Александър Беляев
Скок в нищото (3)

За ползата от Екватора

Ханс Фингер стоеше до илюминатора на кабината. Вълнистата му руса коса и лицето аленееха на слънцето. Той си подсвиркваше някакъв бодър марш, като си тактуваше с крак и ръка. Фингер изживяваше възторга от първия полет със стратоплан.

„Животът е дяволски интересен филм, в който времето и събитията летят като този стратоплан…“ Ханс ускоряваше темпото на марша. Ех, ако можеше да се ускорят събитията, да се пусне филмът на живота още по-бързо! Да се ускори времето така, че часовите стрелки да се завъртят по-бързо от секундните, късащите се календарни листчета да се посипят като брулени от вятъра есенни листа, а слънцето да се понесе като метеор по небосклона…

Внезапно Ханс залитна, удари главата си в стената и извика. Дали пък и той не беше придобил дарба да върши чудеса както героят на Уелс^[1]?… Слънцето като футболна топка описа дъга по небето и изчезна зад рамката на илюминатора.

Ханс си разтърка тила, седна в креслото и се разсмя.

„Ами, разбира се, стратопланът направи остър вираж. Да, когато включваш времето на трета скорост, трябва здраво да се държиш.“

Ханс се замисли.

Избори, стачки, демонстрации. Той намираше сили за всичко: хвърляше позиви от покривите на къщите, пълнеше с тях указателите в уличните телефонни будки, изхитряше се под носа на „мохиканите“ да пише като стотици свои другари антиправителствени лозунги по стените на сградите и ремаркетата на камионите, събираше хроника за нелегалните вестници, пускаше детски балони с агитационни плакати, нощем окачваше червени знамена по островърхите покриви на църквите, продаваше театрални програми с позиви, изнамираше десетки начини за агитация, успяваше да избяга от преследвачите, криеше се, преобличаше се, дори се дегизираше и отново измисляше такива номера на враговете, че те позеленяваха от яд, работниците се превиваха от смях, а политическите главатари побесняваха…

Обаждането на Винклер. Подготовките около бягството на Цандер. Елегантният костюм на „англичанин“. Първокласното купе. До швейцарската граница с автомобил. Граничната зона. Нощта, бурята… Търсенето на другарите, до които Винклер носеше писмо. Лутането… Преминаването на реката. Тревогата. Престрелката…

Швейцария. Планините край Wewe^[2]. Алпийската къщичка сред смърчове, лиственици и кедри. Снегът. Приятният и мразовит планински въздух, наситен с боров аромат. Работилницата. Изработването на модела на звездолета по чертежите. Учението. Войната с интегралите и диференциалите. През свободното време — ски, екскурзии из планините… Пристигането на Блотън с важни новини. Поръчката за голям пътнически звездолет. Отпътуването на Блотън, Цандер и Винклер за някакъв неизвестен Стормър сити…

Ханс е натоварен с нови задължения: да закупува и получава висококачествени стомани от различни градове на Европа и Америка. Непрекъснати командировки. Интересно е. Но… работата на „предприемач“ не е по вкуса му. Пише отчаяни писма на Винклер. Накрая Винклер го „съжалява“. Пристига в Европа, за да направи лично някои покупки и да го вземе със себе си. И ето че сега летят за тайнствения Стормър сити. С тях пътува и Блотън. Той ще извърши първия полет в стратосферата с едноместна ракета. На никого не иска да отстъпи тази чест.

Ханс гледаше през илюминатора. На тази височина небето имаше сивоаспиден цвят. Слънцето беше ослепително бяло.

А долу? Вдлъбната тъмносиня повърхност на океана. Върху нея ослепително ярък кръг — отражение на слънцето.

Великолепен, прекрасен полет! Чудовищен скок! От западните брегове на Европа в югозападна посока през Атлантическия океан към Южна Америка. Стратопланът прекоси целия континент от единия до другия край над басейна на река Амазонка, прелетя над Андите, направи широк полукръг над крайбрежието на Тихия океан и сега лети пак към Андите, но от югозапад. Ето ги, те се очертават като едва забележими зъбери на хоризонта.

— Уф! — Ханс отново си заподсвирква марша.

— Какво си се разсвирил толкова? — обади се Винклер от съседната кабина.

— Чудесен полет! — отговори Ханс и отиде при него.

— В аероплан нямаше така да свириш! — каза Винклер. Той седеше до масичката и прелистваше бележника си, пухкайки с неразделната си лула.

— Само във водата не мога да свиря — отговори Ханс. — А в аероплана — колкото си искам.

— Ефектът ще бъде същият както във водата: моторът ще те заглуши.

— Вярно — съгласи се Ханс. — Тук е съвсем тихо. Сякаш летим с аеростат. Дори експлозиите не се чуват.

— Летим по-бързо от звука, затова не се чуват.

— Четиристотин метра в секунда. Скоростта намалява, спускаме се. Височината е само петнайсет километра. Но нали тук температурата би трябвало да е значително по-ниска, отколкото на повърхността на земята, а с понижаването на температурата скоростта на звука намалява…

Винклер кимна утвърдително.

— … и при нула градуса стига до триста трийсет и два метра в секунда. Вероятно сега моторът е вече изключен.

— А какъв е таванът?

— Двайсет — двайсет и два километра. Това е най-благоприятната височина, ако не търсиш рекордна скорост.

— Полет на комар. Двеста — триста километра — как да е! Пет-шестстотин — това значи височина! — чу се гласът на третия пътник.

Димейки с египетската си цигара, до креслото на Винклер се приближи Хенри Блотън. Лордът беше в топъл светлокафяв спортен комбинезон, макар че такова „работно облекло“ изобщо не беше нужно — стратопланът имаше добро електрическо отопление и се снабдяваше с чист въздух. Вътре бе топло, уютно и комфортно като в луксозен спален вагон.

— Разбира се, в сравнение с нас рекордьорите по високи полети с аероплан са лазили в прахта. За всички тези „сауидърс-валкирия“, „фарман-суперголиат“, „юнкерс“ дванайсет-петнайсет хиляди метра са били вече почти пределна височина. Изследователите на стратосферата са се издигали по-високо. Но с аеростати. Наскоро четох в „Таймс“…

Навлязъл в любимата си тема, Блотън започна да говори надълго и нашироко за рекордите по височина, за съперниците, които можеха да оспорят славата му, и шансовете им за победа.

— Вие ще тръгнете на междупланетно пътешествие, така че веднага ще биете всичките си съперници — каза Винклер.

Блотън не схвана иронията му.

— Да, но… това надали ще бъде съобщено в „Таймс“ и те просто няма да узнаят за новия рекорд — меланхолично отговори той.

Стратопланът се спускаше и намаляваше скоростта си планините на хоризонта нарастваха, тъмният цвят на небето избледняваше, ставаше по-синкав, една след друга гаснеха звездите като на разсъмване.

Далече долу, в подножието на планините, като яркозелен океан се стелеше буйна тропическа растителност.

— Андите са южноамериканското продължение на Кордилерите — обади се Винклер. — След тях има пустинна низина, а по-нататък започват скалистите планини на република Еквадор.

— Удивително! Просто умът ти не може да го побере. Каква скорост, каква победа над пространството! — възкликна Ханс и още веднъж си представи целия полет.

Европа — като голяма географска карта. Отдясно — Азорските острови, отляво — островите Зелени нос, едва различими дори през най-силен морски бинокъл, Южна Америка… Басейнът на Амазонка с притоците й като разклонено дърво… Полукръг на аеродинамично спиране над Тихия океан и отново крайбрежието на Южна Америка, този път западното.

— Да, доста приятен начин за изучаване на географията. По-полезен от нашите учебници и училищните географски карти — каза Хенри. — Но скоростта е на костенурка. Друго нещо е космическият полет!

— Космически полет! Скорост на костенурка! — с тона на Блотън продължи Винклер. — Какво представлява космическият полет, някакви си дванайсет — осемнайсет километра в секунда в сравнение например с полета на Земята — трийсет километра в секунда? Ами галактиките? Някои от тях летят с огромна скорост.

— А именно? — запита Блотън.

— Около хиляда километра в секунда е обичайната средна скорост. Има обаче и изключения. Според най-новите данни Голямата мечка лети със скорост единайсет хиляди и седемстотин километра в секунда. Лъв — почти с двайсет хиляди километра.

— Да, тази скорост ми харесва. Не се смейте, драги Винклер. Аз нямам почти никаква представа от тези неща, но нашият приятел Лео Цандер ми беше казал, че когато овладеем до съвършенство радиоактивната енергия, ще може да се постигне и скоростта на светлината.

— Уви, дори със скоростта на светлината ще би се наложи четири години и четири месеца да летите до най-близката звезда. А до другите звезди — слънца, които смятаме за наши „съседи“ в световното пространство — десет-петнайсет години. Само няколко десетки звезди се намират на такова близко разстояние от нас. До другите ще трябва да летите стотици и хиляди години. Ще бъдете заобиколен от необятна пустиня в продължение на месеци, години, десетки години. Всякаква представа за време ще изчезне.

— Коя е най-близката звезда до Слънцето? — попита Блотън.

— Проксима, Алфа на Центавъра. Само на около четиридесет трилиона километра.

— Четири години и нещо, не е чак толкова много.

След известна пауза лорд Хенри се върна към земните въпроси:

— Всъщност защо е избрано за старт това диво и затънтено място?

— Тъкмо защото е диво и затънтено, необитаемо. Такова е желанието на акционерите от вашето дружество. За конспирация.

— Но нали на земното кълбо има много други пустинни места, например Южният полюс. Там никой не би ни обезпокоил, дори вездесъщите репортери. Защо точно тук? Бих искал да знам какво е предопределило този избор.

— Особени и доста важни съображения — сериозно отговори Винклер. — Тук има най-благоприятни условия за излитане. Вероятно знаете, че когато излита от Земята, ракетата трябва да преодолее две бариери: атмосферата и земното притегляне. Най-силно притегляне има на полюсите, а най-слабо — на екватора, тъй като Земята е леко сплескана при полюсите. Центробежният ефект при полюсите е най-малък, а при екватора — най-голям. Така че бариерата на земното притегляне при екватора е минимална.

— И каква разлика се получава в теглото?

— При екватора телата имат с една двустотна част по-ниско тегло, отколкото при полюса.

— И само толкова? — разочаровано възкликна Блотън.

— Да, само толкова. Благодарение на центробежния ефект и „издутината“ на земното кълбо при екватора тук телата тежат с половин процент по-малко. Човек би казал, че това е почти нищо. Но за една ракета е важно дори такова намаляване на теглото: икономисва се доста гориво. Така че половин процент от теглото съвсем не е за пренебрегване в нашата работа.

— Добре, екватора. Съгласен съм. Но защо именно това място на екватора?

— За да ви отговоря и на този въпрос, ще трябва да поприказваме вече за другата бариера — атмосферната. Въздухът, който не забелязваме, представлява почти непробиваема броня за едно бързо движещо се тяло. Колкото по-висока е скоростта, толкова по-голямо е съпротивлението. При много високи скорости съпротивлението на въздуха става почти като на твърдо тяло — същински стоманен щит. И това не е само образно сравнение. Метеорите — падащите от небето камъни — се движат с космическа скорост; врязвайки се в атмосферата, по-дребните от тях се нажежават от съпротивлението на въздуха, изгарят и се превръщат в незабележима пепел. Ето каква пречка ще срещнем при нашето излитане. Жул-Верновите герои, изстреляни в снаряд, е трябвало още в първия миг на излитането да се сплескат като питка на дъното на снаряда. За да избегнем такава печална участ, ние ще увеличаваме скоростта на нашата ракета постепенно. Трябва да изберем такова място на земното кълбо, където атмосферната броня е най-тънка. Относителната плътност на въздуха зависи от налягането, температурата, влажността, а от своя страна, всичко това зависи от височината над морското равнище. Колкото е по-голяма, толкова атмосферната броня е по-тънка, следователно толкова по-лесно е да се пробие и толкова по-малко гориво ще се изразходва за това. На шест хиляди метра над морското равнище плътността на въздуха става почти двойно по-малка. Сега, надявам се, разбирате, че за звездолета е най-изгодно да стартира по възможност от най-високото място, от някоя планина? Така че всъщност какво ни трябва? Екватор и най-голямата височина на него. Вземете глобуса и като го завъртите, ще видите какви планински местности пресичат екватора. Островите Суматра и Борнео и южноамериканските Кордилери — Андите. Островите са планински. Там има височини над четири хиляди метра. Възможно е в бъдеще Суматра и Борнео да станат ракетодруми за редовни междупланетни полети. Но те са… гъстонаселени: там има нефт, каменни въглища, тропически подправки и плодове, както и други съблазнителни неща, които са привлекли доста капитали и хора и са превърнали островите в колонии на редица държави. При това Суматра и Борнео^[3] се намират сравнително далече от фабриките и заводите, в които се изработват частите за ракетата. Превозът би струвал скъпо. Следователно остават Андите. Тук имаме или по-скоро вие имате всичко необходимо: безлюдно, пусто, затънтено място без пътища. Съвсем подходяща е и топографията на местността. Излитането ще бъде под ъгъл дванайсет градуса на изток, тоест в посоката, в която се върти земното кълбо. Това е с цел „безплатно“ да получим допълнителна скорост от въртенето на Земята. Както виждате, ако всичко се подхване умело, то и Земята може да се превърне в помощник. При долината, където Андите свършват, е удобно да се направи стартова площадка. Набрала скорост, ракетата ще „се откъсне“ от ръба на урвата, за да напусне Земята. Е, сега намериха ли отговор всички „защо“?

Блотън кимна:

— Благодаря, всичко разбрах. Не се дразнете от моето невежество: не ми се е случвало да се занимавам с тези сложни въпроси.

— Ние обаче така се разприказвахме, че за малко щяхме да пропуснем приземяването — каза Винклер. — Вижда се вече Стормър сити — целта на нашето пътуване. За всеки случай затегнете коланите. Стартодрумът тук не е напълно завършен.

Ханс мълчаливо изпълни съвета, но Блотън, затягайки колана си, небрежно каза с вид на специалист в това отношение:

— Излишна предпазливост!