Александър Беляев
Скок в нищото (11)

Старият Пучи и неговите „дракони“

Намръщеният пилот мълчаливо му посочи мястото в кабината. Малкият самолет се издигна над Стормър сити като сребристо водно конче. Ханс отново видя града от високо — „дяволската подкова“, стъкленото кълбо, в което прекара толкова време, ракетата на стартовата площадка. Но ето че всичко това остана назад. Летяха над скалиста пропаст, отдясно се простираше океанът. Тук-таме се виждаше дим от военни кораби. Отсреща се приближаваше планинско плато с необикновено високи радиоантени. Пилотът изключи мотора и приземи самолета по спирала. Кацнаха на съвсем малка площадка.

Ханс слезе, пилотът мълчаливо му кимна на сбогуване и още щом Ханс се отдалечи на няколко крачки, излетя със самолета, който облъхна момъка със струя студен въздух и газове от мотора.

„Наистина всичко прилича на някакво приключение. Изпращат ме на това мрачно плато като Тезей при Минотавър! — помисли си Ханс. — Защо ли Винклер ме предупреди да не се отбивам от пътеката? И тук мястото е каменисто, не може да има никаква пътека, а те са прокарали с пясък тая «нишка на Ариадна»? Защо площадката за приземяване е толкова далече от радиостанцията? Цели трийсет минути път. Странно, пък и самата радиостанция не се вижда. Само антени стърчат, навсякъде е голо, няма дори едно дръвче или постройка. Но къде живеят хората тук?…“

Ханс се огледа. Вляво, зад малко скалисто хълмче, съзря част от покрива на някаква сграда. До нея можеше да стигне, като за по-напряко мине покрай антените. Но пътеката правеше голям полукръг. Защо? Какво му пречи да си съкрати пътя? Няма огради, нито някаква опасност. Все пак това не е минирано поле.

Докато разсъждаваше така, Ханс неусетно се отклони от бялата пътека.

— Форзихт! Кошом! Фнимавай! — неочаквано чу предупреждение на няколко езика. И зърна рошавата глава и вдигнатите юмруци на някакъв непознат мъж. — Стъпвай точно по бялата черта! — кресна мъжът на развален английски език.

Ханс се върна на пътеката и ускори крачка.

— Ай, млади момко! Не слуша инструкции. Ах! Льошо! — викаше непознатият. Беше възрастен, по шлифер и гологлав.

Вятърът рошеше гъстите сиви кичури на косата и брадата му, развяваше полите на шлифера като криле.

— Е какво? Иска да умре? — И той посочи близката антена. — Милион киловата. Да-а! Около антена силно електрическо поле. Има дърво — става разред, има стълб — става разред, има човек — става разред. Бум! Светкавица. Пепел. А? Ела тук! Ханс Фингер? Млади момче. Комунист?

Ханс се смути от неочаквания въпрос. Пучи заканително му поклати пръст. После здраво го хвана за ръка като малко дете и го повлече след себе си, без да престава да говори:

— Сега ще ти покаже. Радиостанция в земя. И покрит с пласт метал. Къси вълни, огромна мощност, влезе вътре — ще стопи, ще изгори хора. О, каква мощност! Шестстотин хиляди лири за киловат час. Хубаво? А? Маркони не сънувал такова нещо. Скоро става евтино. Цандер добър измислител. И аз измислител. Старият Метюс се хвалил, аз направил. Пучи плюс Цандер — голяма сила. Електроенергия без жица! Фнимателно! Сега ще изключи работа на станция. Тогава може да върви нататък. Изпращане на електричество по радио. Самолети, складове с бомби, армии — край! Лъчи на смърт! От ракета! Срещу Червена армия! Финита!

„Виж ти какво кроят!“ — помисли си Ханс.

— Комунист умре! Хо-хо-хо! — крещеше Пучи, сякаш неговите „лъчи на смъртта“ вече бяха унищожили комунизма.

Несвързаната му реч приличаше на бълнуване и Ханс с големи усилия успяваше да го разбере. А всичко се свеждаше до следното:

Пучи бе предложил на акционерите от „Ноевия ковчег“ да се построи междупланетен кораб, който да се движи с електричество от Земята, предавано чрез земното магнитно поле. Шест мощни станции трябваше да изпращат радиовълни в небесното пространство и да зареждат кораба с положително или отрицателно електричество, в зависимост от това, дали той трябва да се отдалечава, или приближава към Земята, Луната или други планети. В научно отношение проектът бе издържан, но компанията не се реши да го приеме. Акционерите се уплашиха от колосалните разходи. И най-важното — такъв звездолет изцяло би зависил от енергийния си източник на Земята. А именно тя бе най-несигурното място в Слънчевата система. Току-виж, комунистите превземат всички радиостанции, изпращащи лъчите.

Тогава Пучи предложи друг проект — неговите „лъчи на смъртта“ да се използуват срещу болшевиките, като се изпращат между другото и от звездолета. Проектът му бе да се насочват успоредни Х-лъчи, чрез които да се йонизира въздухът и той да се превърне в невидим електрически проводник между станцията и обекта на нападението. Този проект на автора — яростен антиболшевик — заинтересува членовете на дружеството. С него се зае и „Лигата за борба с болшевиките“. А що се отнася до изпращането на Х-лъчи от звездолета, Цандер се обяви против: по онова време не бе предвиден толкова мощен енергиен източник на кораба. При това „ковчегът“ трябваше да се превърне от евакуационен кораб в боен и да бъде в непосредствена близост със Земята, а следователно изложен на всякакви случайности като действуваща бойна единица.

— Не забравяйте — подчерта Цандер, — че родина на звездолета са Съветите. Там възникна идеята за реактивните двигатели и научно се разработи теория за тях. Циолковски стана център на безчислена плеяда съветски специалисти — негови ученици. Ами ако Съветите изпратят цяла ескадра звездолети срещу „Ноевия ковчег“, когато се включи в бойните операции? Пътниците на „ковчега“ ще пострадат!

Нито Пучи, който разказа това на Ханс, нито самият Ханс знаеха, че Цандер, изразявайки подобно предположение, не беше съвсем обективен. В него бе проговорил традиционният му пацифизъм. Като учен той не искаше трудът му да бъде използуван за военни цели и унищожение. Милитаризирането на звездолета би стеснило чисто научните задачи, които си бе поставил. Но съображенията му бяха съвсем сериозни и изглеждаха още по-убедителни за пътниците на „ковчега“, тъй като в момента те нямаха никакво желание да се излагат на военна опасност. Нали именно за да избягат от всички тези войни и придружаващите ги опасности бяха решили да напуснат Земята?

А на Пучи бе казано, че „лъчите“ му могат да се използуват при специално построени военни звездолети или по-точно реактивни въздушни кораби. За „Ноевия ковчег“ неговите знания и опит ще бъдат полезни в друго отношение: той бе поканен да оглави работата по осъществяването на свръхдалечна радиовръзка на „ковчега“ със Земята. Пучи бе доста компетентен в тази област и наистина щеше да окаже ценна помощ.

За пътниците на „ковчега“ бе необходимо да знаят как се развиват събитията на Земята, какво е международното положение и дали ще може да се върнат. Със своята радиостанция, както се изрази епископът, Пучи трябваше да изиграе ролята на гълъба с маслиненото клонче в клюна — знай, че „потопът“ е свършил.

Пучи се зае да осъществи не само двустранна радиотелефонна връзка Земя — „ковчег“, но и да монтира в ракетата супертелевизор, по който пътниците да следят събитията във всяко кътче на Земята.

Предвиждаше се централните радиотелевизионни станции в столиците и най-големите градове в света да излъчват кодирани предавания за Стормър сити, откъдето Пучи да транслира телевизионния образ към „ковчега“.

— Просто, а? Но никак не просто! — сам отговори Пучи на въпроса си. — Пуска радиолъч в небето, а той се счупил и върнал обратно на Земята — обясняваше ученият на своя ужасен език. — А защо се счупил? Аха-а! Не знае?

Ханс имаше известна представа, но Пучи не му даваше възможност за говори.

— Ракета излита, трябва да пробие двойна броня — земно притегляне и атмосфера. Съща двойна броня пречи и на радиолъчи да излети от Земя. Дълга вълна. Излита. Сто километра мине — бах! — слой на Хевисайд^[1]. Счупи се. Пак на Земя. Отрази се нагоре. Пак Хевисайд. Пак се счупи. А? Какво да прави? Земя не може да говори с небе? Може! Пучи може. Пучи говори със Сириус. Трябва да продупчи броня. С игличка на късовълнов лъч. Аз ще говори с „ковчег“. И „ковчег“ ще говори с мене. Да, ако Цандер даде на „ковчег“ енергия. Той добър учен. Пучи плюс Цандер — големи работи.

Ханс бе принуден да си превежда тази неясна реч и да долавя смисъла на предъвканите фрази.

Той знаеше, че много късите вълни — с дължина под десет сантиметра — са в състояние да йонизират въздуха по пътя си, тоест да разлагат молекулите му на йони и електрони, които са заредени с разнородно електричество, да правят въздуха електропроводим. Знаеше и за отразителната способност на йонизирания въздух и на слоя на Хевисайд. Тропосферата, която е със средна дебелина десет километра от земната повърхност, през деня се йонизира от слънчевите лъчи. Йонизираният слой на въздуха отчасти поглъща, отчасти разсейва електромагнитните вълни. Земното кълбо има още една „черупка“ с дебелина от петдесет до сто километра — така наречения слой на Хевисайд, който очевидно се състои от йонизиран азот или разреден водород. И лъчът „се счупва“, както казва Пучи, тоест претърпява пълно вътрешно отражение. Всъщност става следното: отразен от слоя на Хевисайд, вдлъбната по отношение на него повърхност, в обратна посока към Земята лъчът среща изпъкналата повърхност на йонизираната тропосфера и се отразява нагоре; така на зигзаг обикаля земното кълбо в пространството между горната граница на тропосферата и долната на Хевисайд, докато попадне в по-малко йонизиран пласт въздух и стигне вече до земната повърхност. С това се обясняват смущенията в звука при радиопредаванията — така нареченото явление фадинг. Но очевидно, когато се пуснат ултракъси вълни с огромна мощност право нагоре, може да се пробият „двете черупки“ и лъчите да излязат в звездното пространство — поне в такива случаи те не са се връщали на Земята.

Задачата на Пучи бе да „пробие“ двете „черупки“ с мощен ултракъсовълнов лъч чрез „прожекторни антени“ и да осигури постоянна връзка между Земята и „ковчега“. И бе успял да го стори. Въпреки че грееше слънце и следователно въздухът бе йонизиран. В присъствието на Ханс Пучи изпрати един радиолъч в космическото пространство и той не се върна.

— Полетя! — каза Пучи и се засмя. — Земя — Нептун. Четири и половина милиарда километра. Лъч може да стигне там след четири часа. А? Хубаво се лети така, нали? Пучи плюс Цандер ще го направи! Но има още много да работи, много! Прожекторен антена льош. Трябва по-хубав. Трябва колосал енергия… Скъпи излиза депеши Земя — Венера. Ако работи — на много неща ще те научи. Но фнимавай! — И Пучи го разтърси с неподозирана сила.

Пучи имаше трима помощници, млади инженери. Приветливи и трудолюбиви хора. Но Пучи не бе много доволен от тях.

— Нищо, че ти знае малко. Ако работи добре, ще стане мой първи помощник. Аз — тука, ти — на ракета. „Ало, Ханс.“ — „Ало, Пучи!“ — „Какво време при вас на небе?“ Хе-хе-хе!

Ханс прекара в лабораторията на Пучи цял ден, а вечерта същият неразговорлив пилот го върна в Стормър сити.

— Е, как мина, яде ли пердах от Пучи? — попита Винклер, когато го посрещна на летището.

— За малко — отговори Ханс. — Току ме подпитваше дали не съм комунист. И откровено казано, доста ми се щеше аз да го напердаша.

— А-а не, първо трябва да поучиш при него. Да, отровна ябълка, не е като Цандер!

— Е! — отсече с ръка Ханс. Винклер го разбра.

— Повтарям ти, Ханс, за всяко нещо има време! — успокои го Винклер. Но стига вече за това. Отиваме на пробния полет!

Когато Ханс и Винклер стигнаха до върха на Мрачната скала, вече се беше стъмнило. Югозападен вятър гонеше облаците, които се кълбяха, кажи-речи, до двамата мъже и закриваха гледката към океана. На стартовата площадка мъждив фенер осветяваше нещо, прилично на фабричен комин, обграден със скеле като постройка. В този комин се намираше ракетата.

В полумрака Ханс различаваше присъствуващите само по гласовете. Позна гласа на търговския директор и Цандер. Блотън стоеше до фенера. Изглеждаше спокоен.

— Дали да не отложим полета? — обади се Стормър. — В тоя мрак трудно ще намерим ракетата. Пък и може би в океана има вълнение. Що за приумица, да летите нощем?

Но Блотън настояваше на своето. През деня Цандер е твърде зает, а пробният полет трябва да се състои час по-скоро.

От мрака се показа нечие лице. Фенерът освети Амели, която се бе приближила до Блотън.

— Бързате да поставите нов рекорд, а?

— И да докаже, че мъжете са не по-малко храбри от жените — засмя се Цандер. — Всичко е готово.

Хенри легна в тесния сандък на „саркофага“. Цандер внимателно затвори капака, с помощта на Винклер и Ханс „пъхна“ лорда в ракетата като тапа в бутилка, съедини дихателната тръба с кислородния апарат, попита го по телефона може ли да манипулира с монтираните в „саркофага“ лостове, каза: „До скоро виждане“ — и плътно затвори ракетата.

— Отдалечете се!

Всички се изтеглиха настрани, след което веднага се чу взрив. За миг буен пламък освети потъналата в мъгла стартова площадка, сякаш внезапно бе изгряло слънцето. После пламъкът започна бързо да се смалява и бледнее. Засвириха сирените на цяла флотилия бързоходни катери. Силните им прожектори прорязваха мъглата. Катерите бързо отплуваха в океана.

— Как няма да я намерим с такива прожектори! — каза Цандер.

— Ами ако падне върху някой катер? — попита Стормър.

— Надявам се да не падне, всичко е изчислено.

Ракетата угасна във висините. Само скалите дълго още ехтяха с многогласно ехо, сякаш разгневени, че е нарушен вечният им покой.