Александър Белов
Битка за влияние (27)

27.

Едва бяха успели да преминат покрай Речната гара и служителите на пътната милиция ги спряха. Тези хора винаги се появяваха в най-неподходящия момент.

— Какво, шефе, готов ли си за бой — раздразнено измърмори Белия. — Тогава ще си го получиш.

— Момчета, стойте спокойно, без нерви — предаде по радиостанцията Фил. — Никой да не слиза от колата. Сам ще се оправя, ако стане нещо.

Но облеченият в оранжев елек служител на пътната милиция дори не се приближи към тях. Той явно имаше друга задача. Само накара колите им да се отдръпнат до бордюра.

Покрай тях по посока на центъра тежко и бавно премина колона от бетеери с вирнати дула.

— Ето ги, миличките, ама, че работа! — рече стъписано Саша.

Разбира се, той уважаваше военната техника. Но пък да я вижда в мирно време и на това отгоре в столицата на Родината!

— А ти какво искаш, това е свободна страна. Тъй си живеем, братле — философски въздъхна Космос.

Продължиха по Ленинградското шосе и по булевард „Колцевой“, без да ги спират, ако не се брояха обичайните задържания на светофарите.

 

 

Телевизорът в кабинета предаваше едно и също. Вярно, вече не стреляха по Белия дом, но от прозорците на горните му етажи се стелеше черен дим.

— Виж какво, я, изключи телевизора, да върви по дяволите. — В този момент на Саша само общодържавните проблеми му липсваха. — Слушай, къде е Фарик?

— Ще дойде, къде ще се дене — сви рамене Фил.

Едва сега забеляза, че на порцелановата чаша, която стърчеше самотно върху малахитовия писалищен прибор, имаше надпис „НА ТАТКОТО“. „Да не би да ми се подмазват? — каза си той. — Ама, че странни хора! А уж всички ми се пишат братя!“

Но все пак, когато Фил посегна към чашата, му подхвърли заядливо:

— Фил, а кой от нас е таткото?

И в този момент се досети. Тук нямаше и помен от подмазване. Таткото беше той — Александър Николаевич Белов, в целия си блясък. Вярно, само дето малко бяха прибързали.

— Чашата е твоя. — Приятелят му понечи да я остави на мястото й.

— Стига, де, пий, пошегувах се — засмя се Саша. — Дали наистина вече съм станал татко?

Космос, който най-много от всички се бе уморил от безкрайното чакане, измъкна от чекмеджето на бюрото стреличките с разноцветни перца за дартса.

— Фил, ти с кои ще играеш?

— С жълтите.

— А аз да играя с розовките, така ли? — разхили се Космос.

— Какво е това? — полюбопитства Саша.

— Ами, това е една нова игра — сериозно обясни Космос за онези, които „схващаха трудно“. — Казва се „Смъртоносната стрела“. — И в същия миг метна стрелата, но не по мишената, а по Фил.

Ядосан, Фил измъкна от ръцете му няколко стрелички и започна систематично да разстрелва нападателя си. Без много да му мисли, Саша също се включи в идиотската игра. И дори малко се поувлече в нея, като кой знае защо измъкна пистолета си и го размаха във въздуха.

— Кротко, кротко — развика се той.

— Внимавай с оръжието! — напомни му началникът на службата за безопасност, натискайки бутона на радиостанцията, която започна да пиука. Охранителят отдолу го помоли да слезе. Явно, там нещо се бе случило.

— Ей сега идвам — подхвърли Фил, отблъсквайки с ръка летящите към него стрелички. А когато се озова до вратата, в гърба му се забиха три наведнъж — две розови и една жълта.

— Фил, не ги махай, много ти отиват! — ревяха в хор след него разлудувалите се приятели.

Той бързо изтича долу в стаята на охранителя.

— Валера, виж! — показа му служителят екрана на монитора. В обсега на видимостта, точно на площадката пред вратата на техния офис се щураха двама младежи, почти момчета. Единият от тях най-сетне откри звънеца и сега го натискаше, без да вдига ръка от бутона.

— Пусни ги — разпореди Фил. — Бели! — изрева с цяло гърло, напълно забравил за съществуването на интеркома, който сам бе монтирал с толкова много любов.

Момчетата, облечени в униформи със защитен цвят и обути в маратонки, връхлетяха в коридора.

— Не мърдай! — извика Фил.

Момчетата не приличаха кой знае колко на военни, но веднага изпълниха заповедта.

— Кои сте вие, откъде идвате? — попита Белия.

— Момчета, няма време — примоли се единият, който беше малко по-висок и очевидно по-смел. Ние сме от Белия дом, преследват ни от службите за борба с тероризма.

— Бели, да не си посмял! — просъска Космос в ухото му.

— Пичове, какво правим? — обърна се към него застаналият малко по-ниско Фил.

— Пуснете ги! — заповяда Саша.

— Бързо нагоре — уточни заповедта му Фил и замаха енергично с ръка на момчетата.

 

 

— Може би все пак трябва да стимулираме раждането, Екатерина Николаевна? — попита за кой ли път акушерката Катя.

— Не. Сама трябва да се справи. Е, хайде, момиче, давай. Още малко… — Като лекар с опит тя смяташе, че не трябва да се върви срещу природата. Един Господ знаеше как можеха да се отразят в бъдеще на здравето на детето всички тези обезболяващи, цезарови сечения и стимулации. Докато имаше възможност да роди, както жените раждаха от памтивека, те не биваше да се намесват.

Болките отново я отпуснаха.

— Саша… Къде е Саша? Кацна ли вече? — Оля едва движеше устните си.

— Кацна. Обади се от летището — топло и нежно се усмихна Катя. — Каза, че те обича и скоро ще бъде тук… Мисли за себе си, Оленка…

Тя вече не чуваше нищо, но изведнъж застена и закрещя с неподозирано нисък глас. Катя се обърна към акушерката:

— Слагайте стимулиращите системи.

И последва нова болка. Още по-непоносима.

„Не, това е невъзможно!“ — крещеше Оля. А всъщност едва доловимо стенеше…

 

 

Оля се свести от неестествено бодрия глас на Катя:

— А ето го и Иван Александрович в целия му блясък… Я виж ти, я виж ти…

Отвори очи. Лелята на Саша стоеше пред нея и държеше едно червено пищящо бебенце:

— Истински Ванка! — провъзгласи Катерина и младата майка леко се усмихна. Оказа се, че не е забравила да се усмихва…

В началото, веднага след като напуснаха летището, Пчелата непрекъснато се опитваше да разприказва Фархад. Но сетне разбра, че за пръв път Фарик не е предразположен към общуването и към хеви метъла. И така, мълчаливо, но под грохота на уредбата, те стигнаха до булевард „Цветной“.

— Не заспивай, ще замръзнеш — опита се да се усмихне още веднъж Пчелата.

— Пристигнахме ли? — само попита Фара, който сякаш бе станал още по-мрачен.

— Пристигнахме. Ти идвал ли си тук? — посочи ремонтирания наскоро официален вход на офиса им Пчелата.

— Идвал съм, идвал съм. Сто пъти вече съм идвал — смръщено се подсмихна той.

— Ох, ей сега ще пием и кафе — протегна се Пчелата. — Снощи нещо не можах да се наспя — обясни, качи се на площадката пред входната врата и натисна бутона на домофона. Никой не се отзова. Приближи лице до окото на охранителните камери и скалъпи смешна мутра.

Но веднага получи един в бъбреците! И то така, че едва успя да си поеме дъх! Какво беше това, да не би Фара да се шегуваше по своя си източен маниер?

Но той нямаше пръст в тази работа. Всъщност в същия миг на Фара, както и на него, му бяха извили ръцете някакви бойци в черни маски, които изскочиха неизвестно откъде, сякаш бяха дяволчета от табакера.

— Ченгета! Не отваряйте! — ругаеше със страшна сила Пчелата, опитвайки се да се отмести встрани от вратата, та хората му да успеят да съзрат кой се е домъкнал като опашка подире му. Но те го държаха в толкова желязна хватка, че дори не можеше да шукне. Само мърдаше устни. Сигурно отстрани всичко това изглеждаше доста забавно!

Общо взето, наистина беше забавно. Направо да пукнеш от смях…

 

 

— Домофонът май се повреди — натискайки безполезния бутон, се оплака флегматичният охранител на Фил, който влезе в будката на дежурния.

Отпивайки кафе от чашата с надпис „На таткото“, Фил погледна разкривеното от оптиката и от гняв лице на Пчелата в монитора. Зад него се мяркаше Фара, който също крещеше нещо.

— Ей, да не си заспал, отвори им? — извика на охранителя Фил. — Пусни ги, че ще вземат да се обидят!

Електронната брава щракна и на него му се стори, че вратата се отвори така, сякаш я бяха избили от външната страна с някаква малка бомбичка. Горе-долу около половин килограм и пълна с тротилов еквивалент!

Петнистите дяволи с черни маски и с автомати на десантчици нахлуха един през друг през разтворената врата и плъзнаха из целия офис като отровен газ.

— Бели, имаме гости! — изрева Фил, опитвайки се да надвика псувните и бойките възгласи на храбрите барети. Той моментално оцени надмощието на нападателите и вдигна ръце — чашата с надпис „На таткото“ падна на мекия под, а недопитото кафе се разплиска на всички страни.

Отвратителната воня на партенки и пот веднага погълна всички останали миризми.

— Всички на пода! По корем! — по-скоро за сплашване изръмжа един от дяволите, който явно беше старшият.

Но и без това вече и Саша в белоснежния си шлифер, и Космос бяха свалени на пода с извити назад ръце. Много ги можеха тия номера! Научили се бяха.

— Командире, не разбирам, какво става? — опита се да запази спокойствие Белия. — Това е офис на частна фирма! — Той изпъшка от болка — коварната обувка с партенка му тресна един шут отстрани, точно в черния дроб.

— Претърси го! — заповяда старшият.

Пребъркаха джобовете на Саша. Бързо и безцеремонно, сякаш той не беше жив човек, а труп. Един от бойците ловко подхвърли на друг боец „иззетите“ ключове от сейфа.

— Къде са? Ей, боклук, тебе питам! Къде са?! — изщрака затворът на един автомат, заглушавайки всички останали звуци в съзнанието на Саша, и студеното дуло болезнено се впи във врата му.

— Повтарям въпроса. Къде са метежниците?!

— Казах ли ти… — с последни сили извърна глава към Саша и просъска Космос. Белезниците щракнаха и около неговите китки.

— Хулиганите ги няма — извика някой от съседния кабинет — точно този, в който бяха пуснали момчетата. „Ама, че дивотия! Ама, че…“ — псуваше наум Белия.

Старшият удари още един шут на Саша просто ей така — за удоволствие, и прибра автомата.

— Счупили са прозореца и са избягали — доложиха му. В отговор той само изруга. — Ами това какво е?

Подчинените му примъкнаха в средата на стаята брезентова торба, пълна с оръжие — в нея беше целият арсенал на бандата, който се пазеше в сейфа.

— И това ми било търговци, ваш’та мама… Пълен боен комплект. Знаеш ли колко дават за тези неща? — Хвърли поглед той към повдигналия глава Белов.

— Ние имаме разрешителни — защитаваше се през зъби Саша.

— Ние също имаме разрешителни — отвърна с подигравателен тон старшият. — Такъв тараш ще ти спретна ей сега, че свят ще ти се завие. По корем, ръцете на главата!

До площадката пред входната врата Пчелата и Фархад вече лежаха под оръжието на баретите. Пчелата все още се опитваше да върти къдравата си главата на различни страни, докато мобилният телефон в джоба му не се разпищя. В този момент го удариха с приклад между лопатките:

— Долу!

Фархад с отсъстващ поглед си мърмореше някаква молитва.

А на площадката пред входната врата вече извеждаха останалите момчета и охраната — всичките с белезници и с ръце на врата.

— Боли, маймуно! — озъби се някой.

— Внимавай, ще ми счупиш ръцете! — мръщеше се и Саша.

— Добре дошъл, братко — успя да подвикне той, щом срещна погледа на „отмарящия“ на асфалта Фара.

— Здравей, братко! — леко се усмихна таджикът.

Милиционерската кола се появи веднага, сякаш отдавна ги чакаше зад ъгъла.