Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Прыжок в ничто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2011)

Издание:

Александър Беляев

Избрани произведения, 3 том

Владетелят на света. Скок в нищото

 

Превод от руски: Асен Траянов, Минка Златанова

Съставител: Елена Коларова

Рецензент: Светлозар Игов

Редактор: Елена Захариева

Художник: Илия Гошев

Художник-редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Георги Ценов

Коректор: Свежана Бошканова

Издателство „Отечество“, София, 1989

Държавна печатница „Д. Найденов“ — В. Търново

История

  1. —Добавяне

Зимни несгоди

Стоманеният капак с глух грохот падна. През отвора лъхна силен студ, пронизващ дори през топлите дрехи. Като сух водопад нахлу снежна вихрушка и за секунди застла с бяла покривка пода, масата, столовете. До илюминатора бързо се натрупа цяла преспа. Черна, непрогледна нощ зееше през отвора. Ханс угаси лампата в каюткомпанията. Когато очите им свикнаха с мрака, всички различиха в дясната страна на черния кръг огненочервен нюанс. Той ту преливаше в черно, ту отново пламваше като зарево от пожар. Сегиз-тогиз подобни отблясъци се появяваха и в долната част на лявата страна.

Ханс, Винклер и Цандер се приготвиха да излязат: взеха стълби, въжета, кирки, електрически фенери, портативни радиотелефони. За всеки случай Ханс пъхна в джоба си пистолет и ловджийски нож.

Пуснаха стълбата, като я закрепиха в някаква пряспа до ракетата. Ханс слезе първи. Вятърът събори стълбата. Момъкът падна в рохкавия сняг, с големи усилия успя да се измъкне и отново я сложи на мястото й. Слязоха Винклер и Цандер. Огледаха се.

Бяха попаднали в област на действуващи вулкани. Навсякъде околовръст зловещо пламваха огнени езици, озарявайки в тъмночервено гъстите облаци и заснежените скали. Сред необгледното пространство святкаха безброй вулкани, като степните огньове на ордата на Тамерлан. По върховете на планините, тук-таме забулени с облаци, също се виждаха действуващи вулкани. Облаците при конусите на кратерите блестяха като нажежени шапки. Огнените стълбове излитаха със страшна сила нагоре. Гъстият черен дим се смесваше с облаците.

Глухият тътен и далечните гърмежи не прекъсваха. Понякога те приличаха на гръмотевици. Но възможно ли е тук, при тази ниска температура, да има буря с гръмотевици?… По едно време Ханс съзря мълния над един от кратерите. Да, това беше мълния и гръм. Вероятно там снежната виелица се превръща в проливен дъжд.

— Верни се оказват предположенията на учените, че на Венера има планини, високи по двайсет-трийсет километра — каза Цандер. — Ракетата е кацнала на високо планинско плато, а над него се издигат върхове, два-три пъти по-високи от нашия Еверест. Сега е обяснима и грешката на учените, заблудени от спектралния анализ, който не показва наличие на кислород в тукашната атмосфера. Този гъст слой от облаци и дим от безбройните вулкани представлява доста плътна броня, прикриваща тайните на Венера.

— Не съвсем подходящ сезон и място за кацане — забеляза Винклер. — Тук има толкова много вулкани, че сме рискували да попаднем в кратера на някой от тях. Нямаше лесно да се измъкнем. Но за това пък дебелата снежна покривка ни послужи като чудесна амортизационна възглавница.

Качиха се в ракетата. Неочаквано полъхна топъл вятър. Ханс дори не повярва — може би се е разгорещил от движението. Свали ръкавиците. Не, въздухът е топъл и влажен. Откъде иде?… Дали пламъците на вулканите не са го нагрели?

По бронята на ракетата имаше вече дебел пласт сняг, който се заледяваше. Трябваше да вземат кирките. Снежната буря премина в градушка, а градушката — в проливен дъжд. И неочаквано пак застудя. Костюмите им се покриха с лед и скърцаха при всяко движение на ръцете и краката. Работата вървеше бавно. Уморяваха се от недостига на кислород. Налагаше се често да почиват.

През една от тези почивки задуха силен вятър, който започна да разсейва облаците. За миг се показа звездното небе.

— Луна. Я вижте, мъничка луна! — възкликна Ханс, като сочеше с ръка. Да, това беше малък спътник[1] на Венера, който изглеждаше не по-голям от вишна. Гъстата атмосфера, блестяща с ярка, отразена слънчева светлина, го беше скривала от очите на земните астрономи.

— Ами къде е истинската, нашата Луна и Земята?… — попита Ханс, който не можеше да ги открие. Цялото небе беше осеяно с едри, блестящи звезди. — Господин Цандер… Къде са те?

Но Цандер го нямаше.

— Цандер отиде за някои уреди — каза Винклер. — Струва ми се, че това е Земята.

Тази синкава, блещукаща точица да е Земята?

За първи път Ханс осъзна простата истина, че Земята е само „звезда между звездите“ и хората на нея са „небесни жители“. Осъзна условността на понятията „голямо“ и „малко“. Земята е нищожна частица, запиляна в бездната на световното пространство, песъчинка, която не можеш да различиш сред милиардите небесни тела.

Цандер донесе астрономически уреди. Бързаше да извърши наблюдения и тъкмо ги приключи, небето отново се покри с облаци.

Изчистиха леда от бронята на ракетата. Тя представляваше тъжна гледка! Какво бе станало с блестящата й лакирана повърхност! Цялата бе осеяна с тъмнокафяви петна, сякаш беше болна от проказа — изгарянията и заледяването бяха оставили незаличима следа. За щастие нямаше големи повреди. Вече към края на работата Цандер, Винклер и Ханс залитаха от умора и им се виеше свят.

Но нямаше време за почивка. Трябваше да се изгребе снегът от каюткомпанията, да се направи временна рамка на илюминатора, да се постави вентилатор на вратата, компресор за въздуха и филтър за пречистване на серните пари. Имаше работа до гуша. Обявиха аврал.

Този път никой от пътниците не протестира срещу трудовата повинност.

И чак когато свършиха работата, осигуриха захранването на ракетата с въздух, побързаха да се приберат по каютите и да си легнат.

На чая Цандер съобщи заключенията си от астрономическите наблюдения и изчисления, които бе направил. Той бе установил, че ракетата е кацнала в екваториалната част на Венера.

Слушателите му бяха поразени.

— Студ, виелици, постоянна нощ на екватора?…

— И докога ще продължава тази екваториална зимна нощ?

— Хубава планета избрахте, няма що!

— Тук зимата свършва. Само няколко дни има до настъпването на пролетта — успокои ги Цандер.

— Зима на екватора?

— Но защо има такава разлика в сравнение с климатичните пояси на Земята?

— Причината е в наклона на оста — поясни Цандер. — Оста на Венера е по-наведена спрямо плоскостта на орбитата. Венера е, кажи-речи, полегнала на една страна.

За пътниците настъпиха тежки, мъчителни часове. Дали от скука, или от връщането им в света на притеглянето, бегълците отново бяха споходени от своите болести. Баронът получи болки в стомаха, Стормър се оплакваше от сърце и обща отпадналост, при лейди Хинтън „се обади“ черният дроб. Блотън пиеше коняк, а Пинч му правеше компания. Текер изцяло се посвети на лекарските си задължения, но болните хленчеха и бавно се възстановяваха: влияеше им както ограничената дневна дажба, така и ниската температура в ракетата.

Само Ханс, Винклер, Цандер, Мери и Жак не страдаха от скука.

Ударите при кацането бяха причинили доста дребни повреди в сложната апаратура. Те трябваше да се оправят. Много грижи им създаде и радиостанцията, чийто приемник Цандер изобщо не можеше да съживи. Повредите бяха отстранени, приемникът изглеждаше в ред, но не можеха да установят връзка със Земята.

През свободното време Ханс учеше. Той дори за секунда не се съмняваше, че отново ще се върнат на Земята, и се готвеше за капитан за междупланетни полети. Винклер и Цандер му помагаха.

— На връщане вие ще управлявате ракетата — казваше му Цандер.

Ханс мечтаеше за това и нощем дори го сънуваше.

След две седмици тежък и упорит труд външната врата на ракетата и капаците на илюминаторите бяха отворени. Но настроението в ракетата не се подобри. От илюминаторите продължаваше да зее непрогледна нощ с огненочервени сияния.

Притиснала с пръсти слепоочията си, Мадлен нервно се разхождаше в каюткомпанията, където пътниците отново започнаха да се събират. Лейди Хинтън мрачно и мълчаливо седеше в троноподобното си кресло.

— Това е ужасно! — говореше като драматична артистка Мадлен. — Тоя студ, тоя вечен мрак… Човек може да се побърка…

— Скучно като на курорт… — тихо се обади от мястото си Елен, седнала както винаги до леля си.

— На курорт ли? О, какво ли не бих дала сега да съм на курорт! — трагично възкликна госпожица Делкро. — Ница, Мантон, Биариц, Лидо… Рай! Вълшебен сън…

— Ззз… загубен рай… — меланхолично вметна баронът.

— Машините погълнаха тоя рай! — злъчно забеляза Шнирер.

— Вижте! Розово петно! — възкликна Амели, сочейки тавана.

— Отблясък от вулканично изригване…

— Не, не. Това е слънце. Слънчев лъч…

Всички се втурнаха към илюминаторите. През облаците между планинските върхове си бе пробил път червеникав слънчев лъч. Точно както на Земята. Пътниците бяха обзети от луда радост. Протегнала ръце към илюминатора, Мадлен извика:

— Слънце, слънце!…

Внезапно лъчът угасна и няколко минути госпожица Делкро стоя като вкаменена с протегнати ръце.

— Слава на всевишния! — чу се гласът на епископа. — Идва краят на зимата и на нашите мъчения.

— Не се знае още какви мъчения ни е подготвил всевишният през лятото — обади се Стормър.

Бележки

[1] Според най-новите научни данни Венера няма спътници. — Б. пр.