Александър Беляев
Скок в нищото (19)

Как лейди Хинтън стана за срам

След няколко „дни“ пътешествениците забелязаха странно явление: „нощем“ често се будеха, но после пак заспиваха. А през „деня“ изведнъж задрямваха по за пет-десет минути. Доктор Текер реши, че това е реакция на организма при необичайните условия на живот в ракетата.

— И може би накрая изобщо ще престанем да спим? — попита Блотън.

— Не вярвам — отговори лекарят.

Разговорът им бе прекъснат от странни звуци, които напомняха пукащи се балони: звуците долитаха от кухнята. След миг се чуха възклицанията на готвача.

— Пак е избухнал някой чайник — каза Стормър.

Този път не бе „избухнал“ чайник, нито пък „пукотевицата“ бе причина за възклицанията на Жак.

Той държеше една отворена консерва и я миришеше.

— Какво има, Жак? — поопита го Цандер.

Готвачът му подаде консервата:

— Гърми. Мирише. Съвсем развалени консерви.

— Е, случайно е попаднала и някоя развалена. Вземи друга.

Но и с втората, и с третата, и с четвъртата се случи същото. Щом Жак пробиеше ламарината, консервата изгърмяваше и от процепа изскачаше на пяна сосът.

Работата ставаше сериозна. Консервите бяха основният запас от храна. Цандер нареди на Жак да занесе няколко неотворени кутии в каюткомпанията. След това събра всички пътници и каза на Жак да отвори консервите.

Те „пукаха“ една след друга.

Върху всяка имаше син етикет с надпис:

КОНСЕРВЕН ЗАВОД ХИНТЪН, ЛОНДОН

„Собственицата“ на завода бе смутена. А ядосаният Стормър с обичайната си грубост поднасяше всяка „избухнала“ консерва на лейди Хинтън, като я завираше почти в носа й с думите:

— Помиришете. Харесва ли ви, а? Ваше производство…

— Не разбирам как е възможно да се случи това — отговаряше лейди Хинтън. — Консервите ми се славеха с доброто си качество и се търсеха не само в Англия, но и в много европейски страни.

— Аз не бих дал пукнат грош за тях! — продължаваше Стормър. — Мисля, че и на Венера няма да платят по-висока цена. А сега с какво ще ни посъветвате да се храним…

— Чакайте — внезапно се оживи лейди Хинтън след напрегнат размисъл. — Спомних си. Моите фабрики произвеждаха два вида консерви. Едните — със зелен етикет, а другите — със син. Сините наистина са… Бяха за доставка в различни учреждения, продаваха се на по-ниска цена…

— Добре де, разбирам — продължи Стормър, — и аз сам търговец. Но за какъв дявол, извинете за израза, сте пробутали на „ковчега“ консерви със сини етикети? Искате да ни изтровите ли?

Лейди Хинтън се изправи. Това вече беше прекалено. Как смее някакъв си прост търговец да й държи такъв тон, на дама от висшето общество!

— Моля, подбирайте изразите си. Не забравяйте коя съм аз, мистър Стормър. Не забравяйте, че и аз пътувам с ракетата, следователно ще споделя съдбата на всички. Така че не можете да ме подозирате в намерение да отровя и самата себе си, нали? Вероятно е станала фатална грешка. Но къде, кога и как, не мога да си обясня. Излишно е да ви уверявам, че дадох нареждане да се изпратят в Стормър сити най-висококачествените консерви за „ковчега“. Голяма партида бе пусната по специална поръчка. Директорът ми каза, че никога досега фабриката не е произвеждала по-хубави консерви. Може би при експедицията партидите са били объркани? Да, да. Спомням си, че по същото време, когато се изпращаха консервите за Стормър сити, фабриката ми бе подготвила голяма партида за едно… ведомство…

— Със сини етикети ли?

— Да, със сини.

За пътниците на „ковчега“, освен за Ханс и Винклер, си остана загадка по какъв начин развалените консерви са попаднали в Стормър сити и по-късно са били натоварени на ракетата.

А работата бе такава. На докерите в пристанището бе направило впечатление, че има две партиди консерви: едната малка, със зелени етикети на сандъците, а другата огромна, със сини. Когато разбраха, че консервите със сини етикети са адресирани до военното ведомство и предназначени за военновременни запаси, докерите отказаха да ги товарят на параходите.

— Я да видим с какво са решили да хранят войниците — каза млад докер, нарамил един сандък, и уж случайно го изтърва на земята. Сандъкът се счупи, консервите се разпиляха. Няколко кутии бързо минаха от ръка на ръка. По същия начин „случайно“ бе счупен и един сандък със зелени етикети.

Работниците опитаха и едните, и другите консерви. С погнуса изхвърлиха кутиите със сини етикети и с голям апетит изядоха съдържанието на „зелените“.

— Очевидно това е било приготвено не за хора от нашата черга — каза един докер, вкусил от кутията със зелен етикет.

А когато дойдоха цивилните полицаи със стачкоизменниците, завариха пълен хаос. Документите на партидите бяха объркани.

Такава беше историята на появилите се в „ковчега“ консерви със сини етикети.

— Бих искал да знам с какво ще се храним сега? — отново попита Стормър. Той ядеше най-много от всички и този въпрос тревожеше най-много него.

Започнаха да изчисляват провизиите. Уви, като се изключат консервите, останалите продукти — брашно, сухари, сушени зеленчуци и плодове — нямаше да стигнат за дълго.

— По дяволите! — отново изруга Стормър. — А дали да не намалим скоростта на полета? — продължи той. — Може би тогава ще имаме провизии за повече време.

— Съжалявам, мистър Стормър, не става — отговори Цандер. — Виждам, че все още ви е трудно да разберете относителността на времето и пространството. Нищо не печелим, нито пък губим от ускоряването или забавянето на полета. Денонощията в ракетата винаги ще бъдат едни и същи, независимо от това дали ще се равняват на месец или час на Земята. За нас е без значение дали часовникът в ракетата е ускорил, или забавил хода си в сравнение с часовниците на Земята. Независимо от скоростта, с която се въртят стрелките — когато посочат дванадесет часа на обяд, стомахът ви ще изяви своите претенции.

— Добре де. Разбрах. А не може ли тогава да направим обратното, още повече да ускорим полета и времето на Земята да тръгне с бясна скорост? Да речем, за една седмица да минават петдесет години.

— „Ковчегът“ стигна вече пределна скорост. Не можем повече да „ускоряваме“ земното време.

Стормър така удари с юмрук по масата, че тънката й алуминиева повърхност хлътна.

— Но какво ще ни посъветвате да правим тогава? Да се върнем и попаднем в ръцете на враговете или да продължим напред към неизбежна гладна смърт? Смърт отзад, смърт отпред. Браво, лейди Хинтън, хубаво ни подредихте с вашите „синички“ етикети.

Настъпи мълчание. Всички бяха потиснати.

Цандер не бързаше да прекъсне мъчителната пауза: нека хубаво разберат положението. После спокойно и бавно подхвана:

— Не зная какво ви чака назад, но напред не виждам никаква смърт, стига само да не упорствате както досега. В ракетата имаме всички условия да осигурим храна и кислород за неопределено дълъг срок, като създадем кръговрат на веществата. Взели сме семена от плодове и зеленчуци. И ако бяхте ме послушали, господа, навреме да започнете работа, вместо да… щяхме да разполагаме вече с всичко необходимо. А сега ще трябва да поживеете на дажба, докато уредим оранжерията и получим първата реколта. Имаме твърде малко време — продължи Цандер, — но мисля, че ще успеем. Слънцето ще ни помогне. Тук лъчите му не се отразяват, не се поглъщат от облаци и атмосфера, както на Земята, и действието им е много по-интензивно. С други думи, всичко ще стане с ускорени темпове.

— По отношение на кое време? — попита Маршал. — Един ден да се смята за месец ли?

— По отношение на времето в ракетата. Не забравяйте и едно друго обстоятелство. На земното кълбо има притегляне, което доста силно влияе върху развитието на растенията: на растежа, големината им и прочее. Не забравяйте, че растителната клетка, която се дели в процеса на растеж, непрестанно води борба със земното притегляне, което е „приковава“, дърпа я надолу. Помните ли колко „ненормално“ се развиваха растенията в стъкленото кълбо в Стормър сити? Никнеха хоризонтално, а не нагоре със стъблата и бяха значително по-едри от своите събратя, растящи по лехите. Може би по същата причина в далечните геоложки епохи на Земята е имало толкова буйна растителност: някакви си мъхове и треви са достигнали ръста на съвременните евкалипти и секвои. Тогава земното кълбо се е въртяло по-бързо, голямата центробежна сила е намалявала влиянието на земното притегляне и растенията и животните са имали огромни размери. Земята не ги е „притискала“ както сега. Така че това условие, наред с другите — голяма влажност, топлина, силна концентрация на въглероден двуокис — са предопределяли големия ръст и вероятно бързото деление на клетките. А в нашата ракета всичко е в безтегловност, което ми дава основание да предполагам, че растенията в оранжерията твърде бързо ще поникват, цъфтят, връзват и зреят. Но разбира се, това е само предположение. Все пак мисля, че и този път няма да се излъжа. Такъв е изходът от положението — завърши Цандер. — Вашето спасение е незабавно да се хванете на работа.

— Как, да работя?! — възкликна Стормър. — Аз… Но нали ни остана един петел, една кокошка, две прасета и две кози. Ако не стигнат продуктите до първата реколта, можем да им теглим ножа.

— Изключено! — обади се Шнирер.

Тези животни, взети по негово настояване в „ковчега“, влизаха, така да се каже, във философската му система и бяха неделима част от плановете му за „нов живот на новата земя“, който впрочем по нищо нямаше да се различава от живота през библейските времена на Авраам: натурално стопанство, овчарски идилии — хармония с природата. Шнирер дори вече си представяше мечтаната гледка: стада овце кротко пасат по тучни ливади край бистри ручеи. Той бе имал намерение да вземе като Ной от всички домашни животни — „по седем чифта“, но новият „ковчег“ нямаше фантастичната вместимост на стария, и за жалост Цандер — а неговата дума беше решаваща — се съгласи да вземе само няколко, след като прецени, че без оглед на каквато и да било философия, няма да бъдат излишни.

Този път Цандер подкрепи философа.