Александър Беляев
Скок в нищото (16)

Пленници на машината

След закуска част от пътниците се събраха в каюткомпанията. Влезе Цандер. Всички го погледнаха с опасение. Капитанът е твърде зает, за да дойде само на приказки. Очевидно има някакви нови идеи.

— Десет часът. Колко късно закусих днес! — каза Стормър, като погледна златния си часовник.

— Но според времето на Стормър сити — забеляза Цандер.

— Какво искате да кажете? — учуди се Стормър.

— Това, че сега часовникът ви не е верен. Та нали и на Земята времето не е еднакво навсякъде. В Америка — в Стормър сити — сега е около десет часа сутринта, на срещуположната точка на земното кълбо е десет часът вечерта, по други места — съвсем различно време. Земята се върти, ние летим. Коя точка от земното кълбо предлагате да изберем, за да определим времето тук, в ракетата? Всичко е условно, относително.

— Тогава как ще определяме часовете и дните?

— Нашият организъм е свикнал с редуването на ден с нощ, на бодърствуване с почивка. Така че засега ще определяме времето както на Земята: дванайсет часа за ден и дванайсет за нощ.

— Значи ще водим свое летоброене от момента на излитането? — попита Стормър.

— Да. Ще се наложи да въведем условно време и летоброене.

Неочаквано се чу експлозия, след миг — викът на готвача. Цандер отиде в кухнята. Когато се върна, Стормър го попита:

— Какво се е случило?

— Херметичната бака за възвиране на водата е избухнала. Добре, че в момента Жак не е бил в кухнята, иначе щеше да бъде обгорен от парата. Ще трябва още да инструктирам нашия готвач.

— А мистър Пинч реши, че сме се сблъскали с метеор.

— Вероятност, равна на нула — отговори Цандер. — В най-гъстите метеорни потоци например Леонидите метеорите са толкова разпръснати, че средното разстояние помежду им е сто километра. Ако направим изчисления, ще видим, че общо взето, ракетата трябва да лети, кажи-речи, петстотин години, преди да срещне някой метеор. Извинете, но времето ми е малко и сега бих искал да поговорим по друг важен въпрос…

Всички наостриха уши.

— Общо взето, полетът в космоса е доста скучен за пътниците в ракетата — започна Цандер отдалече. — Нямат никаква гледка, наоколо се виждат все същите звезди. Трябва с нещо да запълните времето си, иначе ще се отегчите…

— Нищо подобно. Дори след напрежението на Земята имаме нужда от почивка — побърза да каже Стормър и си помисли: „Виж ти накъде бие! Както е тръгнало, ще въведе трудова повинност. Не съм хвърлил толкова милиони, че да стана ратай при Цандер.“

И Маршал се усети.

— Аа… аз имам язва… Инвалид съм.

— А аз — задух, подагра, склероза на сърцето — побърза да се презастрахова Стормър.

— Предполагам, че за всекиго от вас ще се намери такава работа, която ни най-малко да не се отрази на здравето ви — отговори Цандер. — Защото въпреки своите болести вие доста интензивно сте работили на Земята. Работата, която ще ви предложа, е много по-лека. Няма да изисква нито нервно, нито голямо умствено напрежение. Подходяща е дори за инвалиди.

— Отказвам! По принцип!

— Може би по принцип ще откажете и да ядете, бароне? — попита Цандер.

— Що за глупав въпрос? Ммм… мисля, че имаме достатъчно продукти?

— За колко време? И колко ще продължи нашият полет? Това никой не може да каже.

— Ннн… но вие ссс… сам казахте, че можете да ускорите събитията на Земята. Може би, докато минат два месеца в ракетата, няма да остане и помен от нашите врагове на Земята и ние ще се върнем?…

— Още не съм довършил регулировката на атомния двигател. А трябва да помислим за бъдещето — да осигурим кръговрат на веществата, който ще ни гарантира храна за неопределено дълъг скок. Нали за тази цел взехме сглобяемата оранжерия. Освен това трябва да монтираме слънчев двигател, телескоп. Има много работа и ние с Ханс и Винклер няма да се справим сами.

— Само това ми липсваше, да се катеря на покрива, зеленчукова градина да монтирам! — сприхаво възкликна Стормър.

— Ще го направят други, по-млади и силни — отговори Цандер. — Но вие чудесно можете да се грижите за оранжерията, да следите работата на апаратурата, да водите дневник, дори да правите някои изчисления. С една дума, всеки ще има определени задължения, план за работата и график на работния ден.

— Продължителност на работния ден, отпуски, заплата, може би и глоба за отсъствия? — попита Стормър.

Цандер сви рамене и отговори:

— Мисля, че нямам пред себе си деца. Помислете, господа, и още днес чакам вашия отговор. Не искам да ви принуждавам, но и няма да се откажа от предложението си.

Той излезе.

Всички се спогледаха озадачени.

— Ще види той как си позволява да ни командва! — ежеше се Пинч.

— Да, положението трябва да се промени — изръмжа Стормър. — Всъщност защо Цандер се държи като някакъв диктатор? Е, да допуснем, той е капитанът. Но нали в доброто старо време сме пътували с презокеански параходи? И знаем правата на капитана. Значи трябва да помислим един вид за формата на управление. Има нужда от върховна власт, която да разрешава всякакви проблеми и конфликти. Защо например аз да не стана президент?…

— Ххх… или аз?

— Или да изберем лейди Хинтън за кралица, а ние да й станем министри? — усмихнато допълни Блотън.

— Не! Не така! Това не е причината! — както винаги неочаквано се обади Шнирер. — Сега вие търсите изход и не можете да намерите — но няма и да намерите. Обвинявате Цандер, че е узурпирал властта. Но вината не е само негова. Виновна е преди всичко машината! Тя е бог, който ни пороби, а Цандер е само върховният й жрец. Откакто влязохте в това чудовище, тая летяща машина, всички станахте нейни роби. Тя ще ви принуди да й работите, да й служите. И всички ние сме като червеи, които пъплят в търбуха й…

— Като митичния Йона в търбуха на кита — пошегува се Стормър.

— Машината осакатяваше хората на Земята, сега ще осакати и вас, ако не я унищожите, когато стигнете на новата земя.

— Е, на новата земя ще накараме други да работят с машините, както правехме и на старата. Нека работят такива като Цандер, Ханс, Винклеровци, Мери, Жак и техните потомци. А ние и там ще си имаме същите доходи от машините, които аз за нищо на света няма да отрека — възрази Стормър.

— О, свещена простота! — фалцетово изписка Шнирер. — Нима още не можете да проумеете, че машините са заплаха не само за онези, които работят с тях? Машините пораждат работници, работниците са носители на революции, а революциите ще унищожат всички ви. Всяка машина е вече ваш потенциален убиец, заредена с вашата смърт. Разбирате ли?

— Но какво предлагате да направим?

— Да се унищожат машините! Да се изтреби тая дяволска напаст, тия чудовища, които ни носят смърт! По-близо до природата, до естествения живот на първобитните хора! Само природата може да направи хората истински свободни и равни.

— Ссс… сега трябва едно: ннн… незабавно да обявим протест, да отидем при Цандер и да му кажем, че ннн… няма да работим! Ние сме пътници, а не слуги! И Цандер да не го забравя. „Ковчегът“ бе построен с наши средства, той е наша собственост и ние ще бъдем господари на него, а не прислуга. Именно това предайте на Цандер, мистър Пинч. Хайде, тръгвайте!…