Александър Беляев
Скок в нищото (13)

Началото на пътешествието едва не се превръща в негов край

В момента на взрива Цандер изпита твърде странно усещане, сякаш по тялото му мина топлинна вълна, от която то се стегна, стана някак по-плътно и кораво. При излитането стените на хидроамортизатора бяха притиснали поместената в него вода, тя се бе свила, предавайки вибрацията върху костюма, въздуха и след това върху тялото на Цандер.

Той опита да раздвижи ръцете и краката си. Движенията му бяха бавни, задържани от плътната среда, но това вече бе външно съпротивление. Нервите и мускулите действаха нормално.

— Ало, Цандер, как се чувствувате? — чу той в слушалките гласа на инженера от втората буксирна ракета.

— Отлично — отговори Цандер. — Как върви?

— Челната ракета изразходва вече горивото и се отдели. Полит добре се справи със задачата си, нали? Вие дори не забелязахте. Сега ще засиля работата на моя двигател. Ще усетите ускорение… Е?…

— Да, усетих — отговори Цандер. — Но секунда преди да напуснете, ми се обадете, за да отклоня малко нашата ракета. Иначе може да ви ударим. Когато включа двигателите, „ковчегът“ ще направи доста голям скок.

— Добре! — кратко отговори инженерът. И след известно време съобщи: — Отделяме се. Всичко хубаво. Надявам се, до скоро виждане… Ако…

Но Цандер не чу последните думи. Очевидно ракетата се бе отделила вече и телефонната връзка бе прекъсната. Цандер дръпна командния лост. Веднага заработиха пет дюзи на „ковчега“. Пак усещане за вибрация. Още едно дръпване, нови пет дюзи започнаха да изригват струи от нажежени газове. „Представям си колко зле бихме се чувствали при това бясно ускорение без нашите хидроамортизатори — помисли си Цандер и натисна лоста. — Но какво става? Посоката на полета не се променя?“

— Ало! Ханс! Винклер!…

Мълчание. Нима се бе случило нещо с тях? „Ковчегът“ може да връхлети буксирната ракета и тогава…

Цандер припряно започна да връща лоста, като постепенно спираше работата на двигателните дюзи. Пет, три, две… Достатъчно. Опасността от сблъскване е отстранена. Трябваха само няколко секунди буксирната ракета да се снижи и да освободи пътя на „ковчега“. И тогава полетът може да се ускори. Но Винклер и Ханс… Цандер бързо отвори капака на хидроамортизатора, излезе от него, съблече каучуковия костюм и тръгна към другия край на ракетата.

Ускорението на полета бе все пак твърде високо. Още щом излезе от водата, Цандер усети голяма тежест по цялото си тяло. Сякаш главата му бе стегната в железен обръч, а на ръцете и краката му бе вързано по едно чугунено гюле. С големи усилия успяваше да се движи. Въздушната среда наоколо бе по-рядка, отколкото на Земята — в ракетата имаше само една десета част от нормалното атмосферно налягане. Но Цандер имаше чувството, че се движи в среда с огромно съпротивление, като в тинесто блато, в което е затънал.

Не бе стигнал дори до каюткомпанията, а целият плувна в пот и се задъха. „Трябваше да спра още една“ — помисли си той.

В ракетата цареше мъртва тишина. Само глухо се долавяше бръмченето на инжекторите, подаващи гориво. В безвъздушното пространство звукът не се разпространява и бумтежът на излизащите газове не се чуваше. При това скоростта на полета бе по-висока от скоростта на звука. Спокойно горяха електрическите лампи. По нищо не личеше дали ракетата е все още на стартовата си площадка, или се носи с бясна скорост в космическото пространство.

Вратата на каютата на лейди Хинтън бе открехната и Цандер пътьом надникна, за да види какво е положението вътре. Камари небрежно нахвърлян в бързината багаж и сред него дългият хидроамортизатор със старата лейди. Цандер обаче нямаше време да се занимава с нея. Бързаше да отиде при другарите си.

Пътят му се струваше безкрайно дълъг. Задъхан отмина каюткомпанията, стигна до каютата на Стормър и олюлявайки се, спря да си поеме дъх. Ще има ли сили да стигне до кърмата?… Глупости! Трябва само да се мобилизира. И отново започна да мести тежките си като олово крака.

Каютата на Маршал… Шнирер… Но какво става?… Бе почувствувал силно главозамайване. Хвана се за стената, но не успя да запази равновесие с натежалото си тяло и се строполи. Стиснал зъби и със страшно усилие на волята да не загуби съзнание, запълзя по коридора, усещайки вкус на кръв в устата си.

Да, по-лесно бе да се пълзи! Но съзнанието му се замъгляваше… Страшни мисли се въртяха в главата му. Нима Ханс и Винклер са загинали?… Ами ако и той сега умре, целият „ковчег“ ще се превърне в едно летящо гробище.

Неподновяван, кислородът ще свърши. Един след друг пътниците ще се задушат в своите „саркофази“. И с „ковчега“ ще летят осемнайсет трупа. После ще свърши и горивото. Ракетата ще продължи полета си по инерция. Но тя все още не е преодоляла земното притегляне. Какво ще стане с нея? Или може би е попаднала в обсега на лунното притегляне? Не, рано е. По-скоро ще се върти около Земята като нов спътник… Мъртъв спътник с мъртви тела. „Пфу, дявол да го вземе! Лео Цандер, ти трябва да стигнеш! В кърмовата част на ракетата също има команден пулт. Там ще промениш работата на дюзите. Трябва да пълзиш, да пълзиш!…“

Ето я най-сетне втората каюта отзад напред — на Ханс. За щастие вратата е отворена. Но вътре няма никой… Капакът на хидроамортизатора е вдигнат… На пода се търкаля „водолазен“ шлем… Но какво е станало с Ханс и Винклер?…

Цандер напрегна всичките си сили. Той вече не лазеше, а конвулсивно се мяташе напред като риба на сухо. Стигна до каютата на Винклер… Пълзешком влезе.

Хидроамортизаторът е отворен. В него полулегнал седи Винклер. Ханс, по „водолазен костюм“ и гологлав, е паднал върху него с отпуснати ръце на раменете му, като Ромео върху ковчега на Жулиета.

Първата мисъл на Цандер бе да се добере до другарите си и да се опита да ги свести. Но изведнъж се сети коя е причината за тяхното състояние и с последни сили запълзя към крайната кърмова каюта. Пак усети вкус на кръв в устата си. Пултът бе само на няколко крачки от него. Още едно нечовешко усилие… Сигурно така се чувствуват затрупаните под земята. Ръката му бавно се протяга към лоста…

Над главата му свети лампичка. Къде е? Какво става?… Цандер се мъчи да си спомни. Вдига ръка. Подпира се на пода и прави опит да се изправи на крака, но моментално излита нагоре. Значи все пак е успял да изключи двигателите. Вече е в пълно съзнание.

Мисълта му е необичайно ясна и подвижна. Трябва час по-скоро да помогне на Ханс и Винклер!

Той бърза да излезе от каютата, но никак не е лесно да го стори. Двигателите вече не работят, ракетата лети по инерция, а това е все едно, че падаш от високо. Телата „са загубили теглото си“. Опирайки се о стените, Цандер отскача и лъкатуши из каютата като билярдна топка. Най-сетне успява да се хване за една дръжка на стената. Придвижвайки се по дръжките, бързо излиза от каютата, продължава по коридора и изплува „нагоре“ в каютата на Винклер така, сякаш „се качва на покрив“.

Ханс вече седи на пода и го гледа с блуждаещи очи, като че ли току-що е станал от сън. Винклер все още е в безсъзнание. С полуотворени клепки и тънка ивица съсирена кръв в едното ъгълче на устата, Ханс прави опит да стане и тутакси отскача нагоре, удря главата си в тавана, пада долу, пак излита и така продължава да подскача като гумено човече в стъкленица, докато Цандер, добрал се при него на пода, го хваща за краката.

— Какво се е случило? — попита Цандер. — Как си?

— Добре съм, нали тренирах, но Винклер, струва ми се, е зле. Трябва да изтичам или по-скоро да „долазя“ до аптечното помещение.

— Но какво всъщност е станало?

— Ей сега ще ви разкажа.

Хващайки се за дръжките с ловкостта на маймуна, Ханс бързо се измъкна от каютата. След малко донесе амоняк, спирт, одеколон, камфор и една спринцовка.

Въпреки че все още имаше силно главоболие и очите му пареха, сякаш бяха замърсени с остри песъчинки, Цандер се зае да свестява Винклер. Ханс му помагаше и разказваше:

— Всичко направи оная кокона. Трябваше час по-скоро да я сложим в „саркофага“, но тя, вместо да изслуша обясненията ни, изпадна в истерия. Криво-ляво справихме се. Наместихме я, затворихме капака. А тя продължава да крещи през дихателната тръба: „Варвари! Убийци! Защо ме затворихте в тоя ковчег? Проклетници!“ И така доста се мотахме с нея и не можахме да се приготвим. Тъкмо започнахме да обличаме костюмите, и нещо ни изхвърли към тая стена. По едно време ми се стори, че Винклер пъшка. Това беше, когато дойдох малко на себе си. Главата ми се пръскаше от болка, а ръцете и краката ми се подгъваха като гумени — взех да пълзя. Стигнах до него, исках да му сложа скафандъра и да го наместя в стабилизатора, но пак съм изгубил съзнание.

Цандер поклати глава.

— Да извадим доктора от „саркофага“ — предложи Ханс.

— Добре, Ханс, иди! — усмихна му се Цандер. Започваше все повече да обиква и да цени този момък.

Според земното време минаха няколко минути, които се сториха на Цандер безкрайно дълги. Въпреки оказаната помощ, Винклер не проявяваше признаци на живот. Най-сетне на вратата се появиха лекарят и Ханс. Както обикновено лекарят беше в черния си, догоре закопчан сюртук. Ханс го бе научил как да се придвижва и Текер бързо стигна до Винклер, предпазливо застана на колене, въздържайки се от резки движения, които можеха да го отхвърлят надалече от пациента. Бавно извади от вътрешния си джоб стетоскопа — задължителния атрибут на неговата професия. След известно колебание пак така внимателно го прехвърли в лявата ръка, а с дясната взе ръката на Винклер, за да провери пулса.

— Да, няма пулс… — каза Текер. — Но откровено казано, дори да имаше, бих се затруднил да определя дали е нормален. Онова, което е нормално на Земята, в космоса може би е ненормално. И очевидно тук ще трябва много неща да уча наново. Да създавам, тъй да се каже, космическа медицина. И за да мога свободно да манипулирам, имам нужда от обичайни условия или най-малкото не твърде различни от земните. Не бихте ли могли поне за известно време да ми осигурите такива условия? Мисля, че това би било полезно и за нашия пациент.

Цандер го разбра.

— Добре — каза той. — Сега ще пусна да заработи страничната дюза. Тя ще придаде на ракетата въртеливо движение около малката й ос. И тук, в задната част, ще се получи доста осезателна центробежна сила, при която всички тела отново „ще добият“ тегло.

Цандер излезе. Седнал на пода, Текер продължаваше да държи ръката на Винклер. Колкото и да беше предпазлив в движенията, докторът все още нямаше нужния опит и променяйки случайно позата си, отскочи от пода. Тутакси се „възнесе“ към тавана заедно с безчувствения си пациент, когото бе измъкнал от хидроамортизатора. Водата, останала по каучуковия костюм, се отдели, но не потече надолу, а се пръсна на капки с различна големина, които се устремиха към тавана.

В миг невидима сила свали доктора и Винклер на пода. Те отново имаха тегло, макар и по-малко от онова, с което бяха свикнали на Земята.

Очевидно промяната в скоростта на полета, предизвикала промяна в кръвното налягане, подействува благоприятно на пациента. Винклер изхърка и лекарят тържествено съобщи:

— Има пулс!

Ханс и Цандер въздъхнаха с облекчение.

— Ханс, време е да освободим затворниците. Кой знае какви ругатни вече се сипят по наш адрес. Иди при тях, аз ще остана тук с доктора, докато Винклер се свести…

Ханс бе свикнал точно и бързо да изпълнява всяка задача, но този път на лицето му се изписа голямо огорчение. Цандер разбра чувствата му.

— Добре, остани тук, аз ще отида.

„Това е тя разликата между теорията и действителността — помисли си Цандер. — Сметките ти излизат неверни още в самото начало. Минават ценни минути, а вместо да се движим ускорително, летим по инерция. Дали да не отложа «възкресението на мъртвите» и отново да пришпоря ракетата? В такъв случай обаче ще трябва да върнем Винклер в амортизатора, а той има нужда от грижи. Е добре, ще дам почивка на нашите пътници!“

А те отдавна вече чакаха своето „възкресение“. Отначало Стормър ругаеше мудността на „екипажа“, после си въобрази, че е попаднал в ръцете на болшевики, които са му изиграли мръсен номер. Кои са всъщност Ханс, Винклер, пък и самият Цандер? Фактически той не ги познава. Ами ако са комунисти или са купени от болшевиките? При тази мисъл го изби пот в неговия „саркофаг“.

И лейди Хинтън си помисли, че са я измамили. „Нима през това черво ще ме хранят?“

Епископът отначало си повтаряше псалмите на цар Давид, но после млъкна.

Маршал дьо Терлонж хихикаше от радостна възбуда. Та не е ли цяло щастие човек да се освободи от напрегнатата работа, телефоните, тревожните телеграми, вечното безпокойство! Да разполага с времето си!

Малкият Текер кротко спеше.

Пинч нетърпеливо се въртеше в своя „саркофаг“.

Шнирер бе вглъбен във философските си разсъждения, без да забелязва къде се намира и какво става. Никога досега не бе размишлявал на такова спокойствие. Абсолютна тишина.

Амели мислено разговаряше с годеника си, като неволно го сравняваше с Ханс и Цандер.

Готвачът на Маршал, китаецът Жак, бе както винаги невъзмутим.

Именно той бе първият, когото Цандер освободи. Жак излезе от хидроамортизатора с такъв вид, сякаш ставаше от леглото си.

— Къде е кухнята? Трябва да приготвя обяд за барона! — каза той.

— Имайте търпение, след малко ще ви покажа — усмихна се Цандер.

Още щом излезе, Пинч отвори бележника си и отрупа Цандер с въпроси, неотстъпно следвайки го по петите като истински репортер.

Когато Цандер се приближи до „саркофага“ на Мадлен, непредвидената пътничка, тя все още викаше за помощ през дихателната тръба. След като бе освободена от затвора си, госпожицата първо се разплака, после мелодраматично възкликна:

— Вие сте моят спасител! Къде е баронът? Заведете ме при него.

Докато Цандер помагаше на банкера да излезе от хидроамортизатора, Мадлен се спотайваше в ъгъла като котка.

Щом Цандер свали скафандъра на Маршал, тя се приближи. Баронът онемя от изненада. Изпъкналите му очи още повече се облещиха и той заприлича на същински рак. След като я гледа няколко секунди с тъп поглед, Маршал потръпна и сви глава между раменете си, сякаш да се скрие. Идеше му да се свие като пружина и цял да се напъха във „водолазния костюм“. Но бе невъзможно. Лицето му бе станало моравочервено.

— Е… е… е… А… а… а… — И нищо друго не можа да произнесе.

— Не сте ли доволен? — попита госпожица Делкор. — А аз така бързах! Мислех си как ли ще се справя баронът без секретарка? Хайде, по-скоро сваляйте гумения чувал — задърпа го тя през смях. — Водата е доста солена, нали я опитах. Да не сте се нагълтали с тая саламура?

— Ннн… но кх… кх… как узнахте?…

— Че аз отдавна знаех за вашия полет. Четях писмата ви, подслушвах! — невъзмутимо обясни тя.