Александър Беляев
Скок в нищото (9)

На Земята няма спасение

— Всичко това е ужасно! — възкликна лейди Хинтън. И притиснала с пръсти слепоочията си, каза: — Елен, дай ми одеколон!

— Защо не разтъркате слепоочията си с ментоловия молив? — попита доктор Текер.

— Не по-ма-га-а! — раздразнено отговори тя. — Това клатушкане ще ме убие. Защо корабът стои на едно място? Когато върви, не се клатушка толкова.

Трябва да пестим горивото, госпожо — сънено се обади от креслото си Стормър. — Има мъртво вълнение. На стотина мили от нас е минал циклон… А баронът направо легна болен. Говори само с междуметия.

— Не мога… Лошо ми е!… — проговори Елен с глух глас. Лицето и бе добило зеленикав оттенък. Тя притисна кърпичката до устата си и с конвулсивно потръпващи рамене бързо се отдалечи.

— Ох! — шумно въздъхна лейди Хинтън. — Тежко е да си изгнаник на нашата възраст! Без дом, без приют и надежди…

— Аз пък предпочитам да съм изгнаник, а не гниещ труп. Да! — възрази Стормър, като изсмукваше един нар. — Ако не бях толкова прозорлив, сега навярно щяхме вече да гощаваме червеите в гробищата.

— Дори косъм не може да ти падне от главата без божията воля! — назидателно отбеляза епископ Йов Уелър.

— Ами защо не останахте в Лондон, ваше преосвещенство, да поверите буйните си къдрици на божията воля?

Лейди Хинтън потръпна от тези „кощунствени“ думи. „Демоните на войната и революцията се развихриха“, както се изрази Шнирер, преди да бъде завършена ракетата и построен гигантският моторен кораб. Стормър успя да наеме от пристанището спрелия на котва презокеански параход, с който акционерите, участници в бъдещия междупланетен полет, отплуваха в Тихия океан.

— Наоколо е само вода. Ние сме беззащитни, нямаме оръжие и всеки ни вижда… — продължи да хленчи лейди Хинтън.

Очевидно Стормър се ядоса.

— Започвате да халюцинирате, а? — почти й подвикна той. — Кой ни вижда? Изобщо кой може да ни гледа? Океанът е пуст както през първите дни от сътворението на света. Пък и кой ще ни търси сега? Никой не се интересува от нас, повярвайте ми. Океанът не е нито Оксфорд стрийт, нито Пикадили. Има свои оживени и безлюдни места. Ние сме точно в центъра на триъгълника, образуван от пресичането на големите презокеански пътища: от Йокохама — Япония до Валпарайсо — Южна Америка; от Уелингтън — Нова Зеландия до Панама и от Панама, покрай бреговете на Южна Америка към Магелановия проток. Стотици километри ни делят от западните брегове на Южна Америка. Нито един кораб не минава по тези места, освен някой ветроход, отвлечен от циклон. Но те не са опасни за нас. А всички презокеански параходи имат радиостанции. Сами известяват приближаването си. Ние имаме радиопеленгатор. И специална мачта, от която дежурните наблюдават хоризонта. Нашият параход е от най-бързоходните. Така че само от военен кораб не можем да избягаме. В края на краищата имаме и хидроплани. Целият ценен багаж отдавна е изпратен на съхранение в Андите.

Тъй като лейди Хинтън се сърдеше, че Стормър сити не бе наречен на нейно име, Стормър избягваше да я дразни и в нейно присъствие говореше за града описателно: „онзи град сред планините“, „града, в който се строи ракетата“.

— В случай на голяма опасност винаги можем да се качим на хидроплана и да отидем там.

— Но защо не го сторим още сега — да заминем за тоя ваш Стормър сити? — попита лейди Хинтън.

— Защото хотелът там още не е готов. А в работническа барака вие няма да искате да живеете. Пък и тук, повярвайте ми, е по-безопасно. Тук можем да маневрираме. Ако не бяха вашите — „капризи“, искаше да каже Стормър, но се сдържа — вашето крехко здраве, щяхме да слезем по на юг, където вече щяхме да бъдем в абсолютна безопасност. Щяха да „ни виждат“ само пингвините. Но ако идем в Стормър сити и ни открият, преди ракетата да бъде построена, тогава сме загубени. От там може да се избяга само по въздуха. А и няма да има къде да избягаме.

— Божичко! Боже, боже! — трагично въздъхна лейди Хинтън. — Защо ни наказваш така?

— Дим от кораб на хоризонта! — проточено обяви дежурният от мачтата.

— Къде е? Къде? — викна пребледнял епископът и с твърде бързи за своя сан крачки тръгна към борда, вадейки от калъфа призмен бинокъл.

— Още един… три… цяла ескадра!… — продължи да известява дежурният.

Настъпи смут. Чу се рязка команда. Мощните машини на парахода оживяха, корпусът му затрепери. Той започна да завива наляво, като ускоряваше ход.

По палубата претича Шнирер, размахвайки един том на Кант.

— Амели! Какво става? А? Вече?

Олюлявайки се, излезе Елен. Отнякъде изпълзя и баронът. Долната му челюст се тресеше. Той се опита да каже нещо на Стормър:

Стормър му обърна гръб и махна с ръка, сякаш пъдеше муха. И той бе разтревожен, но гледаше да запази самообладание!

Корабът зави на юг и продължи с пълна пара.

— Сега вече всичко зависи от конските сили — промърмори Стормър.

— Може би изобщо не се интересуват от нас — изказа предположение Текер. — Нали има световна война, сигурно японски и американски кораби се преследват в океана.

За първи път лейди Хинтън погледна с благодарност своя лекар. Тези успокоителни думи й подействаха по-добре от всички лекарства. Текер долови благосклонността в погледа й и се възползува от това.

— Ще отида да видя жена си и детето, госпожо, веднага ще се върна — каза той.

— Дали се преследват, няма значение, но ние сме открити и това е лошо — не спираше Стормър. — Неизвестна ескадра ни следва по петите. Ако не успеем да се скрием преди настъпването на нощта, ще загазим.

Настъпи тягостно мълчание. Чуваше се само как вълнорезът пори повърхността на океана и как равномерно бръмчат машините.

Един след друг се нижеха часовете. Слънцето клонеше към хоризонта, разстоянието между парахода и преследващата го ескадра все повече намаляваше.

— Пак добре, че не ни обстрелват! — каза Стормър.

Всички бяха твърде разстроени, за да поддържат разговора.

Капитанът съобщи по телефона, че според неговите изчисления ескадрата няма да ги настигне преди настъпването на нощта. И може би за пръв път от много години лейди Хинтън изпита страшно желание времето да тече по-бързо.

Преди залез-слънце вече с просто око можеше да се различи флагманът. Капитанът смяташе, че това е бързоходен крайцер. Но японски или американски — трудно би могло да се определи.

— И още по-трудно е да се отгатне в чии ръце е командуването — забеляза Стормър. — Всичко на този свят се променя. Капиталистическата довчера страна е станала вече пролетарска република.

Най-сетне благодатната нощ спусна черната си завеса. Ако това би означавало края на драмата, всички можеха спокойно да се приберат в каютите си. Но уви, антрактът е само антракт, който трябва да се използува.

Сега проблемът беше да избягат под прикритието на нощта, рязко променяйки курса. След известно колебание капитанът насочи парахода на изток.

— Х-х… хглупаво е — каза Маршал, на когото нощната прохлада възвърна дар — словото. — На изток ще попаднем на презокеанския, път, който минава покрай южните брегове на Америка.

— А аз смятам — възрази Стормър, — че нашият капитан постъпи много умно. Трябва да се поставиш на мястото на преследвачите и да прецениш кой път бихме избрали. Именно онзи, който вие имате предвид. И точно по същата причина. И вероятно ескадрата ще тръгне на запад. Пътят, по който се движат търговските кораби, не е страшен за нас. Дори е за предпочитане да срещнем някой от тях. Те ще отвлекат вниманието на преследвачите, ако все пак и ескадрата се насочи на изток.

Баронът и Стормър продължиха да спорят.

Очевидно ескадрата се движеше с угасени светлини. Не можеше да се определи на какво разстояние е.

След като даде инструкции и възложи управлението на своя помощник, капитанът събра всички пътници и каза:

— Положението остава крайно сериозно: има вероятност ескадрата да се раздели на три и да отправи корабите си на изток, запад и юг. И утре сутринта да ни настигнат. Вие можете да се спасите чрез една рискована крачка — като тръгнем право на север, стига само да не налетим на ескадрата…

— Но какво да правим? — възкликна епископът.

— Аз смятам, че има само един изход: да се възползувате от нощния мрак и да излетите с хидропланите.

— А вие? — попита Стормър.

— Капитанът не напуска кораба си, докато той е в състояние да се държи на повърхността! — отговори капитанът. — Аз оставам.

Стормър го изгледа с подозрение. Сега на никого не можеше да се вярва.

Може би лично капитанът е съобщил по радиото координатите на парахода?

Започнаха припрени приготовления. Лейди Хинтън бе така изтощена от всичко преживяно, че се наложи на ръце да я внесат в кабината на хидроплана. Бебето на Текер се бе събудило и плачеше. Пътниците нервничеха.

Тревогата попремина чак когато моторът на хидроплана забръмча и той се издигна във въздуха. Всички въздъхнаха с облекчение.

— К… к… като че нещо гръмна? — стресна се баронът.

— Спокойно! — изръмжа Стормър. — Изгърмя тапата на шампанското, което успях да взема.

— Дд-д-дайте една глътка. Ус… с… ссещам гърлото си съвсем сухо!

— Само срещу хиляда златни монети на ръка! — ехидно отговори Стормър. (И баронът го чу как пие направо от бутилката.) — На! — съжали се Стормър и му подаде полупразната бутилка. — Хилядарката ще бъде вписана в сметката ви.