Александър Беляев
Скок в нищото (10)

За „саркофазите“ и за всичко ново, появило се в Стормър сити, докато Ханс живееше в кълбото

Пред стъкленото кълбо се спря девойка с късо кожено палто и погледна вътре. До малката маса в центъра, свел глава над книга, седеше млад мъж.

„Пътниците са пристигнали“ — помисли си Ханс, когато забеляза девойката. И всеки път, когато кълбото го завърташе с лице към нея, той я поглеждаше. Амели — това беше тя — се чудеше как не му се завива свят.

Първите дни Ханс наистина се чувствуваше зле, толкова силно му се замайваше главата, че дори бе готов да помоли Винклер да го пусне от въртящия се затвор. Но момъкът бе издръжлив, „замесен с добра закваска“. „Какви ли изпитания ме чакат в ракетата! Трябва да свиквам с всичко.“

И свикна. Най-важното бе да не гледа навън, за да не забелязва движението. Здравият му организъм бързо се приспособи към необичайните условия. Повече от месец живееше Ханс в кълбото, хранейки се с плодове и зеленчуци от оранжерията. Както растенията, така и той самият, и животните бяха добре. Наистина за един млад мъж не е достатъчна само растителна храна и Ханс доста отслабна, но ни най-малко не се чувствуваше изтощен. Добре вървяха и заниманията му. Бързо напредваше в математиката, старателно записваше различните си наблюдения и стигна до много интересни изводи. Винклер го „посещаваше“, на няколко пъти идва и Цандер — приближаваха до кълбото и се обаждаха по телефона. Но въпреки всичко Ханс до смърт се отегчаваше в своя доброволен затвор. Момъкът имаше нужда от движение и разнообразни впечатления, от жива практическа работа.

И ето че вчера Винклер го зарадва с новината, че е дошъл краят на този затвор. Кръговратът на веществата е оправдал всички очаквания, предвиденото от Циолковски и Цандер се потвърждава. Трудният експеримент може да приключи. Също така Винклер му съобщи, че в Стормър сити вече пристигат пътниците за предстоящия полет. За изминалия месец строежът на ракетата доста е напреднал, но до завършването й има още много време.

— Сега какво ще ми възложите? — попита Ханс. Гореше от желание да работи „по-близо до ракетата“.

Винклер обаче го разочарова:

— Ще идеш на радиостанцията, която е в строеж. Твърде отговорен сектор.

— Значи ще ставам радист — без особено въодушевление каза момъкът.

— Очаква те много по-интересна работа, отколкото си представяш — успокои го Винклер.

Така или иначе Ханс скоро щеше да напусне своя затвор.

Към девойката се приближи Винклер и й каза няколко думи, като посочи Ханс. Тя се засмя. Винклер отиде при командния лост и го дръпна. Кълбото започна все по-бавно и по-бавно да се върти. И странно нещо, Ханс усещаше все по-силно главозамайване. Когато кълбото спря, той имаше чувството, че се е завъртял със светкавична скорост. Така силно му се замая главата, че той залитна към масата и се вкопчи в нея, за да не падне.

— Виж ти как се е въртял горкият! — чу над себе си гласа на Винклер, който сложи ръка на рамото му. Но Ханс се съвзе и се помъчи да стане.

— Сега всичко ще ми мине — каза той и се усмихна на Амели.

— Я ни покажи как си живял тук — каза Винклер и като дръпна някаква ръчка, отново пусна кълбото в движение.

При спирането не само Ханс се бе почувствувал зле. Всички животни от стената бяха изпопадали на пода по гръб или на една страна и отчаяно ритаха с крака. Птиците пляскаха с криле и жално писукаха. Растенията висяха посърнали, сякаш попарени от слана. Спирането на кълбото бе същинска катастрофа за неговите обитатели.

Но когато Винклер отново го пусна в движение, този малък свят оживя: растенията проточиха стъбла, животните заеха местата си на стените и се чувствуваха така сигурни и спокойни, както и техните събратя в обикновените зайчарници и кокошарници. От главозамайването на Ханс нямаше и помен. Затова пък гостите не бяха добре, най-вече Амели. Тя с усилие се мъчеше да запази равновесие и да се придвижи до центъра на кълбото. Но някаква сила така я изтласкваше обратно, че ако Винклер не й бе помогнал, навярно девойката щеше да се строполи на пода. Сякаш вървеше срещу силен вятър. И пак същата невидима сила я тласкаше напред, когато тръгнеше от центъра към стените на кълбото.

— Доста забавно — каза Амели, — но аз не бих издържала тук дори един час.

Винклер спря кълбото и когато тримата излязоха навън, отново го пусна в движение.

— Всъщност кълбото изпълни своето предназначение и можех да го спра. Но нека се върти, ще го показваме на новите акционери. А ти, Ханс, ще минеш през още едно изпитание, разбира се, ако си съгласен. Управата на дружеството категорично забрани на мен и на Цандер да се подлагаме на експерименти, които крият дори най-малка опасност за живота. И колкото да ги уверяваше Цандер, че няма нищо страшно, те останаха непреклонни. А други доброволци няма; не се намериха желаещи нито сред служителите, нито дори сред индианците и останалите цветнокожи работници. Дори онези от тях, които летят на „дяволската подкова“, не са съгласни да рискуват.

— И ти ми предлагаш аз да приема този риск? — попита момъкът.

— Ни най-малко. Но по време на престоя ти в кълбото бяха завършени апаратите за предпазване на телата от удар. И трябва да се изпробват.

— Значи аз първи ще ги изпробвам върху себе си? — заключи Ханс.

Водени от Винклер, Ханс и Амели тръгнаха по улиците на Стормър сити. На един площад видяха странно съоръжение. Теснолинейка, която завършваше до пясъчен насип. На релсите имаше вагонетка, а в нея — нещо като метален саркофаг с отвор в капака. Отстрани бе сложен костюм, който приличаше на водолазен. В продължение на сто метра трасето на теснолинейката вървеше надолу по наклон от десет градуса.

Преди да стигне до пясъчния насип, вагонетката трябваше да развие доста висока скорост и да се блъсне в него.

До това съоръжение имаше друго — теснолинейка, чието трасе полегато се изкачваше на един мост. На десет метра от земята мостът прекъсваше.

— Ясно — каза Ханс, — вагонетката трябва да падне върху пясъка заедно със „саркофага“, в който ще бъда аз.

— Но вие ще загинете! Това е чисто самоубийство! — възкликна девойката.

Не е толкова страшно, колкото ви се струва — отговори Винклер. — Сега ще видите.

Винклер се обади на Цандер от най-близката телефонна будка. Скоро на мястото на експеримента дойдоха Цандер, Блотън, Маршал, Стормър, епископът и доктор Текер. Като бъдещ лекар на междупланетната експедиция Текер трябваше да проучва как влияят върху човешкия организъм различните условия при полета.

— На първия експеримент възнамерявах да присъствуват само мъже — каза Цандер. — Надявам се на пълен успех, но може да се случи и нещо непредвидено. Тогава дамите ще се уплашат и ще откажат да „легнат в саркофага“. А ако дори само един пътник се откаже, целият ни труд ще отиде на вятъра.

— Защо дори само един? — попита Стормър.

— Сега ще ви обясня — започна Цандер. — С тези апарати ще пестим много гориво. Ако оправдаят очакванията ми, можем да развием много по-голяма начална скорост. А силното ускорение, ако не се вземат необходимите предпазни мерки, може да предизвика редица болезнени процеси, дори смърт. На един експеримент, при който тежестта превиши десет пъти нормалната, пилотът така пострада, че се наложи цял месец да лежи в болница. Получи конюнктивит на двете очи и нервно разстройство от мозъчно сътресение и капилярен кръвоизлив в мозъка, резултат от рязкото излитане. Циолковски, а по-късно Ринин са правили опити с насекоми и животни. Насекомите леко понасят увеличаване на теглото триста пъти. Пилетата, според Циолковски, могат да издържат стократно претоварване, макар че при експеримента той е стигал само до петкратен размер. Човекът за няколко секунди може да понесе приблизително двайсетократно увеличаване на теглото си. Така че сякаш самата физиология ни поставя някакви норми за ускорението при полета. Но ако човек бъде поставен в среда с плътност, близка до тази на човешкото тяло, може да се допусне много по-високо ускорение без никакви вредни последици. И ето, осъществявайки идеята на гениалния Циолковски, ние конструирахме метален сандък, който се затваря херметически. Пълен е със солена вода, чието относително тегло е еднакво със средното относително тегло на човешкото тяло. Човекът ляга в това водно ложе. Капакът плътно се затваря. Навън е изведена една тръба, през която може да се диша. Ще бъдат изработени и няколко сандъка с особена конструкция, която ще позволява на затворения вътре да извършва определени манипулации, необходими за управлението на ракетата през първите минути на излитането. Тези специални сандъци ще бъдат за мене, Винклер и Ханс. А останалите пътници ще могат спокойно да лежат в сандък като този. Това ще ни даде възможност при излитане да повишим ускорението на ракетата, а следователно и по-бързо да напуснем Земята. Но ако дори един пътник се откаже от хидроамортизатора, тогава, разбира се, ще бъде невъзможно да използуваме ускорение, по-високо от онова, което понася човек. В противен случай този пътник рискува да умре.

— Но колко време ще трябва да се мъчим, преди да постигнем окончателната скорост? — попита Амели.

— Зависи от нас — отговори Цандер. — Ако веднага придадем на ракетата скорост от единайсет-дванайсет километра в секунда, няма да издържим това ускорение дори в нашите хидроамортизатори. Ние ще излетим сравнително бавно. Пет-шест минути ще ни придружават ракети-буксири. А истинската космическа скорост ще развием по-късно. Плавно и постепенно.

— Готов ли сте, Ханс?

— Винаги готов — отвърна момъкът.

За щастие никой не обърна внимание на тази „бунтовна“ фраза. Всички бяха погълнати от предстоящия опит, който изглеждаше твърде рискован.

Около прекъснатия мост се трупаха работници. Нито свирките на надзирателите, нито виковете им можеха да ги върнат на работните места.

Предстоеше изключително събитие.

С помощта на Винклер и Цандер Ханс бързо облече „водолазния костюм“ и легна в хидроамортизатора. Тъй като не всички пътници биха пожелали да легнат във „ваната“ голи или по бански костюми, Цандер бе подготвил леко „водолазно облекло“. Той лично извади дихателната тръба навън и плътно намести капака на „саркофага“, който беше с жлебове и се затваряше херметически.

— Пускай! — нареди той.

Моторът забръмча и вагонетката, теглена от дълго въже, запълзя нагоре. Изкачи се на моста. Стигна до края. За секунда „саркофагът“ увисна на ръба, след което полетя надолу. Амели неволно извика.

Сандъкът се стовари върху пясъка, но не се разби. Всички хукнаха нататък. Стормър наблюдаваше дали ръцете на Цандер не треперят. Но той съвсем спокойно отвори капака. Саркофагът не се беше разбил и това беше най-важното. В ракетата няма да бъде изложен на такова изпитание дори при значително ускорение.

Амели с ужас и любопитство надникна вътре, очаквайки да види смазания труп на Ханс, но момъкът вече се надигаше от своя железен „ковчег“.

— Е, как беше?

— Усетих удара, но все едно насън — отговори Ханс. — С една дума, цял-целеничък съм.

Всички въздъхнаха с облекчение.

— Сега ще пуснем вагонетката по наклона към пясъчната бариера.

— Аз искам да се подложа на този експеримент! — решително заяви Амели. Все още не можеше да си прости, че бе извикала от страх, и искаше да заглади създалото се впечатление.

— Вие сте луда! — възкликна Стормър.

— Не повече от всички вас — отговори тя. — Нима смятате, че в тези сандъци ще се съхранява като някаква скъпоценност само животът на мъжете?

— Да, но това са все още експерименти… И те не са завършени.

— Значи сега ще ги завършим — отговори девойката.

Цандер я погледна и едва забележимо се усмихна.

— Нямам нищо против — каза той.

След няколко минути Амели вече лежеше в хидроамортизатора, готова за път.

— Пускай!

Вагонетката тръгна с нарастваща скорост.

Но в същия миг се случи нещо непредвидено, което едва не погуби девойката. До насипа имаше малък екскаватор, на който се бяха накатерили работници. От тежестта на телата им стрелата на екскаватора неочаквано се обърна. Кошът мина над самия сандък, закачи капака и почти от корен сряза издадената на повърхността му дихателна тръба. Ако тя беше хлътнала навътре, Амели щеше да се удави. Вик на ужас се разнесе сред тълпата. Настъпи паника. Ханс хукна след отдалечаващата се вагонетка, задмина я и хвърли няколко камъка на релсите. Вагонетката дерайлира и се прекатури. Винклер и Цандер бързо дойдоха на помощ, вдигнаха капака и измъкнаха девойката навън. Когато й махнаха шлема, тя завъртя глава и изплю водата от устата си.

— Как се нагълтах с вода! — възкликна Амели. — Какво стана?

Когато й обясниха, тя с благодарност погледна Ханс, който скромно се бе дръпнал настрани.

Всички съветваха девойката да отложи опита, още повече че роклята й бе съвсем мокра. Но тя категорично отказа. Наложи се още веднъж да я пуснат по наклона.

Този път благополучно стигна до бариерата. Ударът бе толкова силен, че сандъкът изхвръкна от вагонетката, но Амели остана цяла и невредима.

Всички отидоха да я поздравят.

— Имате си вече конкурент, сър — обърна се Винклер към Блотън.

— Нищо, засега сър Хенри е ненадминат в стратосферния полет — вместо Блотън отговори Цандер.

— Отивам да се преоблека — каза Амели. — А знаете ли, че е ужасно студено във вашия „саркофаг“: направо измръзнах.

— Наш пропуск, госпожице. Не се сетихме да затоплим водата, а температурата тук, в планините, е около нулата — каза Цандер.

* * *

В града Ханс откри много нови неща. На съседното плато се издигаха високи радиоантени. А на стартовата площадка се чернееше вече огромното вретенообразно тяло на ракетата. По нея пъплеха като мравки работниците, завършвайки електрозаварките. Ханс гореше от желание по-скоро да я види отблизо.

— Ето го първия ни „Ноев ковчег“ — каза Цандер, като посочи ракетата. Тя имаше доста странен вид — приличаше на кит, изхвърлен на брега.

— Дълъг е сто метра. Бронята е от волфрамова стомана.

— Удивително съвпадение! — неочаквано възкликна епископът.

— За какво съвпадение говорите? — учуди се Цандер. — Нима и друг път ви се е случвало да видите подобно съоръжение?

— В Библията пише, че ковчегът на Ной е бил дълъг триста лакти^[1], което точно отговаря на сто метра — обясни епископът.

В това съвпадение той виждаше „добра поличба“, за която съобщи и на бъдещите пътешественици.

— Ах, ето какво сте имали предвид… — засмя се Цандер. — Излиза, че аз съм плагиат, използувал чертежите на Ной. За свое оправдание мога да ви кажа, че с това сходството свършва. Ширината на Ноевия ковчег е била, ако не се лъжа…

— Петдесет лакти, а височината трийсет — с тона на „специалист по ковчезите“ заяви епископът. — В него е имало долно, горно и средно жилищно помещение.

— Трипалубен, значи — иронично каза Цандер.

Още навремето, когато посещаваше кръжока по атеизъм, Ханс бе изчислявал обема на митичния Ноев ковчег и се бе оказало, че той не би могъл да побере дори една десета част от всички земни животни, птици и гадини и „всякаквата храна, с която те се хранят“, за тринайсет месеца и двайсет и седем дни — колкото е „плавал ковчегът“.

— Да, ковчегът на Ной е бил по-обемист — продължи Цандер. — Нашият има диаметър само четири метра. Всъщност той е комбинация от двайсет прости ракети. Така наречената „съставна, пътническа ракета от 2017 година“ на Циолковски. Скромният ми принос в нейното проектиране са някои незначителни допълнения и конструктивни промени. Всяка проста ракета съдържа запас от гориво, горивна камера с автоматичен инжектор и прочее. Средното отделение — двайсет и първото — служи за каюткомпания, там няма реактивни двигатели. То е с двайсет метра дължина и четири метра диаметър.

— Ами какви са тия дупки, които спираловидно опасват тялото на ракетата? — попита Стормър.

— Отворите на дюзите. В момента на излитането те ще се превърнат в огнедишащи кратери. През тях излизат продуктите от горенето.

— А аз си представях, че всички ракети се палят откъм опашката — обади се Амели. — Така съм виждала по картинките.

— Да, но аз вече споменах, че това не е една ракета, а комбинация от двайсет прости. Дюзите я опасват като спирала, за да й придадат възможно най-голяма устойчивост при полета. Горивните тръби също са навити на спирала. Отворите на част от горивните тръби са насочени по дължината на ракетата, а на другите — напречно. С тази конструкция тя няма да се лута в пространството като неуправляема лодка.

— А какво помещение определяте за всеки пътник?

— От двайсет кубически метра. Смятам, че при наличието на постоянно пречистващата въздуха инсталация, тази кубатура е напълно достатъчна.

— А къде е оранжерията, за която ни разказвахте? — попита Стормър.

— Готова е, но не е монтирана. Ще се наложи да вземем частите й в ракетата и да я сглобим в космоса.

— А защо не на Земята?

— Защото при излитането би се получило огромно допълнително съпротивление в атмосферата. В сглобен вид оранжерията ще бъде дълга петстотин метра и широка два метра; изработена е от много леки материали. Целият обем на ракетата е осемстотин кубически метра. Тя би могла да поеме осемстотин тона вода. Почти една трета от обема й — двеста и четиридесет кубически метра — ще бъде заета с горивото.

— Не е ли малко? — попита Стормър.

— Предостатъчно е, с него може петдесет пъти да се придаде на ракетата такава скорост, че тя завинаги да изчезне от Слънчевата система.

— Значи това е вашата „машина на времето“, с която ще накарате Земята за една година да свърши всичките си революции, войни и всемирни потопи?

— О, не! За тази цел ще трябва нещо по-силно от обикновените взривни вещества.

Стормър обичаше цифрите и попита колко тежи бронята на ракетата.

— Четиридесет тона. Запасите, апаратурите, оранжерията — трийсет тона. Хората и останалия товар — десет тона… Бронята и всички съоръжения тежат три пъти по-малко от горивото. Заетото с кислород пространство е четиристотин кубически метра. Има ли други въпроси?

— Засега няма. Да, най-важното: кога най-сетне ще бъде готов „ковчегът“?

— Срокът не зависи от нас. Сега е извънредно трудно да се набавят материали.

— Да, за съжаление — въздъхна Стормър.

Това му напомни тревожните събития в света. На едно място стачкуват фабричните работници, на друго — железничарите. В една страна има военно положение, в друга — война, а в трета — революция… Никъде не можеш да избягаш. И току-виж, вместо да литнеш в небесата… паднеш направо в ада.

— Все пак гледайте да побързате, господин Цандер — прибави той почти умолително.

След като разгледаха ракетата, Ханс искаше да продължи обиколката на града. Но Винклер го дръпна настрана и каза:

— Знаеш ли, чака те Луиджи Пучи.

— Че кой е тоя Пучи?

— Особняк, какъвто рядко се среща. Но ти сам ще се увериш. Нашият главен радиоинженер. Цандер го цени много. Има какво да се научи от него. Използувай случая. Но отсега знай, че ще трябва да се примириш с неговите обноски. Иди на летището, там те чака малък двуместен самолет, който ще те откара на радиостанцията. Щом слезеш, тръгни направо по пътеката, посипана с бял чакъл. Никъде няма да се отбиваш.

— Изпращаш ме с толкова уговорки и съвети, сякаш отивам при зъл магьосник и по пътя ме дебнат фантастични дракони.

— Ами то си е, кажи-речи, така. И драконите на Пучи, който е техен повелител, са по-опасни от всички седмоглави змейове от приказките. В десет вечерта ще се върнеш. Самолетът ще дойде да те вземе.

— Добре — кратко отговори Ханс и тръгна към летището.