Александър Беляев
Скок в нищото (21)

Пинч надминава рекордите на Шерлок Холмс

Стормър лежеше в хамака си, мъчейки се да заспи. Задрямваше за пет-десет минути и отново се събуждаше. Обитателите на „ковчега“ все още имаха нарушен сън, но въпреки това се чувствуваха добре.

В каютата на Стормър някой тихо влезе. Вътре беше тъмно, тъй като Стормър бе пуснал щората на илюминатора и угасил лампата, за да може да заспи. Само през открехнатата врата проникваше ивица светлина от лампата в коридора.

— Кой е? — попита Стормър, съзрял човешка сянка на „тавана“. Мързеше го да се обърне.

— Шшт… по-тихо. Аз съм — чу той шепота на Пинч. — Реших да ви събудя дори ако сте заспали, понеже имам да ви казвам нещо изключително важно. — Той се приближи до хамака на Стормър.

— Какво е то? — попита Стормър, без да промени позата си.

— В „ковчега“ действуват заговорници.

— Какво-о? — Стормър бързо се надигна в хамака, сякаш го бе ухапал скорпион, и погледна Пинч в лицето. — Да не сте пиян?…

— Не, мистър Стормър — отговори Пинч.

— Тогава какви глупости говорите, по дяволите? Как може да има заговорници в „ковчега“? Дошли са с друга ракета и искат да ни вземат на абордаж, така ли?… — Стормър пребледня като платно. — Бързо казвайте какво сте узнали! — сграбчи той Пинч за ръката.

Пинч започна да се хвали:

— Щом като Пинч се е заел с нещо, значи… Ох!… Пинч не е такъв човек… Ох-ох! Не ми стискайте ръката… Щом като… Ох, ох, ох! Ама пуснете ми ръката, сега ще ви кажа… Виждате ли, Ханс винаги заключваше каютата си, когато излизаше от нея. Винклер също…

— И той ли?…

— Моля ви, не ме прекъсвайте, мистър Стормър, иначе ще пропусна нещо. Винклер също заключваше каютата си и прибираше ключа в джоба си. Тоест не в джоба — в небето няма джобове. Окачваше го на едно синджирче, което виси на колана му…

— Вас самия трябва да ви окачат на бесилката, Пинч, защото само ломотите. Казвайте по-скоро какво се е случило!

— Не ломотя, ами бързам по-скоро да ви разкажа всичко. Но ако продължавате да ме прекъсвате, разбира се, няма да успея.

Стормър отчаяно махна с ръка и се въоръжи с търпение.

— Хайде говорете!

— Нали говоря. Ханс и Винклер си прибират ключовете. И аз не можех да вляза в каютите. Тогава реших, че щом като ги носят със себе си и не мога да ги открадна, значи ще трябва да намеря други ключове, които да влизат в ключалките. Логично. О, дори Шерлок Холмс не би могъл да измисли по-умен ход! Но откъде да намеря ключове в „ковчега“? Да прескоча до Земята и да повикам ключар? Невъзможно.

— В „ковчега“ има двайсет и една врати и толкова ключове. Можеш да ги изпробваш и да намериш подходящия! — не се стърпя Стормър.

— Точно така постъпих, мистър Стормър, защото това беше най-логичното решение. Лесно е обаче да го измислиш, трудното е да го осъществиш. Не е проста работа да измъкнеш ключа от вратата на чужда каюта. Лейди Хинтън и Елен се заключват отвътре. Но да речем, не е трудно да вземеш ключ, ама как ще изпробваш двайсет и един ключа във вратата на Ханс и пак толкова ключове — във вратата на Винклер, и то така, че никой да не те види, а най-вече собствениците на тези каюти. Трябва да издебнеш момент, винаги да си нащрек — с една дума, маса грижи, изобретателност, находчивост. И тъй за вратата на Винклер стана ключът на лорд епископа, а за вратата на Ханс — ключът на Мадлен. Но щом той става за каютата на Ханс, значи и ключът на Ханс отваря вратата на прекрасната Мадлен. Е, това не е моя работа, но трябва да ви кажа, че много пъти съм виждал Мадлен и Ханс да си приказват…

Пинч не можа да разбере как за секунда се озова в коридора. Боляха го брадата и тилът. Юмрукът на Стормър бе светкавичен и зашеметяващ. Подавайки глава през вратата, Пинч припряно довърши:

— Аз влязох в каютата на Ханс, когато беше на дежурство, и видях на масата му портрет на Ленин. Имаше и немско издание на „Капиталът“ от Маркс и книги от Ленин в немски превод.

— А Винклер? — попита Стормър.

— Но ако това ви се струва малко, ще ви кажа и друго, още по-важно — каза Пинч, като все пак не се реши да влезе в каютата. И понижил гласа си до шепот, продължи: — Успях да подслушам един разговор между Ханс и Винклер в командната кабина. Ханс каза: „Нашите ще смажат тая сган, ако се осмели да нападне Съветите“. Точно така каза: „сган“. А Винклер отговори: „Макар че това няма да стане толкова лесно и бързо, както на тебе ти се иска, Ханс, но аз не се съмнявам, че нашата победа в целия свят ще настъпи. Отдавна са преброени часовете, може би дори минутите на нашите врагове.“ След което Ханс му рече: „Тогава има ли смисъл да продължаваме тая комедия тук, в «ковчега»? Не трябва ли вече да свършваме?“ „Не, не трябва, Ханс — отговори Винклер. — Имам конкретни указания за това. Помниш ли как искаше да се намесиш, когато пътниците отказаха да работят? А въпросът се реши и без нашата намеса. «Сините етикетчета» спряха тоя саботаж!“ — И двамата се разсмяха.

Пинч предаде със съвсем сериозен тон целия разговор между Ханс и Винклер, може би защото той самият бе разтревожен от своя разказ.

После измъкна от чантичката, която носеше вързана за колана си, бележник, потупа го с пръсти и каза:

— Всичко е записано тук дума по дума. От началото до края. Готови показания за пред съда. Защото те сигурно щяха да ме убият, ако ме бяха забелязали. О, Пинч не е от страхливите! Щом като Пинч се заеме с нещо…

Стормър вече не го слушаше. Той бе поразен от неочакваната новина и мислеше какво да предприеме.

— Трябва незабавно да уведомим барона. В края на краищата той е най-умният човек в ракетата… след мен. Но всичко това аз ще му разкажа, иначе вие само ще дрънкате и никога няма да стигнете до края.

Въпреки очакванията Маршал доста спокойно посрещна съобщението на Стормър, когото Пинч прекъсваше на всяка дума за „корекции и допълнения“. Само сведе глава и се замисли, без да каже нито дума. Тогава Стормър каза:

— Странно, от толкова време сме с тях в ракетата и… още не са ни убили!

— Но те са само двама — възрази Пинч.

— Само двама ли? — иронично попита Стормър. — Само двама? Къде ви е гаранцията, че не са привлекли на своя страна и слугите?

— Да, забравих да ви кажа още нещо — бързо започна Пинч. — Предположението ви не е лишено от основания, поне що се отнася до Мери. На два пъти съм я заварвал оживено да приказват с Винклер в коридора, близо до каютата му. За какво са си говорили, не знам, но щом ме видеше, Мери на секундата си тръгваше.

— Дори и само двама да са — продължи Стормър мисълта си, — ние сме в ръцете им. Доста неприятни мигове изживях в моя воден саркофаг. И какво нещо! Ами че те са могли чисто и просто да не ни вадят оттам и да спрат притока на въздух. Нищо не им е струвало да ни оставят да се задушим, а после да ни изхвърлят от „ковчега“. Откровено казано, не мога да си обясня защо не са го направили досега.

— Ттт… те са ппп… против индивидуалния терор — обади се Маршал.

— Извинете, но в мащабите на ракетата това ще бъде вече масов терор — възрази Стормър. — Така или иначе аз нямам намерение да пътешествувам със собствените си палачи, които всеки миг ще ме пратят при прадедите ми.

— Ханс и Винклер трябва да бъдат незабавно ликвидирани — доизказа Пинч мисълта на своя шеф.

— Смятам, че това е единственият ни изход.

Този път Стормър се бе съгласил в Пинч, без да му се кара, че „пъха носа си, където не му е работа“. Впрочем Стормър имаше известни съображения да се държи по-меко със своя секретар.

— Пинч, вие казахте, че не сте от страхливите — започна той. — Но докъде стига вашата храброст? Ще имате ли кураж сам да уредите това?

— Без да ми трепне окото, ако ще да са сто души — отговори Пинч. — Тук обаче въпросът не опира до моя кураж. Не е голяма философия да теглиш куршума на двама престъпници. Но ако действувам сам, и най-малката случайност може да провали работата. И разбира се, тогава ще загазя не само аз, но и вие всички.

— Мисля, че в случая имате право, макар че го казвате от страх — съгласи се Стормър.

Взеха да умуват кого може да включат в тази работа. Баронът все още мълчеше.

Най-подходящ е Блотън. Силен, решителен и смел. Веднъж спомена, че не всичко в ракетата е спокойно и има някакви подозрения… Така че сигурно ще се съгласи, макар досега да е бил далече от политиката. Епископът?… Май че с това туловище е годен само да барикадира коридора, ако се наложи. Няма да свърши никаква работа просто от страх, като ще гледа да се измъкне със своето „не посягай на ближния си.“ Впрочем по-рано на Земята, когато благославяше от амвона „мохиканите“, хич не се сещаше за тая божа заповед. И кой още? Жак? Него, разбира се, би трябвало да го смятат за враг. Текер? Очевидно няма да се съгласи. Шнирер? Безнадежден случай. Ще каже, че пистолетът е машина…

— Ами тогава да включим жените? — попита Пинч. — Например Амели изглежда храбро момиче и както разбрах от самата нея, била великолепен стрелец. Ние естествено няма да си позволим да изложим една жена на куршумите…

— Ххх… хглупости! — отсече Маршал. — Да ппп… превръщаме ракетата в кланица. Ттт… те не ни ззз… закачат…

Стормър се възбуди и яростно нападна Маршал, от когото не очаквал подобни думи. Не ги закачат ли? Чудесно! Ами кой „закачи“ капиталите на Маршал? Кой е виновен за разоряването и смъртта на техните приятели и съдружници? Пък и кой най-сетне е причината те самите да бягат с „ковчега“?

— Ако не днес, утре ще ни убият — каза Стормър. — Аз не настоявам за пряко нападение с оръжие в ръка, щом като вие, бароне, не можете да гледате кръв. Има и друг начин. Например, когато Ханс и Винклер излязат от ракетата, някой от нас незабелязано ще резне с ножче космонавтските им костюми. Телата им ще се пръснат и на секундата ще се вледенят от космическия студ. Всичко ще стане тихо и без кръв. Ние просто ще блъснем труповете им, които ще полетят в безкрайността, а после ще кажем, че е станал нещастен случай: Ханс „се е откъснал“, Винклер се е втурнал да го настигне, и двамата са изчезнали. Нека Цандер да ги търси.

— Великолепна идея! — възкликна Пинч. — От вас би излязъл чудесен детектив, мистър Стормър…

— Ххх… хглупости — отново успя да каже баронът. — Фф-вие не ме разбрахте, Стормър. Ако искате десет, сто и десет пъти ги убийте. Но за всяко нещо има време…

— Че какво още да чакаме? Докато те ни нападнат, така ли?

— Ппп… позволете да кажа. Ппп… помислихте ли, ако те умрат, кой и как ще управлява ракетата? И какво ще стане с всички ни? Ккк… казвате: „И без тях ще се върнем на Земята…“ Но ще се върнем ли? Та нали избягахме в нищото и от това нищо ще трябва да се измъкнем.

Те изобщо не бяха помислили за това.

Работата се оказа много по-сложна, отколкото изглеждаше.

— И какво предлагате? — попита Стормър, отстъпил пред аргументите на банкера.

— Ххх… много ясно — да изчакаме до момента, в който ще можем да минем и без тях. Или когато кацнем на някоя планета, или когато се върнем на Земята, ако това изобщо някога се случи.

— Там е работата, я. А междувременно животът ни ще виси на косъм, както на Земята. Само при мисълта за това тръпки ме побиват. Всеки ден да ги срещам, да разговарям, да любезнича с тях и мълком да ги питам: „Кога ще благоволите най-сетне да ни видите сметката?“ А-а не, моля ви се. Предпочитам да скоча от ракетата, отколкото да продължа такъв живот.

Пинч бе осенен от мисъл, при която едва не подскочи до тавана. Наистина Маршал и Стормър са най-умните хора в ракетата… обаче след него.

— Слушайте, господа. Баронът предложи чудесна идея, но не я разви докрай. Той каза: „Можем да ги премахнем тогава, когато вече няма да ни трябват.“ И толкоз. А после — чакайте удобния момент. Но защо да го чакаме? Защо са ни необходими сега? Защото имат знания, каквито ние нямаме. Умеят да управляват ракетата. Нима е толкова трудно и ние да добием такива знания? Мисля, че не. Аз гледах как Винклер и Ханс включват и изключват дюзите. Обръщаш лоста насам, обръщаш го натам — и готово. Също като при ватманите в трамвая. Нима не сме способни да станем едни ватмани, само че на ракета? Сега имаме достатъчно свободно време. Така че можем да наблюдаваме с какво се занимават Ханс и Винклер.

— Ххх… щом е толкова лесно, колкото ви изглежда, в което обаче много се съмнявам — отговори баронът.

Всъщност баронът нямаше нищо против. И Стормър подкрепи Пинч.

— Наистина защо да не опитаме? Това поне ще ни отпусне нервите, пък и прилича на някакъв изход от положението. Няма начин всички да излезем тъпи ученици. А да не говорим за Блотън, който дори сега помага на Цандер.

Спряха се на това решение. Цандер би трябвало да се заеме с тяхното обучение. Членовете на триумвирата се прибраха по каютите си и се опитаха да заспят.