ако те са осъществими, защо да не се подготвим при нужда и за един последен скок — от Земята в небесните бездни? Ще бъдете ли така любезен, сър, да ме запознаете с вашия изобретател? Ако той ме увери, че междупланетните полети не са фантазия, аз първи ще внеса своя дял.

— Нни-има ффвярвате в междупланетни полети и ссте готов да вложите в тая работа кка-апитал? — каза Маршал на Стормър, когато си тръгнаха от дома на лейди Хинтън.

— Вярвам! Да! — кресна Стормър. — Ние с вас сме търговци, бароне, така че мога да бъда откровен — продължи той по-тихо. — Аз вярвам в междупланетните полети толкова, колкото в златните наноси по бреговете на Темза. Да. Слушайте. Ако Темза течеше на хиляди километри от Лондон, в някоя екзотична страна, в златните й наноси биха повярвали хиляди хора. Помните ли моите „сребърни рудници“ в Нова Зеландия или „австралийския ми нефт“? От тях спечелих милиони, а те съществуваха само в съзнанието на акционерите. Сега разбирате ли, че и по бреговете на Темза може да има златни наноси, които ще ни донесат печалби?

Автомобилът се затресе, сякаш минаваше по дъсчен мост. Шофьорът се обърна.

Мистър Стормър се смееше.

— Наистина положението е крайно сериозно — продължи той по-тихо и по-спокойно. — Знаете какво преживяваме. В три страни вече са на власт комунистите. Всеки ден чуваме за нови самоубийства. Неотдавна Смит и Милтън… после Скарфаст, сега Сидънс, Абингтън… Същинска епидемия. Ужасни кризи е имало и по-рано, но рядко се е случвало някой да сложи край на живота си. Защо? Защото хората вярваха, че след кризата ще настъпи разцвет. Сега няма такава вяра. Който се разори, остава разорен завинаги. Не съм ли прав?

— Ф…ф…ф…

— Такова е реалното положение и настроение. Революциите и разорението, неизбежни като смъртта, дебнат всички ни. Гибелта е неминуема.

Стормър направи пауза, за да си поеме дъх.

— Човекът е отчаян. Изнервен. Изтощен. И вече посяга към револвера. В същия миг обаче при него отива нашият агент и казва: „Ние можем да ви спасим. Ще ви осигурим тихо убежище, недостъпно за вашите врагове, където вие и близките ви ще имате възможност да прекарате остатъка от живота си сред обичайния комфорт. Да. Това ще ви струва милиони. Но каква ще бъде утре цената на тези милиони? Утре може да се събудите без пукнат петак и всички пътища за отстъпление, бягство, спасение ще ви бъдат отрязани…“

Колцина ще бъдат онези, които ще се откажат от нашето предложение? Например лейди Хинтън. Съвсем узрял плод. Още два-три предстоящи вече политически провала и от този чувал с пари ще се посипят в ръцете ни безчет лири стерлинги. Ние ще строим „Ноев ковчег“. Ще строим звездолет, десетки звездолети, без ни най-малко да се интересуваме дали ще полетят. Ще оглавим делото и ще разполагаме с огромни средства. Конспирацията ще улесни отчетността. Тъй че човек трябва да е лишен от всякакъв търговски нюх, за да не оцени цялата изгодност на това начинание. Надявам се, че сега добре разбрахте какво значи да откриеш златни наноси в Темза?

От вълнение Маршал дьо Терлонж дълго пухтя, пъшка и накрая успя да каже:

— Е-е-е… фффвие с…сте напълно прав!

Така в мъгливата лондонска вечер в мрака на лимузината се роди ново акционерно дружество, затвърдено със здраво ръкостискане.