Александър Беляев
Скок в нищото (28)

В търсене на Блотън

Пътят водеше през една теснина по пресъхналото дъно на „сезонна река“. В скалните пукнатини имаше още сняг и от него, прекосявайки пътя им, течаха малки ручеи.

— Отвратително място! — мърмореше Ханс. — Ако изпълзи някоя гадина от тия пещери, няма къде да избягаш… И тоя проклет дъжд не спира. И мъглата!…

— Вятърът е доста топъл. С дъждовете и мъглите ще трябва да свикнем. Тук очевидно ден не минава, без да вали — забеляза докторът.

Заобиколиха скалите. Вятърът се засили. Мъглата стана по-рядка. Ярък многоцветен лъч, сякаш пуснат през призма, заслепи очите им. Ханс изненадано се огледа.

През облаците се бе показало слънцето. Но не то ги бе заслепило. Подножието на планината искреше със сини, жълти, червени светлини.

— Дъга на земята? Странен феномен! — възкликна Ханс.

Двамата отидоха по-близо до мястото. Пред тях сияеха скъпоценни камъни: изумруди, топази, аметисти, диаманти, рубини…

На Текер дори дъхът му секна.

— Купища, тонове скъпоценности! — потресен възкликна той.

Скъпоценните камъни на гроздове покриваха гранита, блестяха ту като кървава роса, ту с ярка тревна зеленина, ту с небесна синева. По-горе на скалите белееха широки ивици с млечноопалов цвят, по-долу блестеше находище от черен лъскав минерал, още по-долу пъстрееха разноцветни ивици — червена, жълта, зелена. По ръбовете и върховете на острите части на скалите блестяха огромни кристали.

Ханс високо се разсмя.

— Какво ви стана? — с тревога попита Текер, уплашен, че при гледката на такова приказно богатство момъкът е загубил разсъдъка си.

— Спомних си един комичен случай — отговори Ханс. — Веднъж заварих лейди Хинтън да разглежда диамантите си. Тя така ужасено ме погледна и прикри с ръце съкровищата си, че ми заприлича на квачка, която е съзряла ястреб и с криле прикрива пиленцата си. Още от Земята лейди Хинтън навсякъде влачи торбичките си и трепери над тях. Откровено казано, иска ми се да й погодя номер.

Ханс избра няколко едри скъпоценни камъка и ги пъхна в джоба си.

— Да вървим нататък!

Слънцето се скри. Мъглата отново се сгъсти.

— Бло-отън, Бло-отън! — викаше Ханс.

„Отън!…“ — отговаряше планинското ехо.

Неочаквано момъкът се препъна в някакъв камък и падна.

— Що за дяволска работа! — възкликна той. — Тук на всяка крачка срещаш съкровища! — Изправи се, отиде при Текер и му показа огромен къс самородно злато.

— Близо три килограма. Тежък е за носене, но ще го взема. — Ханс прибра златото в торбата. — Колко сме богати с вас, докторе! Имаме цяло състояние в джоба. Бло-отън! Бло-отън!

— Лесно можем да се загубим в тая мъгла — загрижено каза Текер.

— Няма да се загубим. Нося компас.

Склоновете на теснината се разширяваха и най-сетне тя свърши. Излязоха на широка поляна, която полегато се спускаше надолу. Краят й не се виждаше от пелената на дъжда и изпаренията от почвата.

Подухна силен горещ вятър. Ханс се огледа. Високо горе над отвесната скала стърчеше носът на ракетата. По-нататък се виждаха заснежени склонове на планина, забила връх в облаците — гнездо на димящи вулкани. Пелената от дъжд и мъгла се изместваше настрани. Долу синееше ивица море. Гората на брега изглеждаше почти черна.

Когато въздухът се поизбистри, Ханс видя в подножието на планината голям залив с полуостров. По планинските склонове растяха високи и сухи голи дървета, подобни на хвощове. Коленчати и постепенно стесняващи се в горната част дънери. От всяко коляно стърчаха нагоре съвсем гладки клони. Клоните се разделяха на тънки прави пръчки, които напомняха острие на гръмоотвод. По върховете пръчките завършваха със снопчета, дълги като хвойнови иглички. Ханс и Текер се заинтересуваха от плодовете, висящи до снопчетата иглички. Ханс ги оприличи на балонни сонди, толкова кръгли и приблизително толкова големи. Няколко плода бяха паднали на земята…

— Я да ги разгледаме — тръгна Ханс нататък. — Блотън! Блотън! — високо извика той.

Случи се нещо необикновено: сякаш подплашени от вика, няколко от падналите плодове се издигнаха над дървото и литнаха, понесени от вятъра. От клоните се откъснаха и други плодове.

— Интересно. Летящи дини!

Приближиха се до едно дърво. Още няколко балона се откъснаха и бяха отнесени от вятъра.

— Тия мехури се плашат от нас — забеляза Текер. — И това ме навежда на мисълта, че не са плодове, а живи същества.

— Хайде да стреляме по някое от тях.

Ханс се прицели и стреля. Изведнъж „динята“ се набръчка като спукан детски балон и падна долу.

До набръчканата люспа се извиваше тънка, немного дълга „гъша“ шия, която завършваше с кръгла глава и съвсем тесен клюн, остър като игла на спринцовка. Текер извади нож да направи дисекция. В „балона“ откри подобие на сърце, хранопровод, стомах, в който забеляза шишарки и „хвойнови“ иглички; имаше дори черва.

— Бъбреци, черен дроб, далак не виждам — говореше Текер, ровейки във вътрешностите на „балона“. — Интересна птица — засмя се той. — Разбира се, щом лети, значи е птица. Но какъв странен начин за движение! Очевидно организмът й изработва някакъв газ, по-лек от въздуха. Птици аеронавти. Интересно дали могат да управляват полета си?

Ханс подплаши още няколко балона и проследи полета им. Птиците балони летяха по посоката на вятъра. Ту се издигаха почти до облаците, ту слизаха съвсем ниско. Накрая вероятно намериха такова въздушно течение, което ги повлече към гората от гигантски „хвощове“, надалече от непознатите двукраки пришълци.

— Очевидно птиците аеронавти могат да регулират височината на полета си. И тъй като на Венера има твърде много въздушни течения, те леко намират нужната посока. Затова им е напълно достатъчен само един орган за управление на полета по вертикална линия. Този орган изработва някакъв газ, с който птиците се издигат нагоре, а когато искат да слязат надолу, го изпускат. Но какъв ли газ се отделя?

Текер разтвори гънките на мехура и помириса. Тутакси го задави силна кашлица, той започна да върти глава, изкрещя, претича няколко крачки и падна като подкосен.

Ханс се втурна да му помогне.

Лицето на доктора беше мораво. На устните му бе избила синкава пяна, очите бяха отворени, зениците силно разширени.

Нима се е отровил?… Ханс извади от чантата спирт и започна да разтрива посинелите слепоочия на лекаря. Минаваха минути, но Текер не проявяваше признаци на живот. Само моравият цвят започна да избледнява и Ханс не знаеше хубав или лош признак е това. След половин час, когато вече бе изгубил надежда да го съживи, Текер се раздвижи и стана от земята. Лицето му постепенно добиваше нормалния си цвят.

— Но какво стана с вас? — попита Ханс.

Ръцете и краката на лекаря се тресяха. Тракайки зъби, той почти извика:

— Чакайте да се съвзема!…

Най-сетне успя да превъзмогне конвулсивното треперене.

— Не ме питайте! Това е такава гнусотия… Такава гнусотия, за която няма име на Земята.

Продължиха мълчаливо пътя си. Текер се разкиха и тази негова кихавица нямаше край. Наложи се да спрат. При всяко кихане той конвулсивно се гърчеше. Накрая му потече кръв от носа. И чак след това окончателно се съвзе.

На голяма камениста площадка забелязаха някакви възкафяви растения. Листата им, широки трийсетина сантиметра и дълги около петнайсет метра, постепенно се стесняваха към върха и започваха от корена във вид на правилна розетка. От центъра на „звездата“ се издигаше висок дънер, увенчан от „канделабър“ с четири рамена. На всяко рамо имаше продълговати, тъмночервени шишарки. Повърхността на листата беше на брадавички.

— Приличат на смукалцата по пипалата на октопода — каза Ханс, навлизайки между листата. Случайно докосна с гръб едно листо. Тутакси върхът на листото го обгърна и започна да се навива заедно с него. Като крещеше и правеше отчаяни опити да се отскубне, Ханс стигна до центъра на растението. Докоснати от ръцете и краката му, съседните растения също се навиха на руло. Бавно се свиха и всички останали листа. „Звездата“ се превърна в кълбо.

— По-скоро ножа… режете! — задъхваше се Ханс. Растението стискаше тялото му като гигантски питон.

Текер извади ловджийския нож, притича до растението и започна да реже листото.

— Внимавайте… вас самия да не ви хване! — предупреди Ханс. Лицето му бе станало тъмночервено от прилив на кръв.

Повърхностният пласт трудно се режеше. Текер пъшкаше и се суетеше около Ханс.

— Треперят ви ръцете… Дайте на мен! — изхриптя момъкът.

Текер му подаде ножа. Ханс нанесе силен удар, листото изхрущя. Плисна кървавочервена течност. Ужасното пипало бе отрязано.

Ханс падна заедно с листото. Текер го претърколи като буре по-надалече от растението. Опита се да разтвори листото, но не можа. С изтичането на червения сок еластичността на листото започна да намалява и накрая Ханс успя да се освободи.

До него се бе насъбрала огромна локва от течността, която бързо почерняваше и се втвърдяваше.

Ханс въздъхна с пълни гърди:

— Благодаря ви, докторе! Помислих си, че този растителен октопод ще ми смаже гръдния кош. Изглежда, Венера е подготвила по един подарък за всекиго от нас. Трябва да бъдем особено предпазливи. На всяка крачка ни дебне опасност.

Ханс ритна почернелия лист:

— Месоядно растение като нашите мухоловки. Хайде, време е да се връщаме. Скоро ще се стъмни. Дано се доберем до теснината, там няма да изгубим пътя. Бл-отъ-ън! Бло-отъ-ън!…

Не се чуваше отговор.

— Нима е загинал? — тъжно каза Ханс.

И сякаш като доказателство за това, на връщане Текер намери няколко пера, парчета черна кожа — вероятно от крилете на „птеродактила“, и следи от кръв в едно скалисто дере.

— Да не би тук тая летяща гадина да е разкъсала Блотън?

— Но къде са костите му? — озадачи се Текер.

— Тоя крилат хипопотам може да го изгълта заедно с кокалите…