Александър Белов
Битка за влияние (26)

26.

„Дами и господа! Самолетът по направлението «Душанбе-Москва» кацна на летище Домодедово. Температурата на въздуха е плюс седем градуса“ — дори професионално бодрият глас на стюардесата не можа да изтръгне Фархад от вцепенението. Той прехвърляше броеницата между пръстите си и сякаш не беше в Москва, а у тях си, в Душанбе. Мрачните мисли не го напускаха нито там, нито тук. А сега към тях се прибавиха и спомените…

 

 

Фархад не можеше да си намери място в своята благоухаеща на есенни плодове градина. Отрано усещаше неприятностите инстинктивно, като звяр. Опитвайки се да се поразсее, Фара измъкна от кухнята готвача Рахмат. И без това той не правеше нищо следобед, безделничеше и само засукваше грижливо поддържаните си мустаци.

— Сега с теб ще си поиграем на Робин Худ.

— Кой е този? — не разбра Рахмат, ала се напрегна. Гласът на чорбаджията му не предвещаваше нищо добро.

— Бакой — обясни му на руски Фархад и добави отново на родния си език: — Застани тук. И вземи една ябълка.

— Какво да правя с ябълката? — Човекът наистина не беше чувал за Робин Худ.

Наложи се Фархад сам да организира мизансцена. Той хвана готвача за лакътя и го заведе до таблото, на което обикновено слагаше мишената, когато се упражняваше да стреля с лък. А щом Фархад закрепи на главата на нещастния Рахмат голямата червена ябълка, онзи най-сетне осъзна за какво става дума. Или поне се досети по какъв начин се е забавлявал този загадъчен Робин Худ.

— Фархад, може би не бива да правиш това, а? — жално простена готвачът, след като вече трета поредна стрела се заби на два пръста от дясното му ухо.

— Бива, бива. Нали все някога трябва да улуча… — прицели се отново Фархад.

— Фархад — подвикнаха му от къщата, — имаме гости.

Той се огледа и едновременно с това отпусна натегнатата тетива. Стрелата се заби точно в ябълката и я прикова към таблото.

Рахмат, който не можеше да повярва, че е останал жив, изтри с върховете на пръстите си капките, потекли по челото му, и облиза влагата по тях. Вместо вкуса на кръв усети сладкия ябълков сок.

— Аллах акбар! — прошепна едва чуто.

— Видяхте ли, видяхте ли?! — възторжено огласи с крясъците си градината Фархад. Искаше му се целият свят да сподели неговия триумф.

Но навестилите го негови „по-големи приятели“ бяха далеч от детинския му възторг.

— Фархад, трябва да си поговорим — суровият Абдула-Нури поглаждаше бялата си брадичка, което само по себе си не предвещаваше нищо добро.

— За какво? — Този въпрос просто му се изплъзна.

Като че ли Фархад не знаеше за какво искат да си говорят с него!

— Фархад, те ще приберат парите. За нас нищо няма да остане. Никаква полза няма от тях. — Тънките мустачки на Далер бяха щръкнали от възбуда. Синьото небе прозираше през дългата му перушинеста коса.

— Той казва истината. Този Белия е препъникамъкът по нашата гладка и равна поляна — намеси се лустросаният Ораз, който въпреки своя изключително европейски вид винаги се изразяваше пищно, като истински представител на източните народи.

— Какво ви става, да не сте полудели? Каква поляна? — Плесна с ръце възмутеният Фархад. Недомлъвките му бяха скъсали нервите. — Ами, че Белия пое целия риск и цялата опасност върху себе си. Той прокара този път. И изобщо той е мой кръвен брат.

— Почакай, Фархад. Успокой се. — Абдула-Нури положи бащински ръка на рамото му и леко го стисна. От колеблив гласът му стана твърд. Той вече не уговаряше, а заповядваше. — Седни на мястото си. Ти си още млад. Забравил си, че трябва да уважаваш възрастните. Този Белия ти е по-близък от всички твои близки и роднини. — Изричаше думите тежко-тежко, сякаш бяха ледени капки върху нажежен камък. — Още утре ще идеш в Москва при Белия. И ако ти не можеш да довършиш тази работа, ще отидем да я довършим ние! Аз не повтарям едно и също нещо два пъти. Не повтарям! — въпреки това повтори още веднъж.

 

 

— Младежо, в Москва сме — стюардесата също повтори това за пореден път. Какво ли му ставаше на този източен красавец, да не би да бе заспал?

— Благодаря — сепна се най-сетне Фархад.

Извади от чантата мобилния си телефон и набра номера. Саша веднага отговори:

— Ало, Фарик, здрасти, братко!

— В Москва съм.

— Поздрави го от нас — обадиха се Космос и Фил.

Саша им даде знак с очи да не му пречат, защото очевидно не му беше до тях.

Отдясно на пътя се мярнаха огромните букви на надписа „МОСКВА“ — бандитският кортеж влизаше в метежната столица.

— Не по телефона, братко — навъси се Саша. — Ще обсъдим всичко, когато се видим. Пчелата ще те посрещне. — След като свърши разговора си, той се обърна към шофьора. — Володя, сега ще минем през офиса, ще вземем Фара и отиваме в родилния дом, всичко ни е по път.

 

 

Оля раждаше в Майчин дом, който се намираше в Югозападен район и бе едва ли не единственото място в Москва, където родилката можеше да бъде настанена в самостоятелна стая. Вярно, срещу солидно заплащане.

Но, уви, никакви пари не бяха в състояние да облекчат страданията на всички жени във всички времена и навсякъде по света.

Контракциите мъчеха Оля вече от няколко часа. Болките бяха нетърпими. Когато я връхлитаха, направо губеше разсъдък. Усещаше само болката, която обхващаше цялото й съзнание и не оставяше място нито за мислите, нито за чувствата, нито за желанията й. Освен за едно от тях: всичко това да свърши час по-скоро.

— Напъвай се, напъвай се. Постарай се — уговаряше я възрастната акушерка.

— Боли — жално простена Оля, когато болката за миг я отпусна.

— Е-е, миличка — съчувствено й се усмихна акушерката, — а ти какво си мислеше? Че хората току-така треперят над децата си? Постарай се още малко, дишай дълбоко.

— Дишай, Оленка, дишай. — Катя, лелята на Саша, я погали по ръката.

Болката отново я връхлетя. Боже, нямаше ли да свърши това най-сетне?