Александър Белов
Битка за влияние (16)

16.

Добре, де, от нея не излезе солистка. Но да си седи вкъщи заедно с висшето си образование от консерваторията също беше невъобразима глупост. Съпругът й излизаше рано сутрин и се появяваше късно вечер. Приготвянето на вечерята не й отнемаше повече от час и половина. През останалото време бе принудена да се шляе, а Оля не беше свикнала да бездейства, тъй като още от дете бе научена по цял ден да се упражнява.

„Нито ден без цигулката“ — така й бяха говорили и родителите й. Но ето, че тя вече няколко месеца не бе докосвала инструмента, тъй като в ушите й звучаха думите на нейния професор: „Музиката е убийствено и кърваво нещо…“ Ала тя се измъчваше не само от принудителното безделие. Сякаш черна котка бе пресякла пътя им със Саша. Той не искаше да я послуша и въпреки всичко работата и „момчетата“ му се бяха оказали по-важни за него. Независимо какво й говореше.

Понякога Оля направо се отчайваше. Веднъж в едно младежко предаване показаха кратък репортаж за един джазов състав на име „Стил Модерн“, който бе под ръководството на нейния състудент Виталий Манский. А на това отгоре преди време Виталик я бе поканил да се включи в същия този „Стил Модерн“. Вярно, основният мотив за тази покана, както тогава й се стори, бяха не толкова музикалните й способности, колкото интересът му към женските й прелести. Общо взето, Виталик точеше лиги по нея със страшна сила. И с нулев ефект.

Тя намери телефонния номер на Виталик, докато пререждаше старите си нотни тетрадки. И без особено да се колебае, му се обади.

Срещнаха се пред паметника на героите, паднали край Плевен. Виталик изобщо не се бе променил, беше си все така жизнерадостен, самоуверен и рошав, пък и не беше минало чак толкова дълго време, макар в живота на Оля да се бяха случили толкова събития, че на други хора щяха да са им нужни години, за да ги преживеят. Тя вече не беше онази безгрижна студентка, както преди половин година.

След като се настаниха край масата в ресторанта и си поръчаха салатите и виното, Виталик извади една плоча от плика. Сред снимките на музикантите върху обложката на „Стил Модерн“ Оля откри няколко свои състуденти и самия Виталик. Той се усмихваше ослепително, но така и не бе сресал гривата си.

— Охо! — възкликна Оля.

— Тук можеше да бъде и твоята снимка — наливайки масло в огъня, обясни Виталик. — Ако си спомняш, аз още в пети курс ти предлагах да свириш с нас, но тогава ти се занимаваше с личния си живот.

— Спомням си и затова реших да се свържа с теб — отвърна с доста студен и официален тон Оля, но усмивката й изобщо не беше дежурна.

— Ами какво ще каже твоят мъж като лайно на дъжд? Няма ли да ти забрани? — клъвна я Виталик.

— Боиш се да не ти се случи нещо, така ли? — Тя вече откровено флиртуваше с него, тъй като усещаше, че той все още я харесва.

— Как да ти кажа, съставът ни вече е сформиран… — сви рамене Виталик. Той също искаше да се направи на интересен.

— Знаеш ли — откровено призна младата жена, — след разпределението съвсем се обърках. Валентин Георгиевич каза: „Оленка, вие сте талантлива колкото един чук, така че вървете да преподавате.“ Само че това не е вярно. Аз мога да свиря.

— Е, Оленка, разбира се, че можеш. Аз например винаги съм имал много добро мнение за теб и смятам, че си талантлива цигуларка. — Погледът му намекваше и за това, че той я смята за много, много привлекателна. — Пък и трябва да се работи. Нали знаеш, че и на мен нищо не ми е паднало от небето.

— Е, какво, ще ме вземеш ли?

Той й протегна ръка, без да й отговаря:

— Хайде да потанцуваме.

Те плавно се завъртяха под звуците на бавната мелодия, изпълнявана от оркестъра.

— Понякога ни се налага да обикаляме и по кръчмите — трябват ни пари — поясни Виталик, кимайки по посока на музикантите.

— Че какво от това, не ми пука. — Беше готова на всичко, само и само да свири, само и само да не стои по цели дни вкъщи…

 

 

Най-сетне входът придоби приличен вид. Тази работа отдавна трябваше да се свърши. Защото, щом излезеше от асансьора, човек наистина имаше чувството, че е попаднал на бойно поле. Саша премести букета с кичести хризантеми в лявата си ръка и прокара длан по стената — от дупките по нея нямаше и следа. Браво, добре го бяха направили. И перилата бяха сменили. Значи можеха, когато им плащаш добре.

Той потърка ръката си, по която бе полепнал белият прашец от боята, и отвори вратата на апартамента. В коридора беше тъмно.

— Оля! Оля! — развика се по коридора. Без да дочака отговор, Саша с цяло гърло запя любимата си песен на рок групата „Наутилус“: — Гуд бай Америка, о! Където никога не съм бил…

Тишината го ядосваше.

— Оля, къде си? — още веднъж извика той.

Като всеки мъж, който прекарваше по-голямата част от времето си на работа, той ужасно мразеше да се прибира в празния апартамент. Жена му все някак би могла да приключи със собствените си ангажименти още през деня! Щом включи лампата в кухнята, Саша окончателно се убеди, че Оля не си е вкъщи. И то отдавна — в мивката беше струпана цяла камара съдове, останали още от закуската.

Вече не му се пееше. Захвърли букета в мивката и набра номера на бабата на Оля:

— Ало, Елизавета Павловна, здравейте, да не ви събудих? Извинявайте, но Олга у вас ли е? Не е… Странно…

Саша чу шума от отварянето врата и побърза да успокои притеснената баба:

— Ето я, дойде си. Лека нощ.

Оля беше весела. Даже прекалено.

— Майка ви си дойде, плоча ви донесе — палаво подхвана тя още от прага. — Здравей, скъпи. — Надигна се на пръсти да целуне мъжа си.

От нея се носеше миризма на парфюм и вино. Саша рязко и демонстративно се отдръпна.

— О-о, ама, че сме сърдити. Както искаш.

Оля внимателно заобиколи мъжа си и влезе в стаята. Без да го поглежда, тя извади от опаковката плочата, която Виталик й подари, и включи грамофона. От колоните се разнесоха първите звуци. Те бяха, тъй да се каже, малко необичайни.

— А ти защо се надуваш? — продължи малко предизвикателно тя. — Видях се с един състудент…

— С кого? — подсмихна се Саша, докато разглеждаше обложката на плочата.

— Отбихме се в един ресторант — обясни му, без да смята за необходимо да удостои с отговор глупавия въпрос на мъжа си. — Той е талантлив. Ето, подари ми новата си плоча.

— Какво-о-о? — Съпругът й продължаваше да се прави на тъпак. На пълен тъпак.

Той имаше този отвратителен навик, когато нещо не беше по вкуса му. Оля пък се преструваше, че не забелязва тази притворна тъпотия, и много съсредоточено слушаше музиката.

— И пише хубава музика. Симфоджаз.

— Какъв джаз?

— Симфо — обясни младата жена, на която всичко това вече бе започнало да й дотяга.

— На банциг ли свири? — не можеше да се сдържи Саша.

— Ама, че си досаден, Белов!

Той нищо не каза и продължи съсредоточено да разглежда обложката на плочата. Но Оля вече беше яхнала метлата.

— Не. Кажи ми защо си такъв, а? Ти искаш да бъдеш такъв, какъвто си. Моля, пречи ли ти някой? Но аз също имам право на това!

Саша изсумтя, ала все пак остави обложката и благоволи да обърне внимание на жена си.

— А на теб кой ти пречи? — попита, натъртвайки на думата „теб“.

— Кой ли? — избухна Оля. — Ние живеем в различни измерения! Аз всичко разбирам, това е твоят свят, той ти харесва, обичаш риска и всичко останало… — Безпомощно плесна с ръце. — А аз в бронежилетка ли ще раждам? В състояние ли си да разбереш, че аз съм жена?

— Добре, де, хайде да се преместим, щом в крайна сметка това е проблемът — опита се да смени темата Саша.

Но очевидно днес жена му бе решила да каже всичко, което й се бе насъбрало:

— Работата не е там. За половин година ти поне веднъж попита ли ме какво става с разпределението ми и защо престанах да свиря? Поне веднъж?

— Ами, според мен те питах…

— Според теб си ме питал, а според мен не си. Защото ти е все тая…

Саша се намръщи:

— Оля, защо се държим като в глупав филм? Не можем ли да си поговорим по човешки?

— За какво? За какво да си говоря с теб? — Тя гледаше в упор мъжа си и явно не очакваше отговор на въпросите си. Но вече не можеше да се спре: — За какво? За сабите ли? За Брус Лий ли? Или може би за бултериерите, кажи за какво друго можем да си поговорим?

— Че защо? — спокойно възрази той. В гласа му се прокраднаха нотки на ярост. — Хайде да си поговорим за музика, за твоя бележит дядо, за прочутите ти състуденти. Е, хайде, разкажи ми, сподели болката си! — изкрещя последните думи, когато тя вече се бе обърнала с гръб.

Оля изключи грамофона и притисна плочата до гърдите си. После заобиколи Саша като мебел, която й бе препречила пътя, и излезе от стаята.

Часовникът показваше един часа през нощта. Това беше възможно най-подходящото време да иззвъни телефонът.

— Ало! — Слушалката вдигна Саша и продължи с отвратителен носов глас: — Кой? Оля ли? А кой я търси?

От отсрещната страна явно не дръзнаха да се представят. Саша затвори телефона, грабна сабята с рубина и с всички сили я стовари върху масата, разсичайки я на две. Очевидно сабята беше идеално наточена.