Александър Беляев
Скок в нищото (6)

За небесните учени, които служат на земните дела, и нещо по въпроса дали на Венера има нужда от чадъри и галоши

Бъдещите участници в полета с първата ракета, членове на акционерно дружество „Спасение“, се събраха в извънградското имение на лейди Хинтън, за да обсъдят важни въпроси около предстоящото пътешествие.

На предварителното съвещание учените не бяха стигнали до единодушие.

Общото събрание се провеждаше в залата с портрети на предците. Ако рицарите, гордо гледащи от потъмнелите платна, можеха да чуят какво се говори, навярно биха изскочили от позлатените рамки и биха побягнали — толкова чудновати, абсурдни за тях неща се приказваха тук.

Гостите седяха около дълга овална маса, постлана с бяла покривка от времето на кралица Елизабет. Старинен сервиз за чай със златни орнаменти върху синия порцелан, цветни свещи във високи бронзови канделабри, рози в кристални вази и позлатени захарници красяха трапезата. До вратата стояха сериозни и неподвижни като статуи лакеи със сиви ливреи.

— Има думата професор Абраам Кинбрук! — високо обяви Стормър, поел задължението да председателствува необикновеното съвещание.

Английският астроном, пълен мъж на средна възраст, който с фрака си приличаше на дипломат, бавно стана, усмихна се меко и обгърна събралите се с изпитателен поглед. За всяка аудитория, като се почне от международните симпозиуми по астрономия и се свърши с аристократичните салони, той си имаше съответен стил. „Думите трябва да се подбират според ушите — шегуваше се той в приятелски кръг. — Не всяка дума ще влезе в ухо, обременено с диамантена обица.“

— Дами и господа — започна Кинбрук и направи пауза, за сетен път да провери настроението на аудиторията. — Отговорната задача, с която бяхме натоварени, ни кара да бъдем особено предпазливи. Трябва откровено да кажа, че научните данни по въпроса дали има условия за живот на друга планета, са доста бедни и ограничени. Моите колеги, учените, допускат, че такива условия съществуват на две планети от Слънчевата система — Марс и Венера. За жалост обаче аз не мога да споделя тяхното мнение. В сравнение със Земята Марс получава двойно по-малко светлина и топлина. Ако идете на Марс, ще виждате Слънцето като един малък диск. Марсианският ден ще ви прилича на земния здрач. Ще ви бъде студено. Може би ще страдате и от жажда, защото на Марс има малко вода. Сред вечен студ ще бродите по безплодните пясъчни пустини на континентите и падините на пресъхналите морета. Впрочем съмнявам се, че дори ще бродите. Вие просто ще се задушите от недостиг на кислород. Там той е твърде малко. Ако искате да добиете по-ясна представа за условията на Марс, ще ви дам следния пример. Най-високият планински връх на Земята — Еверест, се издига на осем хиляди осемстотин осемдесет и два метра. Нашите английски алпинисти, най-добрите в света, можаха да стигнат само до височина осем хиляди шестстотин и четири метра. Досега нито една експедиция не е покорила върха^[1]. Стръмните заледени склонове на планината, силният вятър, студът — всичко бе превъзмогнато. Само не и недостигът на кислород. Алпинистите са се задушавали. Поради ниското атмосферно налягане от ушите им е текла кръв. Всяко движение е било същинско мъчение за тях. А как би се чувствувал човек при височина, равна на два Евереста — шестнайсет километра над морското равнище? Такива планини няма на Земята. Но хората са правили опити да се изкачат на подобна височина със стратостати. И на десет-дванайсет километра смелите аеронавигатори са загивали от задушаване. А на Марс въздухът е разреден колкото на трийсет и пет километра над Земята. И е също толкова студено. Дори още по-студено. Така че на Марс ви очаква ужасна участ.

— Не отивам на Марс! — категорично отсече лейди Хинтън.

— Остава Венера — продължи астрономът. — В сравнение със Земята тя е по-близо до Слънцето. Но на тази планета изобщо няма кислород…

— Това още не е доказано! — обади се вторият астроном, без да вдигне глава.

— На уважаемия колега професор Джилбър ще бъде дадена възможност да ни запознае със своята теория — продължи Кинбрук и очилата му проблеснаха по посока на неговия опонент. — Аз твърдя, и то въз основа на последните научни данни, че в атмосферата на Венера не са открити никакви следи от кислород. Всеки, който би дръзнал да кацне на Венера, ще загине като опитна мишка, поставена във вакуум под стъклен похлупак.

— Неуместно сравнение. Дори на Венера да няма кислород, все пак има въздух — отново се обади професор Джилбър.

— Да, но при всички случаи краят е един — смърт от задушаване — възрази Кинбрук.

Лейди Хинтън решително отмести чашата си.

— Не отивам и на Венера.

— Така. Ами какво е положението с другите планети? — попита Стормър.

— За тях изобщо не си заслужава да говорим. На Меркурий живи ще изгорите, а на останалите планети е прекалено студено; твърде далече са от Слънцето, източника на топлина.

— С други думи, няма къде да идем? — разочарова се Стормър.

— Да. В цялата Слънчева система, в цялата вселена, само на Земята има условия за живот.

— Което напълно съвпада със Светото писание! — възкликна епископът. — В Библията пише, че господ — бог е сътворил Земята за живот на човека, а Слънцето, Луната и звездите — да осветяват Земята. Не мога да допусна, че на другите планети може да има живот, разумни същества. Това би внесло хаос във всичките ни религиозни представи. Нима бог е създал не един Адам, а още десетки и стотици хиляди на другите планети? Ами грехопадението — и то ли се е повтаряло? И сигурно е трябвало синът божий многократно да се превъплъщава, да слиза в човешки образ на разните планети, да умира и да възкръсва, за да изкупи първородния грях? Абсурд! Ерес! Дори да можем да живеем на друга планета, което е изключено, имаме ли права да напускаме Земята? В Светото писание се казва: „Земля еси и в землю отидеши“. В земята, а не на някакъв си Марс! Прахът на всекиго от нас трябва да почива в нашата земя!

— Никъде не отивам! — заяви лейди Хинтън.

Стормър нетърпеливо се въртеше на стола си. Думите на епископа можеха да провалят работата на компанията. А и преди това професор Кинбрук внесе съмнение с изказването си. Кой би очаквал такъв лош номер от него? На всичко отгоре трябваше да му плати хонорар! Пък и епископът с неуместната си проповед…

— Свършихте ли, професор Кинбрук? Има думата професор Джилбър!

Джилбър вдигна сведената си над масата глава.

Възрастният астроном, побелял, с едър нос, провиснали мустаци и младежки присмехулни очи, неочаквано заговори с тънък гласец.

„Писука като канарче!“ — помисли си Амели.

— „Платон ми е скъп, но истината ми е по-скъпа!“ — започна Джилбър с латинската сентенция. — Въпреки цялото ми уважение към колегата, почитаемия професор Кинбрук, трябва да кажа, че той допуска грешка. Двойна грешка. Спомена за предпазливост и отговорност. Ние, учените, трябва да имаме само една отговорност — пред истината. Предпазливостта и смелостта са две вечно враждуващи сестри. Но тях ги примирява строга майка — необходимостта. Може би професор Кинбрук смята, че в момента климатът на Земята е твърде здравословен за събралите се тук дами и господа и те ще се радват на дълголетие? И е на мнение, че сега атмосферата на Земята е по-благоприятна от атмосферата на Венера? А къде почтеното общество, събрало се около тази маса, рискува по-бързо да се задуши? Както виждате, когато дойде необходимостта, предпазливостта сама ти дава смелост и те кара да рискуваш. Но толкова ли голям е този риск? Професор Кинбрук твърде много пресили нещата. Не се решавам да противореча на лорд епископа. И естествено съм напълно съгласен с нето, че господ — бог би си имал много повече грижи, ако съществуват и други обитаеми светове. Впрочем и нашите грижи не са малко, така че засега ще трябва да приказваме само за тях.

Стормър въздъхна с облекчение.

— Да, аз твърдя, че мистър Кинбрук пресили нещата и съгреши спрямо истината. Уважаемият колега пропусна едно твърде важно обстоятелство — плътността на планетната атмосфера. Нашата атмосфера отразява в космоса повече от половината слънчеви лъчи. Марс отразява почти всичките. Ето защо температурите там са много по-ниски от земните, което е доказано от последните изследвания, както и от определената вече големина на полярните ледове на Марс. Атмосферата на Венера също отразява почти всички лъчи на Слънцето. Ето защо температурите на Венера не се различават много от земните. На Марс е студено. Ала и на Земята има студени места. Спомнете си например, че навремето ходиха на Южния полюс спасителни експедиции за Бърд^[2]. Те са се придвижвали с гъсенични трактори през ледовете на Антарктика при седемдесет и един градуса под нулата. Температура, малко по-ниска от температурата в стратосферата. Но това не ги е спряло. Въпреки студа бе спасен човешки живот. Кислородът на Марс е недостатъчен. И дишането би било затруднено. Ала професор Кинбрук не каза, че там и загубите на организма ще бъдат много по-малко. Защото на Марс телата имат тройно по-ниско тегло. И мистър Пинч например без никакво усилие би могъл с една ръка да вдигне своя шеф, уважаемия мистър Стормър. Всички ще усещат необикновена лекота в тялото си. При ходене, при вдигане на тежести мускулатурата ще бъде тройно по-облекчена. Следователно ще се намали и нуждата от кислород. Аз не се съмнявам, че на Марс има растителност. Значи може да съществуват животни и хора, макар че съвсем вероятно е те да не приличат на земните.

— А какви могат да бъдат? — полюбопитствува Амели.

— Вземайки предвид природните условия на планетата, ще се осмеля хипотетично да ви опиша как би изглеждал марсианецът. Тъй като живите същества на Марс изпитват тройно по-ниско „земно притегляне“, възможно е да имат и тройно по-висок ръст. По същата причина — и по-слаба мускулатура. По-тънки крайници. Недостигът на кислород предполага увеличен гръден кош. Дори у нас, на Земята, според научните наблюдения жителите на високите планини са с по-широк гръден кош от жителите на долините. Марс е по-стара планета от Земята. И обитателите му би трябвало да имат по-развит мозък, а следователно и по-голям обем на главата. Слабата светлина пък предполага увеличени зрителни органи. И тук, на Земята, някои дълбоководни риби имат огромни очи. Звукът в разредения въздух се разпространява по-зле. Това обстоятелство допринася за развитието на слуховите органи.

— Високи, тънки, с издути гърди, голяма глава, огромни очи и уши… Пфу! — възкликна Амели.

— Всичко в света е условно, госпожице! — отговори Джилбър. — Повярвайте, че вероятно и вие, дори вие — галантно добави той, — не бихте предизвикали възторг у някой марсиански Аполон. Да! Животът на Марс има още едно предимство, което ще бъде особено ценно за жените. Годината е почти двойно по-дълга. И след като изживеете там четиридесет земни години, вие с чиста съвест можете да кажете според марсианското летоброене, че сте само на двайсет.

— А как ще изглеждам — двайсет или четиридесетгодишна?

— Е, тук вече се затруднявам с отговора. Боя се, че ще ви разочаровам, но мисля, че ще изглеждате четиридесетгодишна. Макар че може би там и физиологичните процеси ще протичат по-бавно.

— Смятам, че не е чак толкова лошо на Марс. Е, студеничко е…

— Но поносимо за живот.

— Елен! Сложи ли ми коженото палто? — прекъсна го лейди Хинтън.

— А няма ли да ни убият марсианците? — отново попита Амели.

Лейди Хинтън започна вече да я поглежда с недоволство.

— Няма. Най-много да ви приберат в някой музей като редки експонати — усмихна се Джилбър.

— Що се отнася до Венера — продължи той, — вече казах, че там условията не са като на Земята. Може би и климатът не е много приятен. Не зная дали марсианският Адам е извършил грях, но очевидно хората на Венера доста са разгневили бога.

— Защо мислите така? — поинтересува се епископът.

— В поемите си „Изгубеният рай“ и „Възвърнатият рай“ Джон Милтън^[3] твърди чрез устата на ангел, че преди грехопадението на Адам оста на Земята е била перпендикулярна спрямо плоскостта на еклиптиката й и на Земята е царяла вечна пролет. Земната ос е била наклонена като наказание за греха на първия човек и климатът се е развалил. А оста на Венера има по-голям наклон^[4], ето защо се налага изводът, че венецианците още повече са разгневили бога. Уважаваният от мен професор Кинбрук твърди, че на Венера изобщо няма кислород. И неговото твърдение изхожда от факта, че при спектралния анализ не са открити следи от кислород^[5]. Това е неправилно. Артър Адъл, физик от Мичиганския университет, установи, че само в повърхностния слой на венерианската атмосфера има колосална концентрация на въглероден двуокис. А при наличието на въглероден двуокис не може да няма кислород. И сигурно Венера прилича на една огромна оранжерия, в която животът е добил особено буйни, интензивни форми, надминаващи онова, което наблюдаваме на Земята.

— А дали има животни на Венера? — полюбопитствува Пинч.

— След като има кислород, влага и топлина, защо да няма и животни?

— Каква е водата на Венера? — запита епископът.

Джилбър се усмихна.

— Ами зависи за каква цел искате да я употребите. Навремето отец Кирхер се интересувал дали водата на Венера е годна за кръщение. За жалост не мога да ви дам положителен отговор на този въпрос. Но предполагам, че във всяко друго отношение по нищо не се различава от земната.

— Не съм съгласен с уважаемия колега — обади се Кинбрук, без да поиска думата от председателя на събранието. Стормър се опита да го прекъсне, но ученият продължи да говори. И за щастие, забравил каква е аудиторията, започна да сипе термини, известни само на специалистите.

Между учените се завърза разгорещен спор. Цандер, който вече губеше търпение, се намеси:

— Бих помолил час по-скоро да ни дадете своите резолютивни данни. Венера, Марс или нито едната, нито другата планета?

— А не ви ли е безразлично? — попита Стормър, ядосан, че някой дръзва да му се бърка в работата на председател.

— Ни най-малко — отговори Цандер. — Ако тръгнем към Венера, минималната начална скорост на ракетата трябва да бъде единайсет цяло и четири десети километра в секунда. А към Марс — единайсет цяло и шест десети. Полетът до Марс ще продължи не по-малко от сто деветдесет и две денонощия, а до Венера — деветдесет и седем. В зависимост от това всички изчисления се променят.

— Аз обаче не споменах за третата възможност — каза Джилбър, — че може… никъде да не кацате. Ако действително ще разполагате с кръговрат на веществата, за какъвто ми говори уважаемият Лео Цандер, вие ще бъдете осигурени с храна за неопределено време, така че това би било най-доброто решение. В ракетата може да си създадете и климата на Ривиерата, и светлина по желание, дори във всяка каюта различна, според вкуса на обитателя й. Можете да кацнете на дадена планета и да отлетите, ако се окаже неподходяща за живот. С една дума, ще бъдете господари на положението си, няма вече да зависите от Земята и небето.

Очевидно това предложение хареса на всички.

Цандер се усмихна и поиска думата. Стормър строго го погледна и тържествено обяви:

— Давам думата на инженер Цандер.

— Според мен цялата тази дискусия е доста закъсняла — започна инженерът. — Вие искате да тръгнете в най-близко бъдеще. Карате ме час по-скоро да приключа работата си. Какво би станало, ако конструирам ракета, годна за полет до Венера, а същевременно получа указание да идем на Марс или безцелно да летим в междупланетното пространство?! Ракетата не може да се реконструира, трябва да се построи нова.

— Но нали имате проекти за няколко вида ракети?

— От проекта до построяването минават много месеци. В готов или почти готов вид имаме само една ракета. И ако искате да летите, ще се наложи именно с нея да тръгнете.

Стормър стана моравочервен.

— С други думи — каза той, — сам, без наше знание, сте взели решение за маршрута и в зависимост от това сте построили ракетата?

— А как иначе можех да постъпя? Смятате ли, че на това събрание съм очаквал да чуя нещо ново за мен? Аз бях длъжен още преди първия чертеж най-внимателно да проуча всички засегнати тук въпроси. Цялата най-нова литература по астрономия, най-новите научни данни. Пък и вашето указание да се ориентирам към Венера.

— Не разбирам тогава защо трябваше да ни каните — доста рязко каза Кинбрук.

— Ами например да дадете на бъдещите участници в полета някакви общи познания по астрономия — усмихна се Цандер. — И не само за това. Аз не мога да поема върху себе си цялата отговорност. Все пак, колкото и да сме предпазливи, каквито и предпазни мерки да вземаме, нашето пътешествие е рисковано.

Стормър ядно забарабани с пръсти по масата. Колко нетактичен е тоя Цандер! Добре поне, че не присъствуват тук другите членове на акционерното дружество. Щяха да се уплашат и откажат.

При думата „рисковано“ лейди Хинтън и Елен неволно трепнаха. Цандер забеляза и тутакси побърза да ги успокои.

— Но и пътуването с влак е придружено с риск — добави той. — Не мисля, че сам по себе си полетът с ракетата представлява голям риск. Но без съмнение при кацане на дадена планета ни очакват редица изненади. И аз съм много благодарен на професор Кинбрук, който предварително ви информира за някои неудобства на посочените планети. За всичко, свързано с астрономията, вие ще имате по-голямо доверие на неговия авторитет, отколкото на мен.

— Но къде ще ни закарате, дявол да го вземе? Извинете, госпожо, за неволното възклицание — каза Стормър.

Всички напрегнато зачакаха отговора на Цандер.

— Никъде. Смятам, че за нас е най-изгодно и безопасно именно никъде да не кацаме.

— Ссскок в нищото? — попита Маршал с горчива ирония, която никой не усети.

— Ето защо се постарах да създам такъв междупланетен кораб, на който да се осъществява кръговрат на веществата. Ракетата ще има петстотинметрова оранжерия, която ще ни дава необходимите за храна, растителни продукти и кислород за дишане.

— Ще се храним само с ягоди? — попита Амели. — Съгласна съм.

— За любителите на по-солидна храна ще вземем продукти за четири-пет месеца. И може би, ако успея докрай да реализирам изобретението, което в момента завършвам, тези неколкомесечни запаси, като изключим оранжерията, ще ни стигнат най-малко за двайсет-трийсет земни години.

— Смятате, че в ракетата ще са ни достатъчни само хомеопатични дози?

— Нямам намерение дори с един грам да намаля дневната ви дажба.

— В такъв случай имате намерение да повторите евангелското чудо — да нахраните пет хиляди души с пет риби и три хляба?

— Да, ако щете, наречете го и чудо.

— Но в какво ще се изрази то?

— Времето „ще се разтегли“ като гума. Дните в ракетата ще се равняват на месеци, дори години на Земята.

Кръглите очи на Стормър се облещиха още повече. Само това оставаше, Цандер да се побърка!

— Изглежда, вие… малко сте…

— Побъркан? — подсказа му Цандер.

— Разбирам какво иска да каже мистър Цандер — обади се Джилбър, потърквайки челото си. — Наистина има начин да се забави хода на времето. Като се ускори движението. Но, господин Цандер, за да получите такава разлика между времето на Земята и времето в ракетата, трябва да постигнете скорости, близки до скоростта на светлината.

Цандер кимна.

— Не твърдя, че със сигурност ще успея, но мисля, че съм близо до успеха — каза той.

— Лъчева енергия? Радиовълни? Атомна енергия? — отрупаха го с въпроси.

— Засега това е тайна — отговори той. — И ако успея наистина да постигна такива скорости, тогава ще можем да посетим не само една, а много планети и лично да се уверим има ли на тях условия за живот.

— И таз добра! — възкликна Кинбрук с иронична усмивка. — Ако летите със светлинна скорост, за секунда и половина ще стигнете и отминете Луната, а за осем минути и половина ще идете на Слънцето.

— Точно така — започна Джилбър, — ако летите със скорост, близка до светлинната, времето в ракетата ще протича по-бавно от времето на Земята. За една година, изтекла за нас в ракетата, на Земята ще минат може би десет или дори сто години.

Разговорът се оживи. Освен астрономите и Цандер никой друг не разбираше как е възможно времето да тече ту по-бързо, ту по-бавно, но всички бяха крайно заинтригувани от тази мисъл. Какво нещо — да имаш власт над времето на Земята, да го ускоряваш или забавяш по желание!

— Когато след месец-два се върна на Земята, ще заваря моя Ото грохнал старец, а аз ще си бъда млада, нали, господин Цандер?

— И ако на Земята събитията се развият неблагоприятно, можем на друга планета да положим основите на ново човечество — обади се Шнирер, който през цялата вечер бе мълчал. — Да създадем нова цивилизация, без машини, без техника.

„Сто години срещу две! — помисли си Стормър. — За това време всичките ми завистници, врагове и съдии ще измрат и досието ми в съдебните архиви ще изгние. Чудесно, дявол да го вземе! И щом като всички неприятности изчезнат, ние ще забавим полета — ще ускорим хода на времето, за да не изостанем много от живота на Земята, и ще се върнем в най-удобния за нас момент.“

— Предпочитам да се върнем на Земята и да заварим „мохиканите“ като победители — каза той. — Но ако въпреки очакванията се наложи да кацнем на някоя планета, добре би било да се погрижим за ново човечество. Предлагам следното. Да вземем с нас цялата, тъй да се каже, квинтесенция на необходимите практически знания. Ще изложим в резюме всичко полезно от математиката, астрономията, медицината, биологията, ботаниката, географията…

— Боя се, че там няма да ви свършат работа земните познания по ботаника, зоология и география — обади се Джилбър. — На новата планета ще се наложи да създадете друга ботаника и география.

— И тъй, предлагам да вземем със себе си цялата „сол на Земята“ в синтезиран вид — продължи Стормър. — Можем да поръчаме на специалисти да съставят такива резюмета, всеки от своята област, да се отпечатат книги с миниатюрен шрифт върху съвсем тънка, но здрава хартия или микрокниги. Ботаниката и географията посочих само за пример. Мисля обаче, че и земните знания по ботаника, география и история няма да са излишни. Нима за бъдещите обитатели на Венера не би било интересно да знаят нещо за Земята? Но минавам към най-важната част от моя проект. Съвсем естествено е новото човечество на новата земя пак така да се дели на класи. Но това деление трябва да е още по-рязко. Там хората от нашия кръг трябва да заемат господствуващо положение. А потомците на прислугата, на разните механици и другия помощен персонал, който ще вземем със себе си, трябва да ни бъдат роби. Ще създадем каста на „мъдрите“, „просветените“, а робите трябва да останат необразовани, неграмотни. Ние ще им заповядваме, а те ще се подчиняват, защото без нашите знания те ще са слаби и безпомощни. Само ние ще знаем как се строят къщи, машини…

— Машини ли? Пак ли машини? И там машини? — изписка Шнирер. — Искате да погубите и новото човечество? Да пренесете тая зараза, тая чума на новата земя? Машините са изобретение на дявола, което доведе земното човечество до пълна катастрофа! В никакъв случай няма да се съглася на това безумие! Класите може да си останат, дори е наложително. Само робството е могло да осигури на древните философи необходимото за размисъл свободно време. Нека бъде робство, но смекчено от патриархални отношения. Живот близо до природата! Натурално стопанство! Никакви градове! Чрез неестествено разрасналия се Берлин ние, немците, сами създадохме оръдието, разрушило държавата, когато това оръдие — Берлин — попадна в ръцете на екстремисти, на анархистично настроените маси. Никакви фабрики и заводи! Никакви градове! Само ферми, ливади, овчарчета, ручейчета… Философия на съзерцанието, а моралът…

— Християнски! — вмъкна епископът.

— Да, християнски — съгласи се философът. — Твърде удобен е за нас. И знаете ли, аз съм на мнение да оставим тук земната история и география. Ние можем да създадем нова история — за висшите същества, дошли от „небето“. Ще имаме авторитет на божества. Мъдро и великодушно ще управляваме робите си. Те ще пасат нашите стада, ще обработват лозята ни и в неделните дни заедно с нас ще възхваляват както всевишния, така и нас. Спокоен живот в лоното на природата. Без работнически проблеми, стачки и революции! Златен век! Рай!

— И бб… без ни… никакви банки, ттт… търговски сделки? Ппп… пълна скука! — възкликна Маршал.

— Без търговия животът губи смисъл. Но ние с вас ще внесем тази корекция, бароне — каза Стормър на Маршал, — и вярвам, че уважаемият професор Шнирер ще приеме такъв компромис. Защото вие, господин Шнирер, не отричате частната собственост, нали? А има ли частна собственост…

Между философа и банкерите започна спор. Никой не забеляза как Цандер стана и излезе от залата на предците. Бъдещото социално устройство на новата земя нямаше връзка с предстоящия полет. Пък и всички тези пререкания му се струваха съвсем излишни.