Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Прыжок в ничто, 1933 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Минка Златанова, 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2011)
Издание:
Александър Беляев
Избрани произведения, 3 том
Владетелят на света. Скок в нищото
Превод от руски: Асен Траянов, Минка Златанова
Съставител: Елена Коларова
Рецензент: Светлозар Игов
Редактор: Елена Захариева
Художник: Илия Гошев
Художник-редактор: Васил Миовски
Технически редактор: Георги Ценов
Коректор: Свежана Бошканова
Издателство „Отечество“, София, 1989
Държавна печатница „Д. Найденов“ — В. Търново
История
- —Добавяне
„Първите дни на сътворението“
— Навярно такава е била Земята през първите дни на сътворението — каза епископът, застанал до илюминатора.
— Когато още господ-бог не бил разделил сушата и водата — добави лейди Хинтън.
Пролетта настъпваше необичайно бързо. Денят започваше, но Слънцето не се виждаше. Гъста и бяла като памук мъгла закриваше дори най-близките планини. Невидимите облаци изливаха цели океани вода. Мълнии като синя огнена мрежа преплитаха небето и „земята“. Дори през дебелата броня на ракетата глухо се чуваше трясъкът на гръмотевиците. Звездолетът потреперваше от далечни земетресения и срутвания в планините. При блясването на светкавиците се виждаше как бързо се топи снегът и се оголват черните планински склонове.
Буйна река течеше съвсем близо до ракетата, носеше и премяташе огромни камъни и късове лед. Нивото й бързо се покачваше. Тъмнокафявите вълни стигаха вече до илюминаторите. Цандер нареди да затворят капаците: реката течеше под кос ъгъл към ракетата. Камъните можеха да счупят някое стъкло. Но най-голямата опасност не се криеше в това.
— Ако водата закрие илюминаторите, достъпът на въздух отвън ще бъде прекъснат — каза той на Винклер и Ханс.
Да напуснат ракетата? Но това е изключено засега!
— Ще трябва да изведем нагоре една тръба, и то доста нависоко.
— Не е проблем да я направим, има материал. Но как ще я поставим? — поклати глава Винклер. — Как ще излезем навън, водата ще ни отнесе и ще се издавим като мухи… И все пак трябва да опитаме.
— Но ще издържи ли тръбата на тоя бесен напор? — попита Ханс. — Иначе можем да я поставим и без да излизаме. Пък и вече не можем да излезем: само един илюминатор на кърмата още не е залят с вода. Докато направим тръбата, и той ще отиде.
— И какво предлагате? — попита Цандер.
— Да изчакаме.
— Но водата ще ни залее.
— Нека ни залее. Ще превърнем звездолета в „Наутилус“ и ще седим под водата.
— Ще се задушим!
— При полета не се задушихме.
— Да, но имахме запаси от кислород.
— Откъде знаете, че сега нямаме? — засмя се Ханс. — Лош капитан за междупланетни полети би излязъл от мене, ако не бях предвидлив. Вече съм направил запаси на кислород от венерианската атмосфера. Кислородните бутилки са пълни. Дори още сега можем да потеглим към Земята.
Цандер поклати глава:
— Добър урок ми дадохте, Ханс. Но можех ли да допусна, че тук пролетта е толкова дъждовна и водата ще ни залее!
— И аз не съм го очаквал — откровено призна Ханс. — Запасите направих само защото ме изненада случаят със Стормър, когато се опита да открадне бутилката с кислород. Мисля, че трябва да изведем само една тънка тръба, по която да следим нивото на водата, и да преценим кога ще спре тоя потоп, за да отворим илюминаторите. Ей сега ще донеса такава тръба.
Ханс излезе.
Пътниците така и не разбраха на каква нова опасност са били изложени. Ханс, Винклер и Цандер дежуриха при тръбата цяла нощ.
Към два часа сутринта през тръбата потече вода. Това означаваше, че нивото на реката се е покачило най-малко с един метър над звездолета.
— Сега щеше да настъпи адска паника, ако нямахме нови запаси от кислород. Ракетата щеше да заприлича на безнадеждно потънала подводница. Но за щастие всичко мина благополучно и пътниците спокойно спят — каза Винклер.
— Какво е това? Струва ми се, че ракетата се люлее — каза Ханс.
Вероятно пак има земетресение — каза Цандер. — Недрата на Венера дишат.
— Не, не е земетресение. Усещат се не само тласъци, но и люшкане. Дали ракетата не е изплувала?
Полюшването премина в силно люлеене, придружено с резки тласъци. Звездолетът се клатушкаше. Подът ту хлътваше надолу, ту се вдигаше нагоре.
— Стихията се разбесня — нервно каза Ханс. — Какви ли титанични сили повличат ракетата?
— И накъде? Може би към някоя бездна…
— Добре би било, ако е морска бездна. Неприятно е да паднеш върху камъни от стратосферна височина…
Пътниците се събудиха. Полуоблечени наизлязоха в коридора.
— Какво става?
— Летим.
— Накъде летим? Към Земята ли?
Силен удар събори всички на пода. Чуха се охкане и викове.
— Веднага лягайте в хидроамортизаторите! — разпореди се Цандер.
Този път всички безропотно се подчиниха.
Занизаха се мъчителни минути. Но ударът не се повтори. Спря и люлеенето. Може би ракетата бе заседнала в някоя пукнатина или бе изхвърлена на суша…
Ханс първи излезе от хидроамортизатора и отиде при водомерната тръба. От нея не течеше вода. Ракетата бе съвсем неподвижна. Ханс рискува и отвори капака на един илюминатор в каюткомпанията.
Ярък слънчев лъч се плъзна по стената, огря ръцете и лицето на Ханс.
— Дявол да го вземе! Какво слънце, заслепява те като прожектор! — радостно възкликна Ханс, присвивайки очи. — А небето! По-синьо е от земното, но някак по-мътно — сигурно от вулканичната прах. Дали тя не придава тоя червеникавожълт цвят на слънцето и на всичко наоколо…
Изведнъж Ханс високо запя, съобщавайки радостната вест:
— Ставайте! Възкръсвайте от „саркофазите“! Слънцето на Венера ви поздравява… земни мръсници! — добави той по-тихо.
Температурата в ракетата бързо се повишаваше.
Това беше ден на голяма радост — дори Стормър се усмихна любезно на Ханс.
Всички се струпаха до илюминаторите. Пред погледите им се ширеше камениста равнина. Безброй ручеи я браздяха във всички посоки. Само допреди няколко часа тази равнина бе корито на страшната водна стихия, която бе повлякла тежката ракета като тресчица. На хоризонта се виждаха планини със снежни конусообразни върхове. Нямаше нито растения, нито птици и животни… Само камък и вода…
Ханс помоли пътниците да излязат от каюткомпанията и отвори илюминатора, като държеше готова противогазовата си маска. Лъхна го топъл влажен въздух.
— Диша се — каза той на Цандер и Винклер. — И по-слабо мирише на сяра. Въздухът е доста плътен. И наситен с кислород. Иде ти да се смееш, като че си пил вино. Вероятно пролетните води са ни смъкнали по склона далеч от вулканите.
Ханс се качи, седна върху рамката на илюминатора и спусна крака навън.
— Долу има голям камък — съобщи той. — С почти правилна елипсовидна форма. Прилича на голяма лодка, обърната с дъното нагоре. Повърхността му е напластена с шестоъгълни плочки като килийките на пчелна пита.
Винклер се качи на стола, за да надникне.
— Сигурно е от вулканичен произход — продължи Ханс и скочи върху камъка.
Неочаквано камъкът се надигна и бавно запълзя.
Ханс се стресна:
— У, виж! Венерианска костенурка! А аз я помислих за камък.
Внезапно изпод черупката се подаде плоска люспеста глава, голяма колкото глава на бик, с дебела шия като слонски крак. „Костенурката“ се отдалечаваше.
— Хич не е смешно! — възкликна Ханс и скочи от черупката. Когато се обърна назад, уплашено извика.
— Какво има, ново чудовище ли? — попита Винклер.
Ханс поклати глава и каза:
— Били сме на косъм от смъртта. Звездолетът е спрял до ръба на пропаст. Цялата му носова част виси. Ако беше паднал от тая височина, която е хиляди метри, нищо нямаше да остане от нас, а и от него. Затова пък мястото е идеално за старт! Отпред няма планински върхове. Пътят е свободен, семафорът вдигнат. Ако искаме, можем да излетим още сега. Но защо не дойдете при мен, „костенурката“ си отиде, няма нищо страшно.
— Тя си отиде, но се появиха други. Я виж колко „камъни“ оживяха! — каза Винклер.
По равнината бавно се движеха тромавите същества, които може би току-що се бяха пробудили от зимния си сън.
— Интересно с какво се хранят. Сигурно имат слонски апетит. А наоколо се виждат само голи камъни. Във всеки случай човешко месо не са опитвали. Мисля, че не са опасни за нас.
И Ханс се затича към една „костенурка“, която се луташе между камъните, като въртеше глава на дългата си дебела шия.
— Ето, намери си закуска.
„Костенурката“ бе спряла пред нещо издуто и поресто като сюнгер, голям колкото одеяло, дебел половин метър, с неравни, разкъсани краища. „Костенурката“ жадно заръфа крайчеца на „одеялото“. Ханс скочи върху него и тутакси излетя, сякаш изхвърлен от стегнати пружини на матрак. „Костенурката“ се уплаши и заднишком се отдалечи.
След няколко минути при Ханс дойдоха Блотън, Амели, Мадлен и Пинч. Между камъните беше пълно с мъхове. Някои бяха малки колкото възглавница, други — колкото голям килим, тук-таме се сливаха и образуваха цели островчета. Да, за „костенурките“ имаше достатъчно храна. Забравили доскорошните си тревоги, пътниците на ракетата се радваха на слънцето, въздуха, топлината, простора, свободата.
А неуморният Ханс бе заинтересуван вече от друго. Той беше забелязал, че във втвърдения сняг, изостанал в една тясна пукнатина, има множество дупки.
— Какво разглеждате тук така внимателно? — попита го Текер. Примамен от хубавия слънчев ден, и той бе излязъл на чист въздух.
— Вероятно тука живеят някакви „ледникови къртици“ — отговори Ханс. — Виждате ли тия дупки в леда? Това са проходи, тунели и не може да са от естествен произход. Я да видим дали ще се покаже някой от майсторите на тия траншеи.
Не се наложи дълго да чакат. От една дупка изскочи мъничко, съвсем черно същество, подобно на ютия, с остра муцунка, притича по скалата и бързо и леко се пъхна в леда, сякаш влизаше в пухкава мъгла. От новото тунелче изтече вода, която образува голяма локва.
— Трябва да хванем едно такова зверче — каза Ханс.
От леда се появи друго животно, лъскаво и мокро, изпускащо пара. Ханс го сграбчи, но тутакси извика и го хвърли. Животното бързо се скри.
— Ухапа ли ви? — попита Текер.
Ханс мълчаливо показа ръцете си. По дланите и пръстите му имаше големи мехури.
— Хм… прилича на изгаряне — каза Текер.
— Ами то си е изгаряне — отговори Ханс. — Това животинче е като нажежена ютия.
— Интересно, много интересно! — оживи се Текер.
— Хич даже не е интересно — възрази Ханс, като разглеждаше тъжно зачервените си подути длани. — Сега ще загубя два дни да ги лекувам.
— Елате да ви намажа с един мехлем и да ви превържа… И все пак това е доста интересно… Нямам предвид ръцете ви — продължи Текер. — Мисля си… пък и защо не? Та нали част от животните на Земята са станали от студенокръвни топлокръвни, като са запазили постоянна температура около трийсет и седем градуса по Целзий. Някои птици имат дори температура четиридесет градуса. На Венера колебанията в температурата са много по-големи, отколкото на Земята. И очевидно в процеса на еволюцията тук някои животни са добили способност да повишават температурата си, да речем, до седемдесет градуса…
— Сигурно в тая „ютия“ имаше сто!
Текер се усмихна.
— Стига само бегълците тук да имат по-висока топлоустойчивост. Но и с шейсет-седемдесет градуса тия „къртици“ могат да заприличат на живи нажежени ютии. Вероятно са зимуващи животни, които намират храна под снега — мъх, лишеи. При такава висока температура на тялото за тях не са опасни дори неимоверните тукашни студове. А и ледът ги предпазва от външния студ.
— Но как дишат под леда?
— А как дишат нашите къртици? Сигурно и тези си правят в леда дупки за вентилация. — Текер млъкна и погледна небето. — Впрочем време е вече да се прибираме. Вижте какви черни облаци идват откъм планините… И колко бързо! Ето, един закри слънцето… Странно! Не чувате ли шум, сякаш наблизо вали проливен дъжд, макар че не се вижда. Странно! Може би е градоносен облак!
Облакът се приближаваше, глухият шум и плющенето се засилваха и прераснаха в отривисто щракане, напомнящо кастанети, чуха се остри писъци и гърлени звуци, сякаш квакаха гигантски жаби.
— Това са птици. Прелетни птици! — възкликна Ханс, взирайки се в наближаващата плътна маса.
— Или дракони, прилепи… птеродактили…
— Да, виждам ципестите им криле… А опашката е с пера…
— Гледайте как носят малките си, сграбчили са ги с нокти!
— Може да е плячка… Мистър Пинч! Блотън! Шнирер! Елате тук!…
Силно крякане и гъргорене заглуши човешките гласове. Птиците се спускаха все по-ниско. Ханс вече усещаше на лицето си полъха от размаха на гигантските им криле.
Блотън, Пинч, Амели и Мадлен бързаха към ракетата.
В същото време, прибрал полите на расото си, от нея слизаше епископът. Тържественото му слизане бе наблюдавано през илюминатора от лейди Хинтън, Стормър и Елен. Епископът бе решил като стария Ной да благодари на бога и „да освети новата земя“. Някъде отвъд планините на хоризонта валеше дъжд. Двойна дъга с необикновено ярки багри се бе проточила от единия до другия край над планинската верига. Епископът я бе сметнал за особено божие знамение, връзката между небето и земята… А птиците прииждаха все по-близо и по-близо.
Блотън, Пинч, Амели и Мадлен вече бяха стигнали до „ковчега“.
Изведнъж на Ханс се стори, че черен вързоп падна от небето върху тази група хора. Неочаквано вързопът размаха огромни криле. Дълги нокти сграбчиха Блотън и го вдигнаха във въздуха. Птицата започна да набира височина, отнасяйки лорда, който безпомощно риташе и махаше с ръце. Всичко това стана за секунди. От плясъка и свистенето на безброй птичи криле почти никой не чу нито благоговейното мърморене на епископа, нито писъка на Елен, видяла отвличането на годеника си. Тя махна отчаяно с ръка и припадна. Уелър, прекъснал своето богослужение, стоеше с отворена уста. Дъгата избледня. Небето потъмня от дъждовни облаци. Из планинските теснини се разнесе оглушителен трясък на гръмотевица. Черното птиче ято изчезна над облаците. Над долината летеше само птицата похитителка, натежала от плячката си. Човекът в ноктите й напразно се мъчеше да се отскубне. Ханс извади пистолета си, но не се реши да стреля, от страх да не улучи Блотън.
Заваля градушка. Тържественият молебен беше безвъзвратно провален. Забравил своето благолепие, епископът хукна към ракетата, като се препъваше в дългополото си расо и прикриваше с ръце главата си от едрите топчета на градушката. Всички се събраха в каюткомпанията, потиснати от трагичното произшествие. На прекрасната богиня Венера бе принесена първата човешка жертва.
„Добре би било, ако тази жертва е изкупителна за всички… — помисли си епископът. — Но каква жертва! Защо не беше поне оня безбожник Ханс!“
— Упокой, господи, душу новопреставленого раба твоето — произнесе той на глас.
Елен се разрида. Лейди Хинтън се изсекна в дантелената си кърпичка.
— Не опявайте живи хора! — избухна Ханс. — Лорд Блотън е млад и силен мъж, спортист, ловец. Няма лесно да се справи с него тая летяща венерианска жаба. С такъв товар не може да отлети далече. Предлагам да организираме спасителна експедиция. Кой ще дойде с мене?
Изявиха желание Цандер, Амели, Пинч и Текер.
— Твърде много хора за една птица! Мисля, че ще ми е достатъчен само доктора. Пък и Блотън ще има нужда от неговата помощ — каза Ханс.
— А как са ръцете ви? — попита Текер. — Трябва да ги превържем.
— Има време! Вземете чантата си, докторе, и да вървим. Не забравяйте да вземете пистолет и сухари за закуска.