Александър Белов
Битка за влияние (38)

Епилог

Нова година е семеен празник, а те бяха едно голямо семейство — една бригада. Всички празнуваха у Белов.

— Поздрави на Глигана. Хайде, до скоро. — Саша приключи телефонния разговор и отиде в детската стая. Оставаше му да уреди още един свой дълг, който му остана от старата година.

Ваня спеше. Саша тихичко седна край масата и задържа поглед върху снимката на Оля в сватбената рокля. Тя загадъчно му се усмихваше, притискайки цветята към гърдите си. „Ей сега, миличка, помня какво съм ти обещал.“ Той пишеше с печатни букви върху един голям лист бележка на жена си. Същата онази бележка, която не довърши в родилния дом.

 

 

А гостите — шумни и весели, вече пристигаха. Все приятели и колеги с момичетата или със съпругите си. Че как иначе? Нали беше празник! Оля, облечена в дълга тъмносиня официална рокля, ги посрещаше сама — Саша беше изчезнал някъде из големия апартамент.

Масата беше отрупана с храна. Оля и баба й цял ден бяха пекли, рязали и пържили. Саша на три пъти ходи до пазара да купува разни неща.

— Витя, пипни, елхичката е истинска? — Русичката приятелка на Пчелата кокетно сви рамо.

— Така е, истинска е. — Той докосна празнично украсеното дръвче.

Макс Карелски не можеше да се измъкне от коридора. Ама, че работа! Нахвърляха му палтата си и хукнаха към масата! Той се огледа, но не видя закачалка. Без много да му мисли, захвърли дрехите направо на пода. А щом откри гардероба, пъхна вътре цялото налично пухкаво богатство и се присъедини към компанията. В края на краищата и той имаше празник!

Тъкмо си хареса едно местенце край масата и мобилният му телефон иззвъня. По дяволите!

— Да! — Доближи телефона до ухото си, но отговорът се чу извън слушалката от устата на Фил.

— Макс, свободен си! — Той потупа младежа по рамото. — Отпусни се!

Елизавета Павловна донесе от кухнята последната салата от сьомга.

— Е, да започваме ли празника? — На Фил вече му се искаше да си пийне. И, естествено, да си хапне.

— А Саша къде е? Да не би случайно да се е разболял? — Пчелата погледа с любопитство Оля, която изглеждаше някак пораснала и беше страшно красива в тази дълга вечерна рокля.

— Саша! — подвикна тя и понечи да стане и да потърси мъжа си.

— Олюшка, не се притеснявай, ей сега ще го извикам — възпря я баба й.

Откриха Саша в детската стая до креватчето на спящия му син.

— Саша, защо седите тук като лорд Байрон? — поклати глава Елизавета Павловна. — Хайде на масата. Всички ви чакат.

— Ей сега идвам. — Той прибра бележката в джоба си и лекичко погали по главичката Ваня, за да не го събуди. — Това се казва истински мъж! — възторжено прошепна и дръпна шнурчето на една от механичните играчки. Под звуците на нежната мелодия се завъртяха патенца, кокошчици и още някакви странни птици — лебеди или нещо такова…

— Ето ме и мен! — появи се Саша в гостната. В ръцете си държеше кукла марионетка. Умело движеше куклата, която по нещо приличаше на Ваня. — Иди да отвориш на Катя — помоли той Космос, тъй като на вратата се позвъни.

— А къде е майка ти? — попита Фил.

— Изпратих я в Анталия да си почине.

Той се настани заедно с „Ваня“ на централното място до Оля и почука с нож по чашата. Когато всички млъкнаха, започна тържествената си реч.

— Уважаеми братя и сестри! Извинявайте, че ви накарах толкова дълго да чакате. Исках да вдигна този тост… — Той гледаше през чашата с шампанско изгубилите търпение да започнат празненството свои гости. — Ей сега Катя и Космос ще бъдат готови… — Саша предвкусваше изненадата, която се подготвяше, — да вдигнем тост за отиващата си деветдесет и трета година. Тя не беше лека, дори трябва да отбележим, че беше трудна. Но въпреки всичко и независимо от всичко ние все пак сме живи! А в нашата работа това е най-важното. Наздраве! — Поднесе чашата към устните си, но успя да предупреди през смях: — Само педалите пият седнали.

В стаята шумно нахлу една забавна двойка. Катерина, облечена като Дядо Мраз, и Космос — като Снежанка със смешни дълги плитки.

— Лелче, обичам те! — радостно извика Саша, надвиквайки общия възбуден хор. — Катюха, обожавам те!

— У дома аз пред вратата… — занарежда едно детско стихче Катерина, подръпвайки дългата си бяла брада.

— Сняг събирах с лопата… — включи се с фалцет и Космос, поглеждайки текста, който бе надраскал с химикалка на дланта си.

— Не помня какво ставаше по-нататък със снега? — запъна се Дядо Мраз.

— Но снегът нещо такова, там беше малко… — вече пийналият Космос намери следващия ред в „пищова“ си.

— И Снежанка си направих… — спомни си текста Катя по-нататък.

— В коридора я оставих… — стараеше се доколкото може да говори с женски глас Космос.

— Но стопи се тя! — завършиха те под дружния смях на всички.

— Обичам ви! — викаше Саша на смешната двойка.

На телевизионния екран се появи президентът Елцин.

— Дванайсет е! — истерично изкрещя приятелката на Пчелата.

— Дванайсет е! — подхванаха и останалите.

— Ето, часовникът бие! Хайде, отваряй! Космосе, недей да дремеш! Внимателно! Хайде, по-бързо, по-бързо! Няма да успеем! — вълнуваха се присъстващите.

Тапите на шампанското започнаха да гърмят. Пенещата се божествена напитка се разля в чашите. На покривката също не й се размина.

По телевизията предаваха звъна на камбаните.

— Скъпи браточки! — заговори Саша с гласа на Елцин. — Честитя ви годината на Кучето. Пожелавам ви никой от нас да не стане кучка, разбираш ли?

Елизавета Павловна присви устни и погледна с укор внучката си. Оля й направи страшни очи.

— При нас нещата да вървят гладко — продължаваше Саша, имитирайки много сполучливо Елцин, — а ръцете ни да са пълни със зелено!

Дружното „ура!“ съвпадна с ударите на камбаната.

Докато те биеха, Саша даде на Оля смачкания лист, който измъкна от джоба си. На него с едри печатни букви беше написано: „МИЛА МОЯ ОЛЕНКА, ЗА РАЗЛИКА ОТ МЕН НАШИЯТ СИН ЩЕ СТАНЕ ЧОВЕК. ОБИЧАМ ТЕ.“

— А аз как те… Дори не си представяш. При нас всичко ще бъде както трябва, нали ти казваш така? — прошепна тя.

Посрещнаха Новата година с целувка. Тя беше дълга и нежна. Почти както тогава — на сватбата им. Само че този път се целуваха само защото на тях им се искаше.

— Моя Оленка — прошепна Саша. И погледна всички. — Е, честита Нова година, нека бъде щастлива!

Една година свърши. Те бяха станали по-зрели, сякаш Фархад бе отнесъл със себе си тяхната младост.

Една година започваше — 1994. Каква ли щеше да бъде тя? Никой не знаеше това.