Александър Беляев
Скок в нищото (5)

Градът, който не е отбелязан върху нито една карта и не прилича на другите градове в света

Стратопланът се наклони. За миг Ханс Фингер видя обширно плато и построения на него Стормър сити.

Градът имаше необикновен вид. На централния площад се издигаше гигантска подкова, закрепена за земята със закръглената си част. Тя бе толкова висока, че нито един храм в света или небостъргач не можеше да се сравни с нея.

Около подковата имаше не по-малко странни постройки. Кълбовидни сгради, гигантски цилиндри в легнало положение или изправени на основата си. Една от кълбовидните конструкции бе от стъкло и както се стори на Ханс, се въртеше. Друга бе съвършено черна. Един лежащ цилиндър или „цистерна“ беше наполовина черен и матов, наполовина блестящ, сякаш от сребро. Мярнаха се странни въртележки, въздушни мостове, въжени линии. В следващия миг стратопланът се изравни и градът изчезна. Ханс проточи врат, за да погледне надолу.

— Любуваш се на лунапарк, а? — усмихнато попита Винклер.

Стратопланът за втори път леко се наклони и Ханс видя едноетажни къщи от борови трупи, зад тях — дълги двуетажни стандартни бараки, а още по-нататък — палатки. През целия град минаваше насип, който полегато се издигаше по посока на урвата. В края на града се виждаха фабрични корпуси и димящи комини. Теснолинейки прекосяваха града в различни посоки. Сновяха камиони. Насипът чернееше от хора, които пъплеха като мравки. По цялата му дължина въртяха хоботи екскаватори.

„Нима тук са построили лунапарк?“ — искаше да попита Ханс, но не успя. Стратопланът внезапно започна да се спуска, приземи се, подскочи, продължи да се движи и изведнъж рязко спря.

— Пристигнахме — каза Ханс.

Тримата пътници облякоха кожусите си и нахлупиха шапки. Херметичната врата се отвори. Нахлу мразовит въздух.

Към стратоплана се приближи с припряна ситнеща походка възпълен мъж с дебел кожух. Това бе търговският директор Колинз.

— Пристигнахте с десет минути по-рано — каза той, докато се ръкуваше. — Чух адския грохот на вашия стратоплан и побързах да дойда. Ранен ли сте, сър? Имате кръв на челото.

— Дребна работа — отговори Блотън. — Няма нужда от лекар. Най-обикновена драскотина от вратата. Но виж, ако ми предложите един хубав бифтек, ще ви бъда много благодарен. Умирам от глад, сякаш цяло денонощие не съм ял, а между другото добре закусих, преди да тръгнем.

— Ами нали според теорията на относителността колкото по-бързо се движи едно тяло, толкова по-бавно тече времето за него — усмихна се Колинз.

— Мисля, че в момента сър Хенри Блотън не се интересува от теорията на относителността и би предпочел горещ грог с бифтек — забеляза Винклер.

— Как е мистър Цандер? — попита Блотън.

— Извикаха го на съвещание при лейди Хинтън. Скоро трябва да се върне — отговори Колинз.

Блотън и Колинз тръгнаха напред. Винклер и Ханс — на известно разстояние зад тях.

— Ще ти покажа нашето жилище — каза Винклер. — Мисля, че най-удобно ще ти бъде да се настаниш в стаята до моята.

— Разбира се — отговори Ханс.

Те вървяха по улиците на Стормър сити, като взаимно се крепяха. Все още никой не се бе погрижил за благоустройството на града. Нямаше тротоари, отъпканият сняг бе заледен и често се случваше някой минувач да падне.

Това беше град, в който целият живот бе пригоден за осъществяването на една грандиозна идея.

Студеният планински въздух ехтеше от силен грохот, викове, сирени… Глухо ревяха екскаватори, пронизително пищяха малки електрически локомотиви, припряно сновящи по теснолинейката, остро скърцаха на завоите вагонетки. По земята пълзяха сенките на вагонетки от въжената линия. Сегиз-тогиз оглушителни взривове разтърсваха въздуха — разбиваха скалите. Еднотонно свистяха дъскорезачни машини. Миришеше на сяра и изгорял бензин. Някъде трещяха компресори.

Наоколо се чуваше гърлената разноезична реч на работниците. Те сновяха във всички посоки с по някакъв товар на гръб и преизпълваха града с шум и движение. Сякаш тук си бяха дали среща векове и народи. Модерни багери, последна дума на техниката, и двуноги „добичета“, пренасящи товар както по времето на египетските фараони.

„Очевидно тук живата сила е по-евтина и по-изгодна от машините“ — помисли си Ханс, като оглеждаше работниците.

Какви ли националности нямаше тук! И жълтолики китайци, и негри, и шоколаденокафяви малайци, и бронзови индианци.

Срещаха се и бели лица, най-често сред ръководния персонал. Въпреки снега, засипал улиците на града, и острия студен планински вятър, работниците бяха леко облечени. Мнозина бяха само по риза, под която прозираше тялото.

— Същински интернационал! — възкликна Ханс.

— Да, интернационал на мизерията — отговори Винклер. — Всички са купени за грошове от агентите на дружеството и обвързани с договор за няколко години. Съгласявали са се на всякакви условия, само и само да се отърват от безработицата и глада, но тук са намерили нещо по-лошо и от робство. А всичките им пътища за отстъпление са отрязани. Непроходимите снежни планини с виелици, пропасти и голи пустини ги охраняват по-добре от всякаква платена стража. Малцина дръзват да избягат и почти винаги заплащат с живота си. Тук стачките безмилостно се смазват, макар че непрекъснато избухват нови.

Ханс промърмори нещо под нос. Винклер го погледна, потупа го по рамото и продължи:

— Виждам, че те обхваща вече агитаторската страст. Да, тук почвата е благодатна и ти трябва съвсем малко усилие да взривиш този барутен погреб. Но — продължи той многозначително — издръжливостта и търпението, Ханс, са толкова необходими на един революционер, колкото и храбростта. Всяко нещо с времето си. Ето го и нашето жилище.

Влязоха в малка къща от неодялани борови трупи.

Стените в стаята на Винклер бяха облицовани с шперплат. Цялото обзавеждане се състоеше от желязна печка, поставена в единия ъгъл, маса, писалище с телефон и лампа, два стола, легло, мивка и малък шкаф. Пъстрото килимче над леглото и мечата кожа на пода създаваха някакъв уют в тази скромна обстановка.

— Уморен ли си?

— Не съм — отговори Ханс и започна да се съблича. — Иска ми се час по-скоро да разгледам града и…

— Да научиш последните новини?

Винклер извади от шкафчето котлон, консерви, хляб и чинии и се зае да домакинствува.

— И така, слушай. Сега в Стормър сити се строи първата голяма ракета, предназначена за двайсет души. След нея ще има и други ракети. А за да бъдат напълно убедени скептично настроените, колебливи богаташи, е подготвена малка ракета „Пиколо“ — за един човек. Пробен полет пред „акционерите“ ще извърши Хенри Блотън — на никого не иска да отстъпи тази чест. Всъщност затова пристигна тук. Не може да му се отрече безразсъдната храброст, характерна за шампионите в буржоазното общество. Ракетата ще се издигне над стратосферата — нови лаври в шампионския венец на лорда — и ще се спусне на повърхността на Тихия океан, откъдето ще я приберем. Много неща зависят от този първи полет. Интензивността на златния поток може значително да нарасне, ако след полета Блотън се представи жив и невредим пред борсовите крале.

— А ти, Винклер, вярваш ли, че елитът на капиталистическото общество може да се спаси по такъв необикновен начин?

— Нека летят.

— И… помагаш за това?

— Освен че помагам, привлякох и тебе за „съучастник“ в престъплението срещу революцията. Да, да. Ти не само ще работиш за построяването на ракетата, но ще дойдеш с мен и лордовете, които така справедливо ненавиждаш — естествено, ако самият полет се осъществи. Ханс, не се ядосвай. Изслушай ме спокойно. Добре знам какво искаш да кажеш. Разбира се, ние можем съвсем лесно да осуетим всичко. Да организираме въстание или да взривим ракетата точно преди излитането й. Но какво ще спечелим от това? Няма да унищожим тази тяхна идея. Полетът пак може да се състои, но вече на друго място и без нас. Така би било много по-лошо. Звездолетът е опасна машинка. Може да се използува не само за позорно бягство, но и за нападение. В края на краищата ние не сме съвсем наясно какво замислят ръководителите на това начинание. А в най-критичния момент от последните решаващи битки без съмнение те ще използуват звездолета и за хвърляне на бомби. Нали така правят в колониите по време на война и при потушаване на въстанията. Не, много по-безопасно и разумно би било двамата с тебе да бъдем в ракетата. Наложи ли се, винаги ще съумеем да обуздаем когото трябва.

— В такъв случай, щом ни предстои може би много по-интересна и важна работа, отколкото да подпомагаме бягството на капиталистите, то…

— Примамливо е, нали? — прекъсна го Винклер. — Но ти ще трябва да учиш, страшно много да учиш. Защото всички тези звездолети… нека ги строят капиталистите… след световната революция ще станат наши, нали? Така че има ли смисъл сега да ги унищожаваме? Няма, разбира се, ние ще ги строим за себе си. Свръхскоростните полети ще добият огромно битово значение. На първо време ще ни бъдат нужни стратоплани, а по-късно и звездолети. Ето, яденето е готово. Към свинската консерва ще изпържа и яйца. Яж, нахрани се добре, набирай сили.

С апетита на прегладнял млад и здрав мъж Ханс започна лакомо да поглъща и свинското, и пържените яйца, и боба с доматен сос. Винклер го наблюдаваше с ласкава усмивка.

— Знае ли Цандер истинските им цели, на които служи сега? — попита Ханс, след като поутоли глада си.

— Ами как да ти кажа! За този наивен пацифист е достатъчно и това, че „Ноевият ковчег“ няма стратегическо предназначение. А иначе той почти не се интересува какво правят акционерите. Дружеството му е предоставило огромни материални средства и възможност да разгърне работата в такива мащаби, за каквито дори не е мечтал. За него това е най-същественото. А Цандер наистина може да постигне много. Той е талантлив теоретик, великолепен конструктор и рядко скромен човек. „Аз съм само ученик на моя велик учител Циолковски. Той запали огъня, аз само го поддържам, докато се осъществи мечтата на човечеството“ — така говори за себе си. Аз бих казал, че макар да е „далеч от политиката“, Цандер спада към онази най-прогресивна част от техническата интелигенция, която може доста добре да се сработи с нас, както стана преди време на Изток. Именно затова двамата с тебе помогнахме на Цандер да избяга. Е, нахрани ли се? Да вървим, ще ти покажа „лунапарка“.

— Дори през ум не ми е минавало, че в Стормър сити може да има и лунапарк! Да не би да има и кина, барове, кабарета и от ония там… „червените фенери“?

— Че как иначе, може ли един капиталист да мине без подобни заведения? Тук механизмът за изпомпване на заплатата от джоба на работника действува безотказно. Само че този лунапарк е специален… И дори безплатен, за разлика от другите развлечения. Има голям успех сред тукашното население. И трябва да добавя, че си го заслужава. Всичко е много интересно, много поучително. Но няма повече да те държа в заблуждение. Лунапарк не е комплекс от забавни развлечения, а цял град лаборатория. Там изкуствено се създават условията, в които ще се намират участниците при полета на ракетата — от старта до финиша. Изследва се влиянието на тези условия: увеличаване и намаляване на скоростта, силата на тежестта, безтегловността и тъй нататък. За съжаление нямам време и не мога да ти правя компания. Но и без мен ще се справиш. Ето ти „входен билет“ за лунапарка. Срещу този пропуск ще ти покажат и обяснят всичко.