Александър Беляев
Скок в нищото (33)

Разказът на подивелия лорд

При вида на Блотън Елен високо възкликна. Трудно бе да се определи кое чувство надделяваше в това възклицание — радостта или ужасът.

— О, Хенри…

Без да обръща внимание на Елен и на лейди Хинтън, Блотън се втурна към котела с вчерашна риба и като късаше с двете ръце едри парчета, започна лакомо да ги поглъща, при което се мръщеше и сумтеше.

— Нима сте вие, Хенри?…

В отговор се чу само глухо ръмжене. Лейди Хинтън се прекръсти, като шепнеше някаква молитва…

Наложи се доктор Текер доста време да се занимава с Блотън. Устните на лорда бяха страшно подути и почернели. Долната бе разцепена на две и приличаше на „заешка“. Езикът бе набъбнал и кървеше. Текер се чудеше как всички тези рани не са се инфектирали. Едва след няколко дни упорито лечение отоците спаднаха, раните зараснаха и Блотън можеше вече ясно да говори.

И той разказа своите приключения.

Гигантският прилеп — „а може да е била летяща тигрица?“ — го сграбчил с нокти и го вдигнал във въздуха. Ето, по раменете и гърба му още има белези от ноктите… Да, доста се уплашил! Но ненапразно е бил страстен ловец, ходил е на лов за диви зверове по всички краища на света. Пък и в такъв момент човек не бива да губи самообладание — това е най-важното. „Докато лети — помислил си — няма да ме изяде. Имам време да обмисля положението.“ Все пак бил тежка плячка за птицата, тя изостанала от ятото и скоро започнала да се спуска.

— Да, видяхме…

Птиците изчезнали над облаците, за да се спасят от дъжда. А похитителката, без да изпуска Блотън от ноктите си, навлязла в някаква теснина.

Блотън имал нож, но не можел да го извади: раменете и ръцете му били стиснати като в менгеме.

С нетърпими болки — при всяко движение ноктите се впивали все по-дълбоко в раменете и гърба му — той поосвободил дясната си ръка, извадил ножа и го забил в корема на птицата. Тя яростно заграчила, но не го изтървала. „И добре стана, иначе щях да се пребия. Дори бях готов, ако реши да ме пусне, сам да се хвана за краката й.“

Птицата се опитвала да го клъвне, но макар че имала дълга шия, не могла да го стигне с клюна си, пък и започнала да губи сили. Блотън целият бил залят с кръг, клепките му лепнели, не можел да вижда и това било най-лошото. Затворил очи, но по едно време усетил, че единият му крак се ударил в някакъв камък. Птицата паднала на една скалиста площадка, захлупвайки го с тяло, и отчаяно заблъскала криле, при което се открила главата на Блотън и проливният дъжд тутакси измил кръвта от лицето му. Започнал да вижда. Изтощената птица разтворила нокти и Блотън побързал да се измъкне, оставяйки доста голямо парче кожа от рамото си. При това един нокът се забил в устната му и я разцепил, като наранил и езика. Блотън започнал да мушка птицата с ножа. Обезумяла от болка, тя зарязала плячката си и тежко прелетяла на една скала, където вероятно е издъхнала.

— Това е най-интересният случай в ловния ми живот — завърши Блотън.

— Да, но този път не сте били вие ловецът — обади се Стормър. — И какво стана после?

— Намирах се в някаква каменна вдлъбнатина, дълбока като вана и догоре пълна с гореща кръв. Мислех си, че жив ще се сваря. Температурата на тая кръв трябва да е била, кажи-речи, петдесет градуса. Наоколо бе осеяно с пера.

— Видях това място! — възкликна Ханс. — Търсихме ви там, но напразно.

— Аз побързах да се скрия в една пещера — отговори Блотън. — А крилата на тоя летящ разбойник са гладки като кожа, само опашката е переста. Бях прибрал няколко пера и едно парче от крилото, но съм ги изтървал някъде.

Блотън дълго лежал при скалата, изтощен от загубата на много кръв. Бил почти в безсъзнание, не можел да се ориентира. И вместо да тръгне нагоре по каньона, към реката, тръгнал надолу, стигнал до залива, свърнал надясно и… се заблудил в гората.

Дрехите му били изпокъсани и висели на парцали. Никак не било лесно да върви полугол из гората: острите листа го драскали, тръни се забивали в тялото му. Трябвало да се пази и от всевъзможните отровни насекоми, затова си направил „дрехи“ от нещо като лико. Опасно било да броди из тия джунгли и се качил на едно дърво.

Хранил се с „кокосови орехи“, пил дъждовна вода, която се събирала по листата и хралупите на дърветата. Така и не могъл да намери пътя към реката. Викал, но никой не се обаждал.

— Ние също ви викахме.

Какви чудовища е срещал, какви премеждия е имал!…

Виждал е гори с толкова високи дървета, че от началото ги помислил за планини.

— Всяко дърво беше по неколкостотин метра. Долу имаше трева, висока колкото нашите дървета. Над тревата висеше мрежа от лиани, дебели като корабна мачта. Тук-таме белееха гъби с огромни шапки, същински църковни куполи. Гората беше толкова гъста, че приличаше на гигантско кълбо с объркани конци. И беше някак на етажи. Всеки етаж си имаше своеобразна растителност, своеобразен животински свят. По средните етажи не проникваше нито дъжд, нито слънце, нито дори свирепите венериански ветрове. Там цареше полумрак и тишина като в морски дълбини. Само от време на време се чуваше страшен грохот от рухването на стари и прогнили исполински дървета. Дори птиците и животните от „средните етажи“ бяха мълчаливи. А по „горните“ беше по-светло, по-шумно и оживено. Доста удобно можеше да се спи в чашките на цветята, но бяха страшно ароматни и ми замайваха главата. Листата на най-високите дървета бяха толкова големи, че едно листо би могло да покрие цяла къща. Често излизах на „терасата“ на този зелен небостъргач и се разхождах по някое листо, любувайки се на околностите. Имаше „мъхести“ листа, чиито власинки бяха високи почти един метър и дебели колкото човешки пръст. А аз стъпвах между тях като сред степни треви.

— Има ли животни, птици, растения, насекоми? — попита любопитният Пинч.

— Гората е препълнена с тях. Ако не бях видял с очите си, трудно бих повярвал, че силата на живота може да бъде толкова голяма. Да, Венера е млада планета, неизтощимо плодородна. Така пълна с жизнени сокове, че растенията избуяват като нефтени фонтани от сондажни дупки. Раждането и смъртта се сменят необичайно бързо. Просто не мога да си обясня как оцелях сред всички тези опасности. Почвата, тревата, горите буквално гъмжат от живи същества. В полумрака, сред вечната мъгла летят гигантски насекоми, пъплят всякакви гадини, които непрекъснато се изяждат една друга. Челюстите им не спират да дъвчат. Това е някаква мелница, конвейер на живота и смъртта. В тази гора забравяш земните мащаби. Нашите питони са големи колкото тукашните водни змии. Нашите насекоми в сравнение с венерианските са направо микроскопични… Веднъж трябваше да бягам от мравки, всяка от които беше по-висока от мен. Един ден пък издържах същинско сражение с мухи. Откровено казано, по-лесно бих се справил с най-едрия орел на Земята. Можех да възседна хлебарка като гигантска земна костенурка. Ами птиците! Да бяхте видели бой между птици! Битка между два изтребителя. Срещнах и старите си познати — „прилепите“. Те живеят по короните на дърветата и заемат хиляди хектара горска площ. Невъзможно е да се разкаже всичко, което видях, макар че видях само едно кътче от Венера — завърши Блотън.

— А кои зверове смятате за най-опасни? — попита Ханс.

— Шесторъките — отговори Блотън. — Доста време ги наблюдавах и си мисля, че това не са вече животни. Това са „хората“ на Венера. Поне най-висшите по своето развитие същества на планетата. И ако загиват в борбата за съществуване, то е само защото имат необяснимо дълбок сън. Но може би в процеса на еволюцията ще преодолеят и този вроден недостатък.

— Във всеки случай този недостатък ни спаси.

Когато свърши разказа си, Блотън излезе от колибата, седна на един стол и пусна крака над водата. Елен като пепелносива маймуна предпазливо се прехвърли по въздушните корени при него и превъзмогвайки гордостта и срамежливостта си, каза:

— О, Хенри! Толкова тъгувах за вас, така страдах и ви чаках…

Той я погледна по-равнодушно от всеки друг път и отговори:

— Напразно! Хубавото на Земята е лошо на Венера. И обратно, Елен. Обратно. — И сухо се засмя.

Дребничката бледолика пепелносива маймуна не разбра смисъла на думите му, но усети тона, с който бяха казани. Олюля се и едва не падна в Тихото заливче, гъмжащо от венериански крокодили и „амеби“.

А бившият годеник с маймунка ловкост, придобита в горите, заскача по въздушните корени към брега, притича до водоема, където Мери плакнеше пране, грубо изблъска Стормър и с усмивка на обезобразените си устни се приближи до девойката.