Александър Беляев
Скок в нищото (15)

Как Лео Цандер нахрани пътниците на „ковчега“ вместо със закуска… с урок по физика

В „ковчега“ настъпи първата „нощ“.

Пътниците лежаха в хидроамортизаторите си, но още не спяха. Вътре е тъмно и топло, леко дишаш и почти не чувствуваш тялото си. През дихателната тръба се чува далечно бучене. Усеща се мъничка, едва доловима промяна. Вероятно Цандер е нормализирал полета на ракетата. Но с какво ли се занимават в момента Цандер, Ханс и Винклер?

Цандер спира въртеливото движение на ракетата, стабилизира полета й, отваря капака на илюминатора и поглежда навън. Ракетата лети в плътната сянка на Земята. Слънцето не се вижда. Цандер определя разстоянието, измерва ъглите между няколко светли точки в космоса, прави изчисления, служи си с жироскопи, акселерометри…

Ненапразно никого не бе пускал в жилището си на Земята! Дори Винклер не знаеше, че една стая в пристройката бе превърната в команден пункт на междупланетен кораб. От пръв поглед това би могло да се стори на някого като игра: Цандер прекарваше по цели нощи в този команден пункт, наблюдаваше звездното небе през капандурата, представяше си, че лети с ракета, поставяше си различни задачи, решаваше изникнали проблеми, овладяваше астронавигацията и умението да управлява междупланетен кораб. Ето защо сега работеше така уверено.

Когато приключи, той каза на Винклер и Ханс:

— Трябва да ви призная, че донякъде умишлено отпратих всички пътници да си почиват, за да не ни пречат. Знаете, че провеждах опити и с атомни реактивни двигатели. Струва ми се, че теоретично и експериментално — в условията на земната лаборатория — съм стигнал до някакво решение. Но предвиждам и друго „камшиче“ за нашата ракета — електромагнитни сили. В това отношение трябва да ни помогне Пучи от Земята. „Пучи плюс Цандер…“ Вероятно сте чували тези думи? Надявам се да постигнем такива скорости, които дори сега все още се смятат за фантастични на Земята. Настъпи моментът за проверка. Тъй като няколко от каютите ни останаха свободни, използувах случая да натоваря моите атомни и електромагнитни двигатели. Нека първо да проверим какво ще ни даде енергията на атома. В това парченце мед се съдържа такава атомна енергия, която ще ни бъде достатъчна да излезем от Слънчевата система, да се върнем обратно, да минем по орбитите не всички планети, отново да излезем от Слънчевата система, и отново да се върнем. Винклер, как се чувствувате сега? Можете ли да участвувате в работата?

— Бих се чувствувал двойно по-зле, ако не ми позволите да участвувам — отговори Винклер.

— Ще подготвим всичко, след което и ние ще легнем в хидроамортизаторите, а нашите пътници, когато се събудят, дори няма да знаят, че са летели в космоса по-бързо и от комета, че съм им създал истинска машина на времето. Наистина, за разлика от фантастичната тя няма да ги връща в миналото, но затова пък ще може да им покаже бъдещето. Онова бъдеще, което, разбира се, не биха видели така скоро, ако живееха на Земята. Да вървим!

Но Винклер все още не беше добре и тази нощ Цандер не успя да включи новите двигатели.

Настъпи утрото на втория ден от полета. Пътниците се бяха наспали чудесно и се чувствуваха необичайно бодри и жизнерадостни. Капаците на илюминаторите бяха вдигнати. Ярки слънчеви лъчи нахлуваха в каютите. Беше светло и топло. В ракетата отново бе създадено изкуствено притегляне.

Във всяка каюта имаше оставени на стола два костюма. Единият от тях — като бански костюм от еластична коприна, другият, малко „по-приличен“ от гледна точка на лейди Хинтън, но все пак „неприличен за жена“ — във вид на работен комбинезон.

Заради тези костюми между лейди Хинтън и племенницата и стана малко спречкване. Лейди Хинтън не само че отказа да облича „циркаджийските“ костюми, но забрани и на Елен. И какво стана? Вместо обичайното на Земята безпрекословно подчинение, Елен започва да възразява:

Влезе Мери:

— Ваната е готова.

Тази вана бе причинила доста грижи на Мери и на лейди Хинтън.

Банята се намираше в отделно, доста тясно помещение с малка вана на колелца, която се наместваше в зависимост от това къде е „подът“. На Земята, когато ракетата бе с носа нагоре, „подът“ се падаше на едно място; при легнало положение, когато ракетата излиташе от Земята, „подът“ се бе изместил на стената; а при въртеливото движение и появата на центробежна сила „под“ бе станал „таванът“. Така че когато ракетата се върти, пътниците, които се намират в противоположните краища, са обърнати с глава един към друг.

— Хайде де! Защо не ме поливате? — нервничеше лейди Хинтън, седнала във ваната със затворени очи.

— Поливам ви, госпожо — отговори Мери. Тя обаче не можеше да накара водата да пада върху главата и раменете на нейната господарка по-бързо, отколкото й позволяваше центробежната сила.

Криво-ляво банята приключи. Лейди Хинтън облече утринен халат и тръгна към каютата си. В коридора някакви съвсем ситни прашинки попаднаха в гърлата на двете жени и те се разкашляха.

Оказа се, че Мадлен, когато отворила пудриерата си, я разсипала — така трудно бе човек да пресметне движенията си в тези необичайни условия. Пудрата моментално се разнесла като млечен облак из цялата каюта. Струите циркулиращ въздух бързо бяха разпръснали прашинките и по другите каюти. Сякаш в ракетата бе плъзнала лондонска мъгла. Отвсякъде се чуваше мъчителна кашлица. Наложи се целият въздух да бъде пуснат през филтрите, които скоро погълнаха прахта.

Вълнението премина и всички с нетърпение зачакаха закуската. Но тя закъсняваше.

Според единодушното решение на пътниците „акционери“ за Жак и неговата кухня бе определено помещението, съседно на каюткомпанията. Там бяха внесени всички кухненски принадлежности.

Изгубили търпение, прегладнелите пътници отидоха да узнаят защо се бави закуската. А кухнята бе вече пренаселена: там бяха китаецът Жак, готвачът на Маршал, Мери, която готвеше за лейди Хинтън, Елен, епископът и Блотън; Амели, поела грижата за храната на баща си, и Марта Текер. Любопитните гладници се струпаха до вратата и занадничаха. Вътре ставаше нещо невъобразимо. Във въздуха плуваха чинии, тенджери, лъжици. Жак се мъчеше да ги хване и върне в шкафа, но те му се изплъзваха и бягаха, сякаш си играеха с него; някои чинии се счупваха и парчетата от тях се рееха из кухнята, отблъсквайки се от стените и хората.

Отчаян, че не може да се справи с тези палавници, Жак се опита да запали спиртника. Започна да драска една след друга клечки кибрит. Те пламваха, но тутакси угасваха. Накрая той събра няколко клечки и ги драсна до горелката на спиртника. За секунда спиртът пламна и угасна.

— Кибритът е овлажнял, а и в спирта има вода — каза той на френски с лек акцент.

— И спиртът, и кибритът са си наред — възрази появилият се Цандер. — Но в условията на безтегловност пламък не може да има. При всяко горене или окисляване се поглъща кислород и се отделят негорящи вещества — въглероден двуокис, водни пари. В условията на безтегловност тези продукти от горенето не могат, както на Земята, от само себе си да се отстранят вследствие на своята лекота и първоначалната висока температура. Тук те обгръщат пламъка, прекъсват достъпа на кислород й пламъкът угасва.

— Нима сме обречени да пием само студена вода? — попита Стормър.

— Може да се използува електрическа печка; вероятно мистър Цандер се е погрижил за това — сети се Пинч.

— Точно така — каза Цандер. — Но се хващам на бас, че тук няма да загрее чайника и с електрическа печка. Ще си позволя днес да ви поизмъча. За всяко нещо трябва сами на практика да се уверите, иначе ще ме тормозите с капризите си, ще искате невъзможното. Сложете чайника на печката, ето я.

Готвачът изтича за вода до някоя кърмова каюта — в кухнята бе невъзможно да се налее, тъй като в средната част на ракетата почти нямаше центробежна сила.

Внимателно, за да не „литне“, Жак постави чайника на печката.

Минаха пет, десет, петнайсет дълги минути — никакъв признак, че водата ще заври.

— Но какво става? Искаме чай, а не опити по физика — каза Стормър, започнал вече да се дразни.

— Ами това — спокойно отговори Цандер, — че водата не може да кипне, докато всичките й частици не се разместят. Как става кипенето на Земята? Долните пластове, които са в допир с горещото дъно на чайника, се разширяват, стават по-леки и отиват горе. А горните, които са студени, следователно по-тежки, падат на дъното и когато се нагреят, на свой ред се вдигат нагоре. Това продължава, докато температурата на цялата вода стигне сто градуса. Тогава тя завира. Тук обаче няма земно притегляне, което да накара горните студени пластове вода да паднат долу. Смесване не става и водата се нагрява съвсем бавно — само чрез топлопроводимостта й.

— А тук може ли да се пържи? — попита Стормър, любител на бифтеците. Беше си взел консервирано месо.

— Ами ще опитаме — отговори Цандер и накара Жак да сложи на печката тигана с малко масло и парче от консервираното месо. Когато маслото се разтопи и започна да се нажежава, еластичните му пари изхвърлиха месото към „тавана“.

Жълтото лице на китаеца посивя.

— Отказвам се вече да бъда готвач.

— Горе главата, Жак — окуражи го Цандер. — Няма защо да се отчайвате. Ще трябва само да свикнете да готвите по нов начин.

И Цандер започна да обяснява „небесната рецепта“ за готвене. Показа специални тенджери с перки на дъното, подобни на флотационните машини. Електрическите перки непрекъснато размесваха водата и тя бързо кипваше. Показа и тигани с капаци, в които можеше да се пържи, без опасност бифтекът или пържените яйца да се озоват на „тавана“.

Цандер ненапразно бе подложил на глад своите пътници. Сега вече можеше да им каже изискванията си и едва ли някой щеше да възрази.

— Както виждате, няма нищо страшно. Но ако желаете навреме да ви бъде сервирана закуската и обяда, ще трябва да се съгласите на известен компромис. Вие лично се уверихте, че трудно се готви в условията на безтегловност, дори при наличието на специални приспособления. Остане ли кухнята тук, до каюткомпанията, тоест в средната част на ракетата, където няма притегляне, ще се наложи Жак да губи доста време да гони летящите тенджери и чинии. Наистина той по-рядко ще ги чупи. Това обаче не променя нещата. Тук е съвсем неудобно и за миене на съдовете. Ето защо предлагам да преместим кухнята в помещението до каютата на Ханс. Това е всичко, което мога да направя, за да не безпокоя лейди Хинтън отново да сменя каютата си. Съгласни ли сте?

Не оставаше нищо друго, освен да се съгласят.

Първото предложение бе последвано от второ — по-сериозно. Цандер заяви, че обслужването на пътниците трябва да се реорганизира. Не е разумно такова тясно помещение да се превръща в обща кухня, където всички само ще си пречат. Това е първото. Второто: на ракетата трябва да бъде въведено разпределение на труда. Цандер не може да се съгласи те тримата — Ханс, Винклер и той — да губят, време за готвене. И без това си имат друга, много по-важна работа. Ето защо предлага Жак да стане корабен готвач, който да обслужва пътниците и екипажа на „ковчега“. Мери ще се заеме с чистенето. Ще пере и ще глади Жак, разбира се, с перални и гладачни машини, при което Мери ще му бъде в помощ. Достъп в кухнята се разрешава само на Жак, Мери и мисис Текер, която има бебе. Маршал се възмути от това своеволие. Този жалък инженер е счел за необходимо най-напред да преговаря с някакъв готвач, китаец, а… не с неговия господар.

— Ъ… ъ… ъ… ххх… хаз възразявам. Слугата е мой. Аз платих вноската му за полета. И съм на диета… Той ми готви специални ястия. Не съм съгласен.

— Много съжалявам, но вероятно ще се наложи да не уважим желанието ви.

Това вече бе открито предизвикателство. Маршал посиня от неимоверни усилия да преодолее заекването си и да скастри Цандер както трябва. Защото въпреки своята „междупланетност“ капитанът е длъжен при всички случаи да защищава принципа на частната собственост — баронът искрено смяташе Жак за своя частна собственост. Днес ще му отнемат Жак, утре ще поискат личните му вещи, вдругиден току-виж го накарат и да работи… Нима Стормър не разбира това?

Когато в каютата й бе почистено, лейди Хинтън удобно се намести в креслото си. От едната й страна седна епископът, от другата — Елен. Така обстановката й напомняше Земята, но въпреки това всичко бе съвсем различно.

— Не ви ли се струва, скъпи приятелю — обърна се тя към епископа, — че все пак ни вкараха в един летящ затвор?…