Александър Беляев
Скок в нищото (31)

Игра на криеница

— Ето ви и карбонския период — каза Текер. — По какво се различава от лепидодендрона^[1] това дърво например? Високо е двеста-триста фута. Вижте, на около четиридесет фута дънерът се разделя на две, всяко разклонение се дели на още две, после на още две и така нататък. По върховете има шишарки. Клоните са покрити с дълги игли. А ето и гигантски папрати… и хвощове…

— Да, отстрани има нещо като палма. Това вече не е от карбона. Палма с плодове. Иска ми се да ги опитам, но са много нависоко.

— Вижте, има един плод в тревата! — възкликна Амели. — И дори с пукната черупка. Ами разбира се, паднал е от такава височина. Вътре е бял и сипкав. Мирише хубаво. Дали да го опитаме? Ммм… Захар с ванилия… и брашно… Ужасно вкусен! И масло…

Всички опитаха.

— Наистина е много вкусен.

— Може би и хранителен. „Нестле — незаменимо за деца и старци“ — пошегува се Пинч.

— Чудесна находка. Само заради това си струваше да направим нашето пътешествие. Рибната диета ни омръзна. Сега си осигурихме великолепно брашно.

— Представям си колко вкусни питки ще станат от него — мечтаеше Амели.

След като ядоха до насита от „кокосовите орехи“, петимата предпазливо навлязоха в гората. Вътре цареше полумрак и тишина. Лекичко просвирваше вятърът между клоните на дърветата. Зеленината беше тъмна, с червеникав оттенък.

— Странно, защо на Венера повечето растения са кафеникави или тъмночервени? — каза Ханс.

— Атмосферата е толкова гъста и облачна, че част от спектъра на слънчевите лъчи се задържа и не стига до повърхността, както до дъната на земните морета. Ето защо обагрянето на листата е с червеникав оттенък. Впрочем това е само мое предположение — допълни Текер.

Под една папрат съгледаха „гъби“.

— Ако се сложат един върху друг пет-шест огромни хляба, ще се получи една венерианска гъба — определи Пинч. — Може би става за ядене. Но най-добре е да се държим далеч от гъбите. Колко наши предци са умрели в страшни мъки, опитвайки коя гъба е годна за ядене и коя отровна!

Нагазиха във вода. Огледаха се да намерят по-сухо място. Недалеч Ханс видя кръгла яма, широка около два метра, пълна с вода. След десетина метра имаше друга подобна яма. После още и още.

— Сякаш гората е бомбардирана.

— При това с необичайна точност на прицела — забеляза Винклер, който бе служил като артилерист. — Обърнете внимание: ямите са разположени успоредно една на друга и през еднакво разстояние.

— Но защо ли е така? — полита Ханс. — Предполагаш, че ямите са изкуствено направени, така ли? Може би капани за зверове? Но кой ще ги изкопае? Не ми се вярва на Венера да има разумни същества, някакви човекоподобни.

— Мисля, че са следи — отговори Винклер. — Следи от гигантско животно.

— Следи ли? Че какво може да е това животно, щом всяка негова крачка е повече от десет метра?! — Амели плахо погледна към ямите. — Не бих искала да срещна такова животно. С нашите пушки нищо няма да направим, те са като детски играчки, ще ни трябват оръдия.

Излязоха на една поляна. Заваля силен дъжд. Падна гъста бяла мъгла, която закри всичко наоколо.

— Дръжте се по-близо един до друг! — викна Ханс.

Движеха се предпазливо, като непрекъснато се ослушваха и оглеждаха. Сегиз-тогиз от мъглата изникваха тъмните очертания на самотни дървета.

Към познатия шум на вятъра, дъжда и гръмотевиците се присъединиха нови необясними звуци, които вдъхваха ужас.

— Сякаш наблизо има локомотивно депо. И десетки локомотиви изпускат пара — развълнувано прошепна Пинч. — А ето че и влакът изсвири. След пет минути заминава…

— Шшт… — предупреди го Ханс.

Вдясно мъглата взе да потъмнява. Петното ставаше все по-наситено, възприемаше очертания на къща и неочаквано „от третия етаж“ се подаде огромна глава на животно със сравнително малки очи.

Проехтя изстрел. На Пинч бе хрумнало да се издокара пред Амели — Бъфало Бил, безстрашният ловец.

Най-мощната сирена на презокеански параход би приличала на свистене на комар в сравнение със звука, който като ураган се понесе из гората. Затрепери земята, зашумоляха листата на дърветата. Хората паднаха като покосени, но тутакси се изправиха — тъмната маса нарастваше от мъглата и прииждаше към тях.

Обадиха се други сирени и започна такъв адски концерт, че ушите пищяха до болка, както при артилерийска канонада. Сякаш тези животни убиваха само със звука, който издаваха…

Отворили уста и запушвайки ушите си с ръце, хората хукнаха да бягат кой накъдето види. Ханс падна в една от ямите. Тя беше толкова дълбока, че когато приклекна във водата, момъкът затъна до ушите. Животното мина, без да го забележи. Единият му крак тежко се стовари до ямата. Нещо силно шляпна Ханс по главата — влачещата се опашка на животното. Ханс потъна във водата. Тази сякаш безкрайна опашка дълго още шумоля по тревата до ямата.

Най-сетне гигантският жив танк се отдалечи. Ханс излезе от ямата, изтръска се и се ослуша.

Започваше ужасна игра на криеница. Дано само вятърът не разпръсне мъглата!

Добре поне, че животните оглушително тръбяха и отдалече предупреждаваха за своето приближаване. И хората бързаха да избягат настрани. Но понякога звуците се кръстосваха, ехото ги повтаряше и тогава бе трудно да се определи откъде идват. Трябваше да се следи от коя страна земята започва по-силно да се тресе от стъпките. А заплеснеш ли се, тогава вече тъмният силует в мъглата бе последното предупреждение. И още нещо спасяваше хората: животните бяха доста тромави… Не беше лесно да придвижват огромното си туловище, понякога връхлитаха в мъглата на някое дърво и с ужасен трясък чупеха клоните му. След известно време взеха да настъпват паузи в адската какофония от сирени, очевидно разтревожените животни бяха започнали да се успокояват. В една от тези паузи се чу далечен глас, който напомняше човешки глас, но не приличаше на гласа на Амели, Пинч или Текер. И отново се разнесе дивият рев на животните…

Преплитайки крака от умора, хората падаха на земята, но тутакси ставаха и с последни сили отново хукваха да се спасяват от своите преследвачи.

След една доста продължителна пауза проехтя самотен и провлечен тръбен звук. Приличаше на отбой. Настъпи тишина. Но дълго още хората не можеха да чуват нито вятъра, нито далечния шум на прибоя — до такава степен бяха заглъхнали ушите им.

Мъгла… Непрогледна мъгла… Къде ли са другите?… Какво е станало с тях? Дали някой не е загинал, смазан или разкъсан от животните?… Предсмъртен вик не можеше да се чуе… Какво да прави?… Накъде да тръгне?… Ханс реши да викне:

— Винклер! Амели! Пинч!

Никой не се обаждаше. Но и животните не подновиха своя рев — очевидно си бяха отишли, сякаш се бяха стопили в мъглата.

Ханс отново извика. Високо, още по-високо… Навярно и другите бяха оглушели и не чуваха виковете му… Ами животните? Те може би дори не долавят звука на човешкия глас.

— Винклер! Винклер!

Пред Ханс се появи тъмно петно. Момъкът уплашено отскочи.

— Аз съм — обади се Винклер сякаш иззад някаква стена.

Скоро двамата чуха тънкия глас на Амели, явно слухът им се възвръщаше. Вятърът се бе засилил и разкъсваше мъглата на парцали, която вече се носеше като ниски облаци над поляната. Ханс се огледа. Никой не се виждаше!

— Сигурно така ни се е чуло — поклати глава Винклер.

Изпод листата на висока папрат изскочи Амели.

— Трима оцелели. А къде е Пинч?

— Тук съм — чу се глас някъде отгоре.

Ханс и Винклер вдигнаха глави. Пинч седеше на един клон и им махаше с ръка — само от страх бе могъл да се качи на такава височина по гладкия дънер на хвоща.

— Но защо не се обадихте, когато ви виках? — попита Ханс.

— Ами чаках дали чудовищата няма да се обадят преди мене. — Като пъшкаше и охкаше, Пинч започна да слиза от дървото.

— Не е толкова трудно да се качиш — каза той. — Кората на дънера е малко грапава и с толкова едри люспи, че можеш да стъпваш на тях. Впрочем, ако не бяха чудовищата, едва ли щях да се кача. Те ми помогнаха — призна той.

— Накъде ще тръгнем? — попита Амели.

Всички се огледаха.

— Шумът на прибоя идва оттам — посочи Ханс. — Натам трябва да вървим.

Те бързо прекосиха поляната и навлязоха в гората.