Александър Беляев
Скок в нищото (18)

И в небето пътешествениците си остават разделени, след като научават за някои събития на Земята

Същата вечер се случи нещо изключително важно. С помощта на Ханс Цандер успя да настрои радиото и като постави в каюткомпанията телевизионен екран и високоговорител, влезе във връзка със Земята. Всички обитатели на „ковчега“ с вълнение чуха гласа на Пучи.

— Ало! Ало! Тук е Земята!… Ало, Цандер! Ало, Ханс! Тук е Земята. Говори „А триста шейсет и осем“, Стормър сити. Обажда се Пучи!

Екранът все още беше тъмен, но думите на италианеца се чуваха съвсем ясно.

— Ало, как ме чува? Отговори! Отговори! Аз не ви чува. Сигурно вие не може да уцели моя радиостанция с насочен лъч? Търси. Засега ще ви съобщи новини. Телевизор ще проработи, щом получи образ.

— Новини ли? Новини?… — изсумтя Стормър.

И той ги чу.

„Положението в Централна Европа се нормализира… Макар че…“

— Няма скоро да я махнат тая проклета съветска…

— Тихо! Слушайте!…

„… Въстания на работници, войници и селяни… Неизвестни лица предизвикват пожари във военните заводи. Рушат железопътните линии. «Мохиканите» приписват това… коит… успява да се организира труд…“

Радиопредаването прекъсна. Стормър, наведен над черния диск на високоговорителя, шепнешком изруга и вдигна юмруци.

— Хайде де, хайде де!

Но когато радиопредаването се поднови, вече ставаше дума за положението в другите страни. Войни, революции…

Черният диск млъкна. В каюткомпанията започна коментар на новините. Пинч препрочиташе записките в бележника си. Отново бе в ролята на вестникар и много съжаляваше, че вече всички знаят съдържанието на неговия „вестник“.

Но какво бе положението на Земята?

Мненията бяха различни. Маршал неуверено забеляза, че общо взето, всичко си е същото. Стормър беше по-оптимистично настроен.

— Но вие забравяте Съветите! Та това е изключително важна новина! Съветите са в центъра на всички събития по света. А сега са пред гибел. Това ми е по-ясно от всеки друг път. И ние скоро ще се върнем на Земята, пак ще продължим работата си. Имайте предвид, че Англия е в навечерието на нов разцвет. Следователно акциите ми ще се повишат. Искам да ви направя едно предложение, бароне. Сигурен съм, че и вие сте поскрили нещичко от своите богатства, хе-хе! Златната руда във Венецуела и Мексико. Сега мога да ви отстъпя част от акциите. Няма значение, че в момента не можем да сключваме сделките с налични средства. Ще отбелязваме с чертички. Ха-ха. Съгласен ли сте?

Баронът се мръщеше и като ловък политик се преструваше, че предложението изобщо не го интересува. Но борсовата страст го загложди. Всъщност нищо не рискуваше. Ами ако наистина се върнат на Земята?

— Ссс… чее… ертички — каза той небрежно. — Да сс… си играем на борса…

Защо да не поиграем, поне ще убием скуката? А? Много по-интересно е от лекциите на Цандер.

Така в ракетата се появи „черна борса“.

След няколко дни Пучи транслира телевизионния образ на събитията, станали на Земята.

Стормър мрачно гледаше екрана: епидемията от банкрути продължаваше. Изоставени дворци, започнали да се рушат, пусти градове, затворени фабрики и заводи с тревясали дворове, ръждясващи кораби по пристанищата, железопътни линии с избити релси, стачки и улични боеве… Познати картини от живота на Земята.

Не бяха по-радостни и съобщенията:

„Евърд Харкинс — банкрутирал. Винсънт Астор — убит в дома си, Едуард Лариман — самоубил се…“

Милиардерите, „цветът на нацията“, най-големите търговци, с мнозина от които Стормър лично се познаваше и сключваше сделки, един след друг си отиваха.

— Тоя Пучи може да е добър инженер и учен — мърмореше Стормър, — ама е калпав информатор и няма понятие от политика. Че нищо друго ли не се е случило на Земята, освен това, което съобщава?

Докато гледаха бързо сменящите се картини, пътниците на ракетата неволно въздишаха и унило свеждаха глави.

Шнирер като библейски пророк отново произнасяше надгробно слово за машинната „цивилизация“ и призоваваше за „живот сред природата“.

Но никой не го слушаше. Всеки се питаше как ли ще завърши всичко това. Играта на борса вървеше вяло. Стормър си мислеше дали да не прекрати тези потискащи „радиотелевизионни сеанси“ и въпреки това първи сядаше пред телевизионния екран.

Имаше само една утеха:

„Колко добре направихме, че напуснахме Земята! Какъвто и да бъде краят, тук сме в пълна безопасност.“

Две събития привлякоха вниманието на пътниците. Едното от тях засягаше лично Стормър.

С известно закъснение Пучи съобщи за едно събитие в Англия, станало малко преди тяхното излитане и произвело сензация из цялата страна: изгорял един от най-хубавите дворци, собственост на мистър Самюъл Стормър, като при пожара загинал и… самият Стормър.

На телевизионния екран се мярнаха няколко филмови кадри — пожарът в двореца, който започва от долния етаж. Огънят с необикновена скорост обхваща цялата сграда. По плоските покриви на близките сгради кацат пожарни вертолети и насочват мощни струи вода срещу пламъците, но сградата гори като купа сено.

На екрана се мяркаха потресаващи картини: обезумели от ужас хора се мятат от прозорците и напразно търсят спасение.

Овъглени трупове… Разкопки след пожара и отново трупове…

Това бе последното престъпление на Стормър. Но никой не знаеше за този умишлен пожар. О, Стормър много хитро го бе инсценирал, както и собствената си „гибел“! Нерон на двайсети век…

Една вечер, когато всичко за пожара бе готово, той покани голям кръг от търговци на съвещание в дома си, под предлог, че е болен. В края на съвещанието спомена, че въпреки своето неразположение ще остане да работи цяла нощ в кабинета си.

През нощта успя незабелязано да се измъкне. По-късно избяга с парахода в южните морета, а оттам отлетя в Стормър сити. Всички следи бяха заличени.

„При пожара на този великолепен дворец — четеше Пучи съобщението от вестниците — загина и неговият собственик, известният милионер Самюъл Стормър, който в злополучната нощ останал да работи в кабинета си. Трупът му не е разпознат сред другите, тъй като по-голямата част са съвсем овъглени. Поради смъртта на мистър Стормър съдебните власти прекратяват всички дела, възбудени срещу него. А за характера на тези дела няма смисъл да се говори. За мъртвите — или добро, или нищо!“ — така завършваше репортажът.

За Стормър бе най-важно това, че делата срещу него бяха прекратени. Дори да се върне на Земята — след няколко години земно време, — те ще потънат в забрава. Ще бъдат затрупани с нови събития, с други злободневни теми. Пък и в края на краищата може да промени името си.

Стормър започна да се смее. Всички въпросително го погледнаха. В очите на умния и хитър Маршал той долови подозрение. Е, има ли значение? Защо да се оправдава пред тях? При всички случаи няма да повярват. Но все пак каза:

— Да не мислите, господа, че аз нося вина за този пожар и за смъртта на стотици хора? Уверявам ви, че пожарът избухна съвсем ненадейно и по неизвестна причина. Спасих се само защото като собственик на къщата бях известен за пожара по-рано от другите и още в самото начало успях да избягам.

Второто съобщение на Пучи засягаше вече барон Маршал дьо Терлонж.

Банките отварят дебелите си бронирани врати и сейфовете са завладени от въстаналите. Дори не е имало нужда да се взривяват с динамит тези най-недостъпни крепости в света. Въстаналите свободно влизат в дълбоките подземия с неизчерпаеми златни запаси. Отварят стоманените сейфове, премятат в грубите си мазолести длани златото и диамантите на Маршал като грах. Те…

Но не, има надежда, не е напълно разорен. Нали му остават скъпоценностите, заровени в планините на Андора? О, той е много прозорлив, предвидил бе дори невероятното. Баронът се усмихна. Не е толкова лесно да го надхитриш.

Но какво е това? Пучи спомена името на Рибо. Същият Рибо, който му помогна да скрие остатъка от богатството си в Андора.

„Ало. Сеньор Рибо моли да се предаде на сеньор Маршал — продължи Пучи своите съобщения — следното писмо, което получих с голямо закъснение по стратопощата. Ало, слушайте, бароне.“

„Уважаеми бароне. Вие ме удостоихте с доверието си, което оправдавах, доколкото ми бе възможно.

Но обстоятелствата се промениха. Дългът, честността и поетата дума при хора от нашата класа сега се котират на Земята не по-високо от които и да било акции, отдавна приравнени с нулата.

Днешният ден засега е наш ден. Но утре със сигурност ни чака гилотината. И аз реших за най-разумно да пусна в оборот златото ви от Андора, че поне с блясък да доживея края на дните си. Да, драги ми бароне, аз изрових златото ви, заминах за Балканите и сега го пилея като отчаян комарджия. Вино и жени. Те ме карат да забравя горчивата истина, даряват ми мигове на щастие. А в момента това е най-ценното…

И тъй в най-скоро време сигурно ще последвам в небитието кралете на кибрита, на стоманата и прочие. Изпращам ви последния си поздрав.

Ваш Рибо.“

— Ххх… еее… пп… по дяволите, ххх… това е чист грабеж. — Баронът стана моравочервен, а след миг — лилав като удавник.

— Голямо нещастие, съчувствам ви — каза Стормър, опитвайки се да изглежда искрен. — В известна степен мъката ви е и… моя мъка. Нали купих доста акции от вас на борсата. Уви, сега те нямат никаква цена. Не се отчайвайте, бароне. Все още имаме нещо, с което да започнем работа след завръщането си на Земята — това са нашите глави. Докато стоят на раменете ни, нищо не е загубено. Ще започнем отначало. Човек никога не бива да се отчайва. Въпреки всичко аз вярвам, че Съветите ще загинат.

— Комунизмът се породи от капитализма и работниците, работниците се породиха от машините, машините… — заграчи Шнирер. — Докато има дори една машина, няма да настъпи мир на Земята. Машините ще надживеят човечеството! Долу машините! Долу техниката!

След като поспориха и потъгуваха всеки за загубата си, пътниците се разотидоха по каютите.

Няколко дни по-късно Цандер нареди всички да прекарат нощта в хидроамортизаторите, тъй като смята да направи опит с новия реактивен двигател.

Този път при ускорението на полета пътниците имаха доста неприятни преживявания. Въпреки че Цандер го направи на няколко етапа, много предпазливо, на „малки дози“, както след това обясни, винаги когато включваше новия атомен двигател, пътниците изпитваха крайно тягостно усещане по цялото тяло. Не помагаше и водата в стабилизатора — ударите на сърцето се забавяха, съзнанието се замъгляваше — може би поради отлив на кръв от мозъка. Най-големите опасения на Цандер бяха именно в това отношение: ако той изгуби съзнание, всички неминуемо щяха да загинат. Ето защо веднага щом усетеше в „саркофага“, че може би ще припадне, изключваше двигателя.

Ракетата се движеше вече със скорост почти сто хиляди километра в секунда — една трета от скоростта на светлината.

Цандер бе победил пространството. Сега „ковчегът“ можеше да излезе от границите на Слънчевата система. Да постигне пределни скорости, близки до скоростта на светлината — именно това беше целта на Цандер.

Но все пак той не искаше да се отдалечат твърде много от Слънцето — източника на живот и топлина за хората и оранжериите: на десет милиарда километра — отвъд орбитата на Плутон — Слънцето ставаше само една ярка звезда.

Венера, Земята и Марс останаха назад. Ракетата прекоси астероидния пояс, орбитите на Юпитер и Сатурн. Междувременно Сатурн със своите пръстени и девет луни^[1] бе на доста близко разстояние до „ковчега“ и пътниците имаха възможност да наблюдават това чудо на Слънчевата система. Оказа се, че пръстените му, както всъщност предполагаха и земните астрономи, се състоят от милиарди твърди частици. Те се въртяха около Сатурн, така че неговите луни бяха само най-едрите сред този безчислен брой спътници. Планетата направи толкова силно впечатление на Ханс, че той попита Цандер не може ли да кацнат на нея. Облаците, с които бе забулена, свидетелствуваха за наличие на атмосфера. Въпреки че Сатурн е седемстотин и двайсет пъти по-голям от Земята, силата на тежестта на повърхността му е само малко по-голяма от земната. Но той бе толкова далече от Слънцето, че получаваше почти сто пъти по-малко светлина и топлина от Земята.

— Крайно недостатъчно за нас, земните жители — каза Цандер.

Ханс продължи да настоява.

— Сатурн получава сто пъти по-малко светлина и топлина, но атмосферата му не се е вледенила, за което свидетелствуват облаците. Значи планетата все още има големи запаси от вътрешна топлина.

Обаче всички пътници бяха против кацането на Сатурн: освен че то е придружено с риск, всяко спиране по пътя би забавило хода на времето на Земята.

Въпросът бе решен от спектралния анализ, направен от Цандер: атмосферата на Сатурн се оказа от метан и амоняк… И ракетата остави далече зад себе си това великолепно светило с необикновените му пръстени.

Все по-напред и по-напред! Орбитите на Уран, Нептун, Плутон… краят на Слънчевата система. В полета Цандер се ориентираше по Полярната звезда. При тази необичайна скорост на кораба той трябваше да определя големината^[2] й по оптичен метод: с промените в спектъра на Полярната звезда се определяше скоростта на полета, а следователно, изминатото разстояние.