Александър Беляев
Скок в нищото (36)

Към родната планета!

Дими и пращи нефтеното газениче, издълбано в скалата. Фитилът е от разнищено лико… Червеникавият потрепващ пламък осветява трима души, седнали на дюшеци от мъх. Бледо, изпито лице с торбички под очите и побеляла брада. Квадратно лице с яки челюсти, обрасли с рижа четина. И до тях загоряло продълговато лице с черни мустаци и брада, обградено с рошава дълга коса до раменете. Мръсни дрипи висят по телата. Диваци ли са това? Бандити? Или пустинници?…

Това е кралят на френската борса барон Маршал дьо Терлонж.

Това е фабрикантът, земевладелец и търговец Самюъл Стормър, „държал в малкото си джобче половин Европа“.

Това е възпитаникът на Итънския колеж лорд Хенри Блотън, лондонски лъв, член на аристократически клуб, безделник от Пикадили, спортен шампион, кумир на кандидатките за женитба…

От съседната пещера — женското отделение — се чува тежкото хъркане на лейди Хинтън.

Мръщейки се гнусливо, Блотън пуши саморъчно направена пура от „венериански тютюн“ и час по час плюва.

— Положението се промени — заговорнически шепне той. — Трябва да решим на Венера ли ще останем, или ще се върнем на Земята…

— Х… х… х… Ако ни фф… земат…

— Първо ще решим това за себе си, а после ще видим кой ще лети. За жалост на Земята има коренна промяна. Там ни чака тежък живот…

При светлината на огъня Стормър брои скъпоценните си камъни.

— Може би това не е загубило цената си там?

— Дори да не е загубило, просто ще ви го вземат.

— Естествено.

— Но дали ще ни убият, или ще ни оставят живи? Това е въпросът. Мисля, че няма да ни убият, само ще ни изолират. А като ни оставят живи, какъвто и да бъде животът ни там, няма да е по-лош от тукашния.

— Зз… значи сте за връщане?

— Да, за връщане.

Блотън предварително бе обмислил нещата. Той можеше най-малко от всички да се опасява за живота си. Никой не знаеше за намерението му да убие Ханс и Винклер. Та нали именно той ги спаси от шесторъките. Значи имаше заслуги. А на Земята беше безобиден и лекомислен спортист, който не се интересуваше от политика поне докато не засягаше интересите му. Положението на Стормър беше по-сложно.

— Някои няма, но други може да бъдат убити — възрази Стормър.

Той си представи пристигането им на Земята. Разбира се, връщането на първата ракета за междупланетни полети ще предизвика сензация. Ще бъде пълно с журналисти и посрещачи, ще има предавания по телевизията, снимки в печата… Ще ги отрупат с въпроси: кой сте, откъде сте, с какво се занимавате?… И някой може да го познае…

Той дори потрепери и тръсна глава:

— Аз няма да летя. Добре сте вие, Блотън. Не сте имали отношения с работниците. Баронът също. Движил се е във висшите банкерски среди и никой не го познава. А моето лице им е познато. И то добре познато. Не, предпочитам да остана тук и да си имам работа с шесторъките.

— Вашето мнение, бароне?

Маршал замънка. Да, наистина малко хора го познават. Но всъщност ролята на банковия капитал е добре известна… И той смята, че Венера е по-безопасна от Земята, ако…

— Не бяха шесторъките? — попита Блотън.

— Ако хората не можеха да дойдат тук. Но те ще дойдат…

— А и Ханс ще успее да ни наклевети — обади се Стормър. — Излиза, че и там, и тук няма спасение от тях.

Дали бе подслушвал разговора, или сънуваше, бившият епископ изведнъж забърбори псалм за божия гняв, от който не може да се избяга нито под земята, нито в морската бездна, нито на най-високата планина.

— Последната нощ на осъдения — измърмори Уелър.

Настъпи мълчание.

— Да речем, че Венера е голяма — продължи Блотън. — Ще минат години, докато я завладеят. Дали да отидем в горите?…

— И да попаднем в лапите на шесторъките? — изтърси Стормър. — Тук има много дупки и ходове, ама няма къде да избягаме… Може би на Земята все някак ще отървем кожата, ако не бяха тия проклетници Ханс и Винклер…

— Шшт!…

Блесна лъч на електрическо фенерче.

Пред пещерата стояха с оръжие в ръце Ханс, Винклер, Жак и Мери.

— Събудете семейство Текерови и Шнирер — каза Ханс.

— Толкова ли е спешно, че да ги будим посред нощ? — с потреперващ глас попита Блотън. Не бе очаквал, че така бързо ще минат в настъпление.

— Аз ще ги събудя, другарю Ханс. Ей сега ще ги събудя — засуети се Пинч.

Той само се бе преструвал, че спи, и сега услужливо се втурна да изпълни заповедта, при което, уж без да иска, събуди всички. Настъпи паника.

Блотън се овладя. С привидно равнодушие стана, поглеждайки към дъното на пещерите, където бяха пушките.

— Седни на мястото си, Блотън! — заповяда Ханс и красноречиво прехвърли ръчната граната от едната си ръка в другата. Блотън скръцна със зъби и седна.

Текерови, Шнирер и Амели с недоумение и уплаха бързо се облякоха и излязоха от пещерата.

— Вървете след нас!

Лъчът на фенерчето заподскача по каменистия път. Чуха се отдалечаващи се стъпки.

Пинч бързо се измъкна от пещерата и изчезна в мрака.

— Ппървата ппартида за разстрел… — глухо произнесе Уелър, заеквайки като барона.

— Мъченици… Боже! В твои ръце предавам душата си! — изстена лейди Хинтън. — След като ги разстрелят, ще дойдат и нас да приберат…

И сякаш за потвърждение на думите и проехтя изстрел. Жените ужасено изпискаха. В настъпилата пауза се чу шумолене на камъчета под нечии стъпки. Дотича Пинч, пребледнял и побеснял от гняв.

— Мръсник! Искаше да ме застреля, ама не улучи в тъмнината. Кой ли? Ханс, разбира се. Сигурно той. Бях тръгнал след тях, без да ме забележат. Исках да разбера какво ще правят и ги подслушвах… Чух, че Ханс каза: „Не бойте се. Водя ви в ракетата, незабавно излитаме за Земята“. „Ами другите?“ — попита Шнирер. „Другите ще останат на Венера.“ Шнирер се развика, че и той щял да остане, „последен на поста си при затрупването на Помпей“. Цивилизацията била загинала и той не искал да се връща на Земята, където царували машините… Амели взе да го увещава и струва ми се, че той се съгласи да тръгне. Тогава заговори Ханс. Исках да отида по-наблизо, за да чуя какво казва, но закачих с крак някакъв камък и той се изтъркаля. „Кой е? — извика Ханс. — Ще стрелям!“ И веднага стреля. Няма да оставя така тая работа. Ще си разчистим сметките.

Изведнъж Блотън решително скочи. Приличаше на луд.

— Смърт тук! Смърт там! Смърт навсякъде! Като животни в капан сме… Обречени! Да! Ние ще загинем, но и те ще загинат! — И той се втурна да вземе пушката си.

— Закъснели сте, лорде — мрачно каза Стормър. — Много са далече и преди нас ще влязат в ракетата. А с пушка не можете да пробиете бронята на „ковчега“. Звездолетът е готов за излитане. И те ще заминат, да, ще заминат… О, изроди! Отнеха ни всичко, сега ни отнемат и живота.

Баронът се гърчеше като епилептик. От доста време се мъчеше да каже нещо. Но колкото повече се вълнуваше, толкова по-трудно му бе да говори. И затова само хриптеше и кривеше уста.

Загубил търпение, Пинч го сграбчи под мишниците и силно го раздруса, сякаш искаше да изтърси думите му, заседнали като кост в гърлото. И това сякаш помогна. Баронът изрече на един дъх:

— Да запушим дюзите с камъни!

— Браво! Чудесна идея! — одобри Блотън. — Ракетата ще експлодира и от тях нищо няма да остане. Нещастен случай. Но трябва да побързаме. Стормър! Уелър! Пинч!… Барона не викам. Той няма сили да тича с нас. Хайде!

Вятърът ги поваляше, развяваше дрипите им. Леден дъжд, примесен със сняг, ги шибаше по лицата, гърдите, ръцете. С ужасен рев се стичаха буйни потоци вода от планината. Зловещо припламваха кървавочервените факли на вулканите. Земята се тресеше. Търкаляха се камъни и със звънки удари подскачаха по скалите. Четиримата тичаха, падаха, разкървавяваха лицата, ръцете си, но без да усещат болка, ставаха и хукваха отново… Дано само не закъснеят!

Горе вече се виждаше ракетата. Цялата й носова част стърчеше от ръба на гладката като стена урва.

Отлично място за старт. И все пак няма лесно да излети. Това не е релсовата площадка на Стормър сити, където да набере скорост. Няма буксирни ракети. Ханс — защото той се готви да управлява ракетата — ще трябва изведнъж да включи на много по-голяма скорост, отколкото при излитането от Земята. И вероятно още в първия миг всички ще загинат в своите хидроамортизатори… А може под влияние на притеглянето на планетата да излети с по-малък ъгъл и да се разбие в някой планински връх… Но най-сигурно е да се запушат дюзите с камъни… Най-сигурно… Така си мислеха заговорниците, наближавайки ракетата.

Всички илюминатори на звездолета ярко светят. В нощния мрак той изглежда като параход, изхвърлен по някакво чудо на този планински връх.

„Да, сега ракетата наистина прилича на Ноевия ковчег, заседнал на Арарат след всемирния потоп — мисли си Уелър с обичайните библейски образи. — Уви, всемирният потоп на Земята свърши, но от него се спасиха не праведните, а нечестивите…“

Задъхвайки се, „праведните“ изкачиха последната част на стръмнината. Отминаха мястото, където Блотън бе отвлечен от птицата.

Един след друг илюминаторите започнаха да гаснат. Явно в ракетата се подготвяха за старта, затваряха капаците. Навярно сега лягаха в хидроамортизаторите… Дано само не закъснеят…

— По-бързо! По-бързо! — крещеше Стормър и буташе Пинч в гърба.

— Не мога… сърцето ми… — задъхано отговаряше Пинч. Досетил се бе, че няколко минути след затварянето на илюминаторите ракетата щеше да излети. Ставаше рисковано да запушват дюзите. Можеха живи да изгорят… И той бе решил да се престори на болен. Дишаше с широко отворена уста, олюляваше се, притискаше ръка до гърдите си…

— Не мога да вървя… ох! Май че си счупих крака. И сърцето…

Блотън се наведе и опипа крака му.

— Лъжеш! — извади той пистолет. — Ако не станеш веднага — ще те застрелям на място!

Пинч заохка, стана и бавно тръгна напред.

Ето я задната дюза… Черна, страшна дупка…

— Събирайте камъни! По-бързо! — изкомандува Блотън.

Но изведнъж лумна ярка светлина, придружена със страшен грохот. Изви се вихрушка…

Заслепени и оглушени, заговорниците хукнаха да бягат, свличайки се надолу по скалите…

Няколко секунди огънят бушува на планинската площадка, като отмяташе надалече огромни камъни и превръщаше в пара студената вода. Ракетата трепна, изчегърта със стоманената си броня по камъни, отлепи се от ръба на урвата и полетя, проточвайки огнена опашка. След миг опашката се разкъса и ракетата изчезна във висините. Известно време облаците продължиха да светят, но скоро и те помръкнаха.

Ханс седеше до командния пулт, следеше уредите и си тананикаше — не можеше да не пее от радост. През стъклото на илюминатора се виждаше аспидночерното небе с едри разноцветни звезди. В далечината с червеникава светлина блещукаше Марс.

Крук вече е напуснал Марс и сега звездолетът му се носи в необятното пространство на път към Земята. Не може да се открие огнената диря от неговата ракета, необятни са космическите простори. Но Крукс и Ханс приятелски разговарят по радиото. Обажда се и Голуб от орбиталната станция, обаждат се и другарите на Ханс от Земята. Ето я, тя сияе в далечината, а до нея проблясва верният й спътник — Луната. Ракетата с бясна скорост се носи напред в пространството. А Ханс има чувството, че тя стои на едно място, и нетърпеливо движи лостовете.

— Хайде, по-бързо лети! Чакат ни другарите, нашата родна планета, синята звезда — най-хубавата сред всички звезди. Нашият свят…

Ханс пее — той не може да не пее от радост.