Александър Беляев
Скок в нищото (17)

За лошо устроения космос, относителното движение и други неща

Една сутрин след чая Пинч се обърна към Цандер:

— Кога ще монтираме огледалния телескоп? Ще трябва да излезем от ракетата…

— Ако искате, още днес — отговори Цандер. — Ще прикрепите към тялото си портативните ракети, но няма да ги включвате, докато ние с Винклер не дойдем. Преди, това трябва да завършим прегледа на двигателите. А вие, Ханс, можете да идете на монтажа. Ще се справим и без вас. Значи първите петима пионери излизат в космоса да изследват космическото пространство, и да монтират телескоп — усмихна се Цандер.

— Обличаме космонавтските костюми, вземаме част от огледалата и тръгваме! — възкликна Пинч.

Проектираният от Цандер огледален телескоп бе най-съвършеният и оригинален рефлектор в света не само по своята конструкция, но и по материалите, от които бе изработен. Огромното огледало с диаметър от няколко десетки метра се сглобява в открития космос от отделни полирани метални листове. То се монтира на неколкостотин метра от ракетата — такова е фокусното му разстояние, — като се съедини с нея чрез леки, тънки тръби, с които астрономът наблюдател да го завърта под желания ъгъл.

Така междупланетните бегълци щяха да имат възможност още повече да разширят границите на видимия от тях свят.

Но това оригинално съоръжение имаше недостатък: при увеличаване или забавяне на скоростта на полета огледалото трябваше да се прибира, иначе можеше да се разпадне и частите му да се изгубят.

След четвърт час Блотън, Амели, Мадлен и Пинч, готови за път, се събраха в малката камера, която едва ги побираше. Обемисти и тежки за Земята, тук костюмите се оказаха извънредно удобни и леки. Четиримата държаха в ръце части от огледалото. На раменете си имаха закрепени като раници портативни ракети. На кръста — дискове за насочване на движението. А на главите — шлемове, свързани с телефонни кабели, за да разговарят помежду си. Освен това всеки имаше на кръста си голяма макара с тънко стоманено въже. Цандер настояваше да се вържат с това въже за бронята на звездолета. Той лично прегледа екипировката, провери изправността на кислородните апарати и пусковия механизъм на портативните ракети и одобрително кимна с глава: вече не можеха да го чуват.

Винклер затвори тежката вътрешна врата на камерата. Забръмча моторът на вакуумпомпата. Колкото повече намаляваше атмосферното налягане в камерата, толкова повече се разширяваха костюмите на пътниците под влияние на вътрешното налягане от две-три атмосфери. Но това разширение продължи до известна граница: освен че имаха неколкопластова мека топлоизолационна подплата, костюмите бяха армирани с гъста метална мрежа, която беше с двойно предназначение: нагрявана от акумулатор, тя отопляваше костюма отвътре и същевременно подсилваше механичната издръжливост на тъканта. Четирите издути фигури наистина изглеждаха като жители от незнайна планета.

Когато вакуум метърът показа, че налягането в камерата е станало по-малко от една хилядна част от атмосферното, Ханс отвори двойната външна кръгла врата.

Един след друг „космонавтите“ излязоха от ракетата и закачиха краищата на предпазните въжета за куките по бронята й. Ханс първи се отблъсна с крак от звездолета и се устреми в пространството. След него скочиха „с главата надолу“ и другите. Той бе започнал вече да се ориентира в този нов свят — тренировките в Стормър сити се оказаха полезни.

Мускулите на краката действаха като пружини, изтласквайки не само пътниците от ракетата, но и ракетата от пътниците; но тъй като масата й бе много по-голяма, ударът по нея причини нищожно отклонение в движението й, докато пътниците получиха значителна скорост. Но на всички се струваше, че ракетата се отдалечава, а те самите са останали на място. Ханс не откъсваше очи от ракетата. Тя ставаше по-малка и по-малка. Но все пак кой от кого се отдалечава? Спомни си за относителността на движението. За тях ракетата отлита, а за пътниците в ракетата — отлитат те, и двете твърдения са верни — всяко за своя наблюдател.

Сега всеки от излезлите в космоса бе станал самостоятелно небесно тяло със свое собствено движение и траектория на полета. Следователно върху тях действуват всички закони на небесната механика.

Летят или стоят на място? И ако летят, накъде? Нагоре? Надолу? Тук няма нито горе, нито долу. Ракетата остана под краката им — значи летят „нагоре“. Но сияещото кълбо на Земята се вижда над главите им. Значи летят към Земята, тоест падат „надолу“. А по отношение на звездите? От милиони звезди те се отдалечават и под всевъзможен ъгъл се приближават към милиони други. Затвори ли очи, има чувството, че изобщо не се движи. Равномерното и праволинейно движение не може да се различи от неподвижността — така май твърдеше Галилей?…

Колко пъти бе обмислял това твърдение, докато летеше „теоретически“ още в Стормър сити, и ето сега, когато действително е „сред звездите“, на практика узнава относителността на движението.

Никой не се обажда. Всички са твърде потиснати и зашеметени, за да говорят.

Човекът и космосът! Никога досега не са били така близо „лице срещу лице“. Човекът е една съвсем нищожна прашинка на мирозданието, но притежава всемогъщ ум и сръчни ръце, които го издигнаха към звездите. Дребните, нелепи фигурки се рееха в безбрежния океан на всемира.

Това бе свят на вечно мълчание, абсолютна тишина и студ. Тук е беззвучен гръмотевичният грохот на всички ракетни дюзи. Тук няма ветрове, облаци и дъждове, няма мъгли, промяна на температурата, „лошо и добро време“, няма ден и нощ, годишни времена…

И най-удивително бе, че вселената поразяваше не със своята грандиозност, а само с необикновеността си.

„Космонавтите“ имаха чувството, че се намират в центъра на някакво огромно черно кълбо. Млечният път опасваше цялата сфера, като я разделяше на две половини. Звездите — зрънца и прашинки — сияеха, без да трепкат, като изумруди, аметисти, диаманти, рубини, топази. С бледа и студена светлина светеха Плеядите, които се открояваха на тъмния фон. Горе се виждаше Земята и до нея — Луната. Едната четвърт на земното кълбо тънеше в мрак. На осветената част се долавяше познатият силует на Африка. Отдясно блестеше Слънцето с ослепително ярка светлина.

Съзвездията имаха познатата си „земна“ форма. По същия начин се простираше по небето Голямата мечка, със същите очертания, както от Земята, се виждаха Касиопея, Андромеда, Пегас, Персей, Орион. Оттук обаче човек можеше да види наведнъж всички съзвездия, които от Земята се наблюдават или над Южното, или над Северното полукълбо.

— Сър, бихте ли ме ощипали по ръката? — пръв наруши мълчанието Пинч. — Сън ли е това или действителност?

— Забавна действителност! — обади се Хенри.

— А на мен ми се струва, че е сън, но без да е особено забавен. Не зная кой измисля сънищата ни или те сами си се измислят, но тая измислица е несполучлива.

— Съветвам ми, мистър Пинч, да измислите по-хубав космос. Може да спечелите добри пари! — каза Амели.

— Ех, какво ли е сега на Пикадили?… Движение, реклами, не е като в космоса! Нощем там е по-светло, отколкото тука през деня!

— Амели и Мадлен не смееха да се отдалечат от ракетата и се оглеждаха с боязлива усмивка.

— Поискайте си от касата парите за билета — обади се Мадлен. — Макар че имате право. И на мен не ми харесва тоя космос, както го нарекохте. Странно, че това мрачно място носи името на един чудесен сапун, с който винаги се къпя. Не го заслужава. Наистина тук има много повече звезди, отколкото по небето над Земята. Но не. Не бих предпочела тоя космос пред витрините на някой парижки бижутер. Пък и тука е толкова пусто, неуютно, безжизнено. Така че съм напълно съгласна с вас… Раул, черноокият поет, ми е показвал Орион и Голямата мечка — други съзвездия не знам. И сега ги гледам като стари познати, които неочаквано съм срещнала в чужбина… Мили Раул, ехо! Къде си? Знаеш ли, че твоята Мадлен е в мрачната бърлога на оная Мечка, която ти й показваше? Аз съм толкова близо до нея, че мога да й стисна лапата.

— Нима ръката ви, госпожице, е дълга стотици милиарди километри? — попита Ханс. А му се искаше да каже: „Нима човешкият гений трябваше да изразходва толкова енергия само за да издигне към звездите земната пошлост?“

Ханс се огледа.

— Как ни мамят сетивата! Пълна илюзия за кълбо, а знаеш, че няма никакво кълбо, никаква граница — каза Пинч.

— И за да прекосим от край до край нашата галактика със скоростта на светлината, ще ни трябват повече от трийсет хиляди години. А ние виждаме и други галактики! — забеляза Ханс. Вече имаше солидни познания по астрономия.

— Господин Фингер, вие казахте „и други галактики“. Нима не виждаме целия свят? — попита Мадлен.

— Казах вече — започна Ханс, — че трябва да летим със скоростта на светлината повече от трийсет хиляди години^[1], за да прекосим нашата галактика, тоест Млечния път. Галактиката е звездна система с трийсет милиарда^[2] слънца. Предполагам, че на Пикадили няма толкова лампи? Цялата тази грамада има общо въртеливо движение. Това е Малката вселена. Във външната й част са разположени сферични галактични купове — системи с милиони, милиони слънца във всяка една. По-нататък — на разстояние милиони светлинни^[3] години — има други млечни пътища, други галактики — вселенски острови. Броят им, изчислен от астрономите, надминава един милион. Над един милион галактики с милиарди слънца във всяка една. Те образуват „галактичните облаци“. Това е най-голямото от познатите в наши дни структурни образувания на вселената. Съвкупността от облаци — галактики — образува Метагалактичната система. А може би и тя е съставна част от някаква още по-голяма единица в мирозданието, която дори е трудно да си представим.

— Ох, стига! Престанете! — помоли Мадлен. — Вашата метавселена е като детските играчки, дървените яйца, които влизат едно в друго.

„Невероятна, способност да превръща в пошлост всяко нещо — помисли си Ханс. — Нямаше смисъл да си хабя думите на вятъра!“

Той продължи:

— Впрочем космосът е вечно движение, вечно съзидание и разрушение. Въртят се спътници около планетите, които се въртят около своята ос и около Слънцето, върти се Слънцето и със скорост милиони километри в година лети към съзвездията Лира и Херкулес. Сноват комети като трансмисионни ремъци, носят се мъглявини и метеори, космически прах пронизва световните пространства във всички посоки.

— Миличък, сега приказвате точно като Раул, черноокия поет! — възкликна Мадлен. — Неразбрано, ама възхитително… — И по капризните закони на своята „логика“ неочаквано запита: — Вярно ли е, че когато пада звезда, някой умира?

— Вярно е — усмихна се Ханс. — Ето каква сметка ще ви направя: всяка секунда на Земята умират не по-малко от двама души. А падането на „звездата“ трае приблизително половин секунда.

Мадлен бе малко разочарована от това статистическо обяснение на поверието.

— Благодарение на съдбата още сме живи — каза Пинч, — макар че се възнесохме като пророк Илия на небето. Ще живеем, а животът значи движение! Сега вече сме „небесни тела“, така че не бива да изоставаме от нашите светещи събратя. Амели, искате ли да ви докажа, че космосът може да се завърти, и то доста бързо?

— Вие? — изумена възкликна Амели.

— Да, аз! — гордо отговори Пинч. — За разлика от Архимед, който е нямал лост да вдигне Земята, аз ще накарам цялата вселена да се върти като пумпал без никакъв лост, само с нашия диск.

— Не подозирах такава ерудиция у вас…

— Жалко! Пинч знае много неща, ама си мълчи — гордо заяви той. — Птоломей е смятал Земята за център на вселената. Сега всеки от нас ще стане център, около който ще се върти цялата вселена. Ало! Гледайте! Направете като мен.

Той отвърза диска от колана си, стисна го с длани като чиния и го завъртя. Всички последваха примера му, разбрали какво има предвид: „всяко действие предизвиква равно на него противодействие“. Завъртането на диска в една посока завъртя телата им в обратна. Стори им се, че и „сферата“ започна да се върти около тях. И колкото по-бързо се въртеше дискът, толкова по-бързо се въртеше „сферата“ наоколо. Слънцето описваше пълен кръг — ту се появяваше отпред, ту изчезваше отзад.

— А сега да завъртим космоса другояче! — командваше Пинч с такъв вид, сякаш наистина бе намерил начин „да върти“ космоса като пумпал с камшик. Обърна диска вертикално на гърдите си и отново му придаде въртеливо движение. Този път „сферата“ се завъртя около тях от горе на долу. Сега виждаха Слънцето ту над главите си, ту под краката си.

— По-добре и от Исус Навин^[4], който спрял слънцето — каза Пинч. — Сега космосът е в наши ръце. Можем да правим с него каквото си поискаме, както с времето. Можем по желание да си удължаваме или съкращаваме дните, нощите, годината.

— Да, доста забавно! — обади се Блотън. — Но това е само илюзия, измама на сетивата ни. Невъзможно е вселената да се върти около нас! Защото действителното, истинското движение става с нас, а не с нея!

— Всичко не е толкова просто, както ви се струва — възрази Ханс. — Не забравяйте, че всяко движение е относително. Тялото се движи само по отношение на друго тяло. Онова, което наричате „действително движение“, взето „само по себе си“, изобщо не съществува в природата. И ние с еднакво право можем да кажем както, че небесната сфера се върти около нас, а ние сме неподвижни, така и обратното.

— Добре де, да допуснем следното. Вие въртите диска си надясно, аз — наляво. Мистър Пинч — от горе на долу, фройлайн Амели — отдолу нагоре. Очевидно за всеки от нас сферата ще се върти по различен начин. А по едно и също време тя не може да извършва няколко и дори противоположни едно на друго движения!

— Всъщност сферата няма да я има. По отношение на всекиго от нас тя ще има само едно движение. Другият няма да го види, за другия то не съществува.

— Признавам, че това надминава представите ми! — отбеляза Блотън.

— Само защото не сте свикнали да разсъждавате по друг начин. Законът за относителното движение…

— Имайте милост! — намеси се Пинч.

— Впрочем доста се заплеснахме с тези разговори и забравихме целта на нашето излизане — каза Блотън. — Време е да започваме работа.

Планът за монтирането на телескопа се отличаваше със същата оригиналност, както и неговата конструкция. Първата задача на монтажниците бе да сглобят частите на огледалото, да го поставят на определено разстояние от ракетата и… да се приберат, без да го скачат с нея. Всъщност това не бе фатално: огледалото и ракетата имаха еднаква скорост и разстоянието помежду им си оставаше неизменно.

Не може да се каже, че отначало работата спореше. Частите на огледалото бяха закрепени за коланите им. Петимата трябваше да се държат по-близо един до друг и предпазливо да боравят с механизмите, наподобяващи човешки пръсти — да вземат частите на огледалото и да ги съединяват една с друга. Цандер бе използувал богатия опит на ортопедите и протезистите, за да конструира тези своеобразни ръце към космонавтските костюми.

Талантливият изобретател блестящо бе решил задачата си. Той бе надминал специалистите по протези, бе създал великолепен апарат, който даваше възможност лесно и бързо да се манипулира с механичните пръсти — те се свиваха и разпускаха, отклоняваха се настрани и назад под ъгъл, недостъпен за човешките пръсти от жива плът и кръв.

Участниците в монтажа бяха усвоили боравенето с „пръстите“ още в ракетата. Но въпреки това работата изискваше голямо внимание. Сегиз-тогиз някой правеше непредпазливо движение или натискаше не където трябва — механичният пръст неочаквано се свиваше или рязко се извърташе и парчето огледало рискуваше „да отлети“ в космическото пространство.

След около два часа — земно време — монтажът вече завършваше. Ханс бе сглобил всички части освен една, която беше у Мадлен, „застанала“ до него. Но както я държеше в ръце, Мадлен несъзнателно я притисна до гърдите си, с което натисна и бутона за включване на портативната ракета. Последва взрив, който, разбира се, не бе чут от никого. Ханс се обърна, за да вземе необходимата му част от Мадлен, но на мястото й видя само малко облаче, което мигновено се разсея. Като я търсеше напрегнато с очи, той побърза да съобщи на другите за случилото се. Трябваше да вземат незабавни мерки да я спасят. Ханс бързо се освободи от въжето, което го свързваше с „ковчега“, и натисна бутона на гърдите си. Пинч и Блотън направиха същото. Полетяха в различни посоки. С усещането, че е получил силен удар в гърба, Пинч се преобърна през глава.

— Дявол да го вземе, кой е сложил в тая ракетна раница такъв заряд! С него и слон можеш да убиеш! — ругаеше Пинч, премятайки се в космоса. Усети нов тласък и полетя по-бавно. — Това пък какво, е?… Да не съм се сблъскал с някое небесно тяло?… Но май че нищо ми няма…

— Ало! Ало! Фингер!… Блотън!…

Никой не отговори.

— Ах, ето какво било — скъсал се е телефонният проводник! Трябва обаче да спра някак това премятане…

Но се оказа доста трудно. Продължавайки стремително да лети и да се премята, той видя отляво Ханс, който също се премяташе, а отдясно — Блотън. Най-сетне успя да прекъсне въртеливото движение. Сега вече летеше „прав“.

Мадлен никъде не се виждаше. Бе отлетяла доста надалече. Блотън и Ханс пуснаха в ход дисковете си и също спряха да се премятат.

„Движим се много по-бързо от госпожица Делкро и разбира се, ще я догоним, стига само да я открием. Но лесно ли е да откриеш прашинка в това необятно пространство?… А какво става с Амели?…“

Като се обърна предпазливо с помощта на диска, Пинч съзря едва забележима точка. Стори му се, че тя бавно се приближава към „ковчега“.

„Амели постъпи най-разумно — помисли си Пинч. — Придвижва се по въжето към «ковчега».“

Но в същия миг видя, че при точката блесна пламъче и тя бързо се понесе настрани. „И таз добра! Сега ще трябва да търсим и двете!…“

Но коя по-напред? Пинч не се поколеба. Той не бе равнодушен към Амели. Пък и двама души бяха тръгнали да спасяват Мадлен, а отлитането на Амели бе забелязал само той. И взе да натиска бутоните, за да заработят страничните дюзи на портативната ракета, които да променят посоката на движението му.

Но за жалост нямаше нужния опит и не можеше да контролира полета. Отскачаше ту на една, ту на друга страна като фойерверкова ракетка. На зигзаги се рееше из пространството, без ни най-малко да се приближава към целта си.

„Така май няма да стигна дори и до «ковчега»! — мислеше си той. — Приятна перспектива — да умра сред звездите. Горивото ще свърши и аз ще се превърна в парче лед. Но преди това ще свърши или ще замръзне кислородът в бутилката и аз ще се задуша… Бъррр… По-добре да не мисля за тия работи… Но къде изчезна Амели? Като че ли ракетата й спря. Не се вижда пламъче. Сега вече по-трудно ще я намеря…“

Отново блесна пламъче и угасна.

В същия миг ярък сноп светлина заслепи Пинч. Той не беше страхлив, но му се стори, че изведнъж от дълбините на пространството изскочи Слънцето и полетя към него.

„Някоя комета! Защо не?…“ Той потръпна от ужас, очаквайки сигурна смърт. Но в следващия миг светлината угасна: това беше лъч на прожектор, обърнат в друга посока. Вероятно от звездолета са го забелязали и сега идват на помощ.

Неочаквано вдясно от него блесна и профуча огнен вихър, като остави подире си следа от дим или пара.

Това беше „спасителната лодка“, конструирана от Цандер за такива случаи. Той бе предвидил всичко и бе взел нужните мерки. „Лодката“ имаше вид на кълбо. В безвъздушното пространство формата нямаше значение, но кълбото бе най-удобно за полет; многобройните дюзи на повърхността му правеха „лодката“ изключително маневрена. Тя съдържаше голям запас от гориво и кислород. Беше двуместна, при което седалките бяха обърнати едната „нагоре“, другата — „надолу“. По този начин можеше да се наблюдава цялото пространство наоколо. В „лодката“ се сядаше с космонавтски костюми.

Цандер и Винклер бяха тръгнали да търсят Мадлен. Силният прожектор ги улесняваше. И наистина Цандер я съгледа. След Мадлен „хванаха“ и другите „бегълци“ и вързани за „лодката“, ги закараха обратно на реката.

Когато всички влязоха в звездолета и свалиха костюмите, Мадлен изпадна в истерия. Непрекъснато ридаеше и повтаряше, хълцайки:

— Искам да си ида в къщи! На Земята! В Париж!… Не искам повече да остана тук! Искам в Париж!…

— Чуйте ме — започна Цандер, когато нервната криза попремина. — Всеки се учи от грешките си…

— Но аз бях на косъм от смъртта — прекъсна го Мадлен. — Още малко и щях да падна на Слънцето…

— Е, нямаше чак толкова скоро да паднете, госпожице — възрази с усмивка Цандер. — Дори ако Земята изведнъж реши „да падне“ на Слънцето, ще трябва да лети повече от два месеца. Така че има достатъчно време да ви помогнем. Най-близката опасност за вас бе вероятността да ви се свърши кислородът и да се изтощят акумулаторите на отоплението. Ние обаче ви наблюдавахме и веднага се притекохме на помощ. Цялото ви нещастие бе, че се гмурнахте в космическото пространство като в море, без да умеете да плувате добре. В условия на безтегловност в ракетата все пак свикнахме да живеем. Добихме навици, непознати за хората на Земята. Но космоса все още не сме покорили. Трябва да се учим. От утре откриваме школа за… плуване в празнотата. Трябва до съвършенство да овладеем нашите портативни ракети.

— Добре, че звездолетът си стоеше на място — не можеше да се успокои Мадлен от преживяното приключение. — Ами ако беше отлетял! Тогава нямаше да ме намерите и аз щях да се задуша, да замръзна, от глад да умра, да изгоря… — И тя пак се разхълца.

— Грешите — възрази Цандер. — Нашата ракета лети със скорост осемнайсет хиляди метра в секунда.

— Ами че тя си стоеше на място, докато монтирахме огледалото!

— Да, и така би могло да се каже. Това е законът за относителното движение.

— Тоя закон ще ме побърка. И кой можа да го измисли? Стояла — летяла…

— „Измислил“ го е Галилей. И не е чак толкова трудно да се разбере. Законът гласи, че няма абсолютно движение. Едно тяло се движи само по отношение на друго тяло. Вие излязохте от ракетата и се намирахте до нея в космическото пространство. По отношение на вас ракетата действително стоеше. Но по отношение на Земята тя непрекъснато се движеше от момента, в който я напусна. И намирайки се в ракетата, вие летяхте заедно с нея. Разбирате ли? А когато излязохте, продължихте да летите по инерция със същата скорост и в същата посока. Именно защото скоростта и посоката ви бяха еднакви, сте имали чувството, че и вие, и ракетата неподвижно висите в пространството.