Александър Белов
Битка за влияние (28)

28.

— Първият, мини!

В синя риза и отметната настрани вратовръзка Космос скочи от открехнатата врата на газката. Иначе подвижното му лице сега приличаше на гипсова маска.

— По-живо, по-живо. Ръцете зад гърба! Надясно, с лице към стената!

— Вторият, мини!

Следващият беше Фил, който бе разкопчал яката си, сякаш го душеше.

— Ръцете зад гърба, по-живо!

— Третият, мини!

Преди да скочи долу, Пчелата грижливо повдигна полите на дългото си жълто палто. Той беше спокоен и дори изглеждаше равнодушен. Изплю дъвката си и закрачи в сумрака на „приемното отделение“.

С разветите си коси и черните си дрехи Фархад напомняше Демона на Лермонтов.

Белов дори се опита да се усмихне. „Много подходящо съм се издокарал — целият в бяло. Белият конник без бял кон!“

— Надясно, с лице към стената!

Той побутна с рамо Фил и зае мястото си. Точно по средата.

— С лице към стената!

Пред тази безлична машина сега те не бяха хора, а фамилии.

— Пчьолкин!

— Какво?

— Нищо, отговаряйте на зададените въпроси.

Фара си мърмореше нещо на своя си език — или някаква молитва, или стихове.

— Недей да нервничиш, Фарик — намигна му Саша.

— Виктор Павлович Пчьолкин.

— Година на раждане?

— Шейсет и девета.

— Месторождение?

— Москва.

— Минете.

— Къде са ни докарали? — поинтересува се коренякът московчанин Космос.

— В Бутирския затвор — снизходително му обясни Фил.

— Прекратете разговорите. Филатов!

— Мълча си, мълча.

Фара не преставаше да мърмори безкрайното си източно стихотворение.

— Валери Константинович Филатов.

— Година на раждане?

— Хиляда деветстотин шейсет и осма.

— Месторождение?

— Град Москва.

— Минете.

— Име, презиме, фамилия?

— Космос Юриевич Холмогоров.

— Година на раждане?

— Лето хиляда деветстотин шейсет и девето от рождението на Христа.

— Месторождение?

— Градът-герой Москва.

— Минете.

— Име, презиме, фамилия?

— Фархад Гафурович Джураев.

— Година на раждане?

— Шейсет и девета.

— Месторождение?

— Град Душанбе, Таджикистан.

— Минете.

Те се нижеха един след друг към зарешетеното прозорче, където безразличният представител на държавната машина с пагони на младши офицер и петлици в малинов цвят снемаше личните им данни. Ако машините можеха да се уморяват, то днес тази със сигурност вече се бе скапала. Заради размириците в Москва килиите бяха пълни и непрекъснато водеха нови задържани.

— Име, презиме, фамилия?

— Александър Николаевич Белов, шейсет и девета, Москва.

— Минете.

Останалото приличаше на прием на младо попълнение в армията. Само че вместо баня и душ, имаше пълно и унизително претърсване със събличане до голо. После отново им дадоха дрехи. Но не нови, войнишки, а на този етап — собствените им. Вярно, без коланите, връзките на обувките и вратовръзките…

 

 

— Е, как е нашата млада майчица? — Катя нахлу като вихър в стаята на Оля, понесла след себе си аромата на цветя и плодове. — Здравей, Светка — кимна тя на медицинската сестра, слагайки в ръцете й пакетите с ябълки, круши, киви и портокали. — Я каква си ми хубавица! — Прегърна приседналата на леглото Оля, раздруса я и я млясна по страната.

— Какво стана, Саша дойде ли? — попита през смях Оля. И се напрегна: — Ако е дошъл, защо вече не е тук?

— Знаеш ли. — Катя припряно започна да помага на медицинската сестра да вади храната от пакетите. — Ето ти цяла торба с вкусни неща. — Извръщайки упорито глава, тя подаде на Оля един пакет. — Не можа да се добере дотук, защото са затворили улиците…

— Дори и бележка ли не ми изпрати? — Младата жена разочаровано опипваше апетитните есенни ябълки.

— Бележка ли?… — обърка се за секунда Катерина, но моментално се окопити. — А, да… Слушай… Къде ли я дянах? Май, че я сложих някъде. В някой джоб.

Тя ровеше из джобовете си с излишно усърдие, опитвайки се да не среща изпитателния поглед на Оля. Бележката не беше в престилката й и кой знае защо не беше и в джобовете на сакото й.

— Е-е, Катя!

— Чакай малко, наистина ли съм я изпуснала някъде? Ама, че съм гарга! Леле, каква гарга съм! — Тя заудря с ръце по бедрата си. — Света, ей, Света, я виж в коридора! Може да е паднала там?

Медицинската сестра кимна с разбиране, излезе в коридора и почти веднага отново се върна. Трябваше да подреди нещата. Катя беше донесла страшно много плодове. Сигурно като реакция на стреса.

Тя наистина се страхуваше — не стига, че този негодник Саша не даваше никакъв знак за себе си, ами на това отгоре и не отговаряше на обажданията по мобилния си телефон. Леля му яростно го ругаеше наум, впрочем, по-скоро за собствено успокоение. Дълбоко в душата си тя се молеше племенникът й да е жив и здрав. Стреляха в самия център на града! Ама, че държава!

Засега успяваше да удържа отбраната: като че ли и Оля, и сестрата вярваха на обърканите й обяснения. Таня имаше слабо сърце, на Оля можеше да й спре млякото, така че трябваше да удържи положението. А пък Саша беше глупак и дори още не знаеше, че има син! Господи, прости му!

— Катя, ама, как така? — Оля само дето не плачеше заради мистериозната бележка. — Виж какво, я дай аз да му се обадя! — Посегна към мобилния телефон, който предателски се бе подал от престилката на Катя.

— Защо ти трябва да му звъниш? — Тя отскочи от Оля като ужилена. — Пък и батерията ми падна. — Натискаше с пръсти бутоните, опитвайки се да изключи мобифона. — Света, имаш ли зарядно устройство?

Вместо зарядно устройство съобразителната медицинска сестра донесе опакования в пелени Ванка, който в момента приличаше на цепеница, а Катя въздъхна с облекчение и радостно занарежда:

— Олеле, че е голям! Вижте кой е дошъл при нас! Какво красиво момченце! Виж, виж колко прилича на Саша!

— Ще го събудиш. — Слава богу, Оля съсредоточи вниманието си върху детето.

— Е, в момента той нищо не чува. Време е да го нахраниш — разпореди се Катя с безпрекословния тон на лекар, докато си мислеше: „Ще видиш ти, Сашка, ще си платиш за сълзите на леля си! Само да се появиш! Появи се, моля те!“

— Струва ми се, че нямам мляко. — Оля сложи Ваня до гърдите си.

— Всичко си имаш. Нахрани го!

Ваня се поколеба за миг и започна да се храни. За пръв път в живота си.