Александър Беляев
Скок в нищото (8)

Достоен ученик на Циолковски

— Цандер се върна! Отиваме при него! — каза Винклер.

Ханс вдигна глава от книгата. Беше развълнуван. С Цандер бе работил месеци наред. Но за първи път инженерът изобретател го викаше при себе си.

— Защо?

— Сигурно иска да се запознаете по-отблизо. Може би ще ти възложи нещо — отговори Винклер и очите му весело се усмихнаха.

— Добре, да тръгваме.

В Стормър сити Цандер живееше в самостоятелна къща с пристройка. Когато Винклер позвъни, отначало се чу силен лай на куче овчарска порода, после вратата се отвори и възрастен слуга строго измърмори:

— Няма го в къщи! — но позна Винклер, усмихна му се като на стар познат и каза: — Ах, вие ли сте! Заповядайте. Чакайте само да прибера кучето.

Ханс се бе опитвал да си представи как живее Цандер. Виждаше го в кабинет, пълен с чертежи, макети и най-различни други вещи на изобретател. Но беше се излъгал. Малкият кабинет, в който Цандер го покани, бе съвсем скромно обзаведен. Писалище, две кресла, малка въртяща се етажерка с книги и толкоз. Единствената украса бе голям портрет в тъмна дъбова рамка със стъкло, окачен на стената зад писалището. Портретът бе на някакъв непознат на Ханс брадат старец с очила. Под портрета имаше полица от същото тъмно дъбово дърво, на която бяха наредени книги в плътна подвързия със златисти букви. Върху гръбчетата им Ханс прочете „Ziolkowsky“. На писалището имаше комплект писмени принадлежности, настолна лампа и папка с попивателна хартия. Ханс изпита известно разочарование. По-късно Винклер му обясни, че обикновено Цандер работи в пристройката, където са библиотеката му и малката лаборатория. Но в това светилище никого не пуска, дори самият Винклер само веднъж е успял да надникне вътре, и то в отсъствие на домакина.

Цандер приветливо ги посрещна, покани ги да седнат в креслата и след като поприказваха за незначителни неща, зададе на Ханс неочакван въпрос:

— Я ми кажете какво значи полярно уравнение на хиперболата?

Ханс бе учил математика и криво-ляво отговори. Цандер кимна с глава и зададе нов въпрос, на който Ханс се затрудни с отговора. Последваха и други — от областта на химията, астрономията, биологията. Същински изпит. Ханс се смути — най-малко бе очаквал това и му се струваше, че невинаги отговаря правилно и ясно дори за добре познати неща. Нима ще се изложи на този изпит? Но, изглежда, Цандер бе доволен. Кимна, в знак, че е приключил, и каза:

— Имате по-големи познания, отколкото предполагах. Но ако искате да ми станете помощник като Винклер, трябва да учите още.

Ако иска да стане! Ханс бе готов денонощна да работи, за да научи всичко необходимо.

— Свикнали ли сте самостоятелно да се занимавате? — бе зададен нов въпрос. — Винклер ще ви помага, но е доста зает и няма да ви отдели много време. — И обръщайки се вече към Винклер, Цандер продължи: — Мисля, че ще бъде от полза за нашия Ханс Фингер да поживее месец-два в стъкленото кълбо. Наблюденията няма да му отнемат много време, така че ще има възможност да разшири знанията си по математика. В нашата работа не можеш крачка да направиш без математиката.

Цандер поприказва още няколко минути с Винклер по делови въпроси и стана. Аудиенцията бе приключила.

— Е? Не очакваше такъв обрат, нали? — попита Винклер, когато си тръгнаха. — Ще се наложи да поседиш в единична килия.

Месец-два затворен сам! Тази перспектива никак не бе приятна на Ханс. Искаше му се по-скоро да разгледа града, необикновените лаборатории и съоръжения. Та нали бе видял само една малка част.

— На всичко ще му дойде времето — утеши го Винклер. — Сега ще прекараш още един ден „на свобода“ и от мен да мине, утре сутринта ще пообиколиш да разгледаш нещата, които още не си видял: да речем, лабораторията, където се изследват различни вещества, друга една лаборатория — там пък се изпробват начините за охлаждане на двигателните дюзи. За утре това ще ти бъде достатъчно.

— И какво ще правя в моя затвор?

— О, пребиваването ти там ще бъде доста своеобразно! Чрез теб ще бъде проверено дали човек може да живее в условията на изкуствено създадения кръговрат на веществата. Щом получиш необходимите разяснения, ще влезеш в кълбото и херметичната врата ще се затвори. Но вътре има телефон, по които ще поддържаме връзка. Ще си вземеш книги, учебници, тетрадки.

— Но с какво ще се храня там?

— Ще се наложи известно време да караш на вегетарианска храна. Ще ядеш зеленчуци и плодове от оранжерията. Ще имаш на разположение електрическа печка и чайник.

— А вода?

— Утре ще получиш отговор на всичко. Отделните продукти на твоя организъм ще се преработват. Изпражненията ще отиват за наторяване; урината, след като мине през почвата и растенията, през газове, хладилници и филтри, ще се превръща в чиста вода. Вода ще се получава и от охладените пари при дишането — твоето, на растенията и на „другарите ти по затвор“ — животните. Ще трябва да се грижиш за тях — да им даваш храна и вода. Кислород ще набавят растенията, които пък ще поглъщат издишвания от тебе и животните въглероден двуокис. С една дума, ако плановете се окажат верни, ти ще имаш всичко необходимо. Аз ще те навестявам. Почувствуваш ли се зле, ще прекратим опита. Вземи си бележник или тетрадка, където да записваш най-важните формули, сведения от теорията на реактивните полети, справочни данни, изчисления. Това е съвет от Цандер. Такава тетрадка ще ти бъде от полза.

Ханс кимна и попита:

— Впрочем я ми кажи на кого е портретът, окачен в кабинета на Цандер? На баща му?

Винклер се засмя.

— Да, в известен смисъл на баща му. А всъщност това е прочутият учен самоук Циолковски, бащата на космонавтиката. Не „баща“, по-скоро „дядо“ на многобройните си последователи: Робер Ено-Пелтри, Робърт Годард, Херман Оберт, Валтер Хоман, Пирке, Дебус и нашия Лео Цандер^[1]. Вече съм ти говорил за този забележителен човек. Скромен провинциален учител, който съумява да се издигне до „космически“ висини в теоретичната мисъл. Този Колумб на звездните светове теоретично набелязва в общи линии целия път, по който ще се стигне до междупланетните полети. Той показва на човечеството пътя към космоса. Още през 1903 година издава труд, в който дава всички теоретични изчисления за космически полети; но руското царско правителство с нищо не го е подпомагало.

— Значи неговите трудове са наредени на полицата под портрета?

— Да. Цандер не се разделя с тях.

Този ден завърши с ефектна гледка: в дванайсет часа през нощта от планинската площадка, обърната към океана, бе пусната първата пробна ракета без хора, със записваща автоматична апаратура. Двуметровата ракета, изправена почти отвесно, излетя леко наклонена към океана.

На опита присъствуваха Цандер, Винклер, Ханс, Блотън и няколко сътрудници на Цандер. От пръв поглед не се разбираше, че ракетата ще излети под ъгъл, и затова Блотън попита:

— Ами ако падне върху нас?

Цандер усмихнато отговори:

— Преди много години, през седемнайсетото столетие, монахът Мерсен и военният Пти направили следния експеримент: изправили това вертикално, поне така им се струвало, и стреляли — искали да разберат дали гюлето ще се върне на земята. Няколко пъти повторили този опасен експеримент. Но понеже не били достатъчно опитни да изстрелят гюлето така, че да падне точно върху тях, решили, че имат пълно основание да твърдят, че е увиснало във въздуха и без съмнение ще остане там още дълго време. Не само тогава, но и в наши дни едва ли би се намерил специалист, който безукорно да калиброва оръдие за такъв опит, че то да стреля съвсем вертикално. А сега се дръпнете настрани. Пускам ракетата.

Всички се оттеглиха и притихнаха в очакване. На тъмното небе блещукаха звезди. Новият месец светеше почти в центъра на небосвода и човек имаше чувството, че ракетата се отправя на пътешествие до Луната. Чу се взрив. Тътенът, отразяван с многократно ехо от скалите, разтърсваше въздуха. Огнена диря проряза пространството. За миг сякаш златист мост свърза планинската площадка с небето. След секунда тази комета, създадена от хората, прибра опашката си, превърна се в малка звезда и угасна във висините. Цандер впери очи в хронометъра и като отброяваше секундите, каза:

— Горната граница на тропосферата… Излиза над стратосферата… Връща се…

На другата сутрин цяла флотилия моторници отплува в океана, за да търси падналата ракета. Но Ханс, колкото и да му се искаше това, не можеше да вземе участие в търсенето. След като разгледа с Винклер няколко лаборатории, разбира се, без да има време да се запознае с всички „цехове“ на огромния „звездолетен завод“, взе подбраните от Винклер книги, една тетрадка, автоматична писалка и тръгна за своя стъклен затвор, където трябваше да престои дни наред.