Александър Белов
Битка за влияние (14)

14.

Генерал Чуйков ценеше оперативния работник Каверин. Разбира се, старият милиционерски лисугер и с просто око виждаше, че този Володя Каверин не беше обикновен човек. Нещо повече — оперативният работник явно бе от хората, които биха продали и родната си майка за една паница леща. Но беше страхотен в издирванията. Дали това му бе дадено от бога или от дявола, всеки можеше да прецени сам.

Затова Чуйков имаше навика да вика Каверин право при себе си, в своя кабинет в Главната дирекция, и да му поръчва такива дела, с които, ако беше по-млад, щеше да се заеме сам.

— Да, по повод на онези диаманти — каза той, отпивайки от горещия чай с лимон. — Свържи се с прокуратурата и свали показанията на потърпевшия.

— Добре, вземам ги под контрол. — Каверин старателно си записа заповедта на генерала в бележника си. — Нещо друго, Пьотр Илич? — с готовност, но без излишно натягане попита той.

— Друго ли? — Чуйков замислено разтърка тила си. — Появи се още един глухар, виж го.

Генералът взе от бюрото няколко черно-бели снимки и ги подаде на подчинения си.

Каверин първо набързо ги отметна една след друга, но след това започна да се взира внимателно във всяка от тях.

Генералът беше подхванал любимата си тема за птиците от вида глухари и не забеляза как Каверин пребледня и дори бузите му хлътнаха.

— Намерили са гъбки. В еловата горичка. Мерзавци. И защо ли не си седят по къщите? Сега иди се оправяй с тях, ако можеш…

— Откъде са тези снимки? — не много подобаващо за чина си го прекъсна Каверин.

Чуйков не обърна внимание на нарушението на устава.

— Сутринта ги изпратиха от областния център.

— Дайте ми ги, ще проверя случая. Може би това не е никакъв глухар. — Каверин прибра снимките в папката си.

— Юнак! — Генералът харесваше такъв тип нагла и непоклатима самоувереност.

 

 

След половин час Каверин вече влизаше в офиса на „Курс-Ин-Вест“.

Той хвърли на бюрото на Артур снимките и се настани на въртящия се стол. Артур имаше възможност да се полюбува на подпухналото лице на покойния Миха, тъй като именно той беше заснет на фотографията, която явно не бе предназначена за семейния му албум.

— Това момче ми е длъжник. Трябваше да очисти Белов. Но стана някаква засечка. — В знак на съжаление оперативният работник скалъпи една унила физиономия и разпери ръце. — Че какво друго е нашият живот освен една игра — престорено въздъхна той. — Игра на случайността.

— Чакай малко, чакай малко… — спря го пребледнелият Артур. — Това твое момче на снимката май не е съвсем живо…

— Има нещо такова — не можеше да не признае посетителят.

— Какво означава това… — възмути се Артур. — Значи, те са го убили! Знаеш ли, ти си изрод — разкрещя се той, размахвайки снимките. — Ти си ме заложил. Какво ми обеща? Дадох ли ти мангизи?

— Даде ми, даде ми — успокои го Каверин. — Акела обърка нещата. — Потропа с пръсти по бюрото. — Ама, ти не се коси чак толкова. Той не знаеше кой и какво е поискал… Всичко стана чрез посредници.

Артур не отговори, изгледа с ненавист оперативния работник и извади от шкафа еднолитрова бутилка водка. След това напълни чашата си и я изпи на екс.

— Да не би Белия да е идиот? — Избърса с ръка устата си той. — И да не може да се досети кой е заинтересован от всичко това?

— Има нещо такова — съгласи се Каверин. И неясно дали на шега или наистина предложи: — А ти не искаш ли да заминеш нанякъде, докато всичко отшуми? В Монголия, например? В Улан Батор?

— Върви на майната си! — озъби му се Артур.

— Аз — удари се с юмрук в гърдите Каверин — мога да го отстраня. Бройнал съм си още един юначага.

— Ти вече веднъж го отстрани, скапан терминатор такъв.

— С ей това в ръцете — грабна снимките от бюрото — ще го олепя съвсем официално. Ще влезе в пандиза, а там какво ли не се случва… Но цената за това вече е малко по-различна. — Набра цифрите на калкулатора и го обърна към Артур. На дисплея се мъдреше числото 10 000.

— Ти първо го вкарай в пандиза, а пък след това ще си поговорим и за възнаграждението — отвърна Артур, след като хвърли бегъл поглед към числото.

— Но ти нямаш изход — мазно се усмихна Каверин. — Белия е кораво момче, има труден характер. Ако аз не ти помогна, кой друг ще го направи?

Артур се замисли.

Каверин сложи пред него един празен лист:

— Общо взето, това е положението. Ето ти лист и химикалка. Напиши заявление, че си бил рекетиран от групата на Белов.

Без да поглежда към листа, Артур го смачка и го метна към коша за боклук. И направо не беше за вярване, но уцели.

— Володя, а защо не си… — Той не успя да довърши, а Каверин да отговори.

От интеркома се разнесе гласът на секретарката:

— Артур Вениаминович! Белов и Пчьолкин са тук.

Другарите по неволя се спогледаха. И тъй като и двамата не знаеха какво да направят, седнаха един срещу друг на перваза на прозореца. Артур изтри чело с ръкава на сакото си и отпи водка направо от бутилката. А Каверин направи с уста патешка човка и започна да премлясква и да свива устните си в тръбичка, както правеше винаги в моменти на силно вълнение.

— Артур Вениаминович! — втурна се в кабинета Людочка. — Те вече се качват. Дошли са с няколко коли. Дори не питат…

Положението ставаше критично. Ами да — ставаше! Работата им беше спукана.

Те излетяха като куршуми от кабинета. Вярно, оперативният работник не пропусна да грабне снимките на мъртвия Миха, а Артур така и не се раздели с бутилката.

— Бързо, бързо! — Каверин повлече подире си тромавия Артур към тоалетната и врътна ръчката за заключването. Успяха! Зад вратата вече се чуваха стъпки.

Людочка също успя да се върне на мястото си. Персийският принц отново бе слязъл на шесто ниво. Днес пак не му провървя. Какво да се прави — непредвидени обстоятелства.

В приемната вече се бе изсипала цялата компания начело с Пчелата и Космос, които се усмихваха приветливо. Като крокодили.

— Здрасти, Люда, Артур в кабинета си ли е? — попита Пчелата и без да дочака отговор, изрева: — Артурчик!

Секретарката изумено повдигна вежди:

— Не го ли срещнахте? Той току-що тръгна.

— Нищо, ще го почакаме.

Белия и Космос вече бяха влезли в кабинета.

— Извинете, но не бива да влизате там! — занарежда със закъснение секретарката.

— Тук аз съм съдружник! — напомни й важно Пчелата.

— Люда! Направи ми кафе! — подвикна Саша от дъното на кабинета.

Тя не помръдна от мястото си, като упорито се правеше на глухоняма.

— Какво става, а? Не чу ли какво те помолиха? Да не би да не си разбрала? Кафе. А за мен — водка с лимон. Къде го правиш?

Люда разбра, че е безполезно и безсмислено да се съпротивлява.

— Там — посочи вратата на кухнята.

Пчелата палаво я прегърна и се скри заедно с нея зад въпросната врата.

Фил доволно се ухили:

— Саша, скоро няма да пиеш кафе. Пчелата отиде с нея. — После отбеляза: — Има много място. А там ще си окача крушата.

— Не, тук аз ще сложа билярд — успокои го Саша.

Пчелата изхвърча от кухнята. Сам — без кафе, без водка и дори без Люда.

— Какво, засечка ли стана, Пчьолкин? — съчувствено попита Саша.

— Тя не е мой тип — равнодушно махна с ръка той.

— Засечка, засечка! — започнаха да скандират приятелите.

— Пчела, провери тези текущи документи — разпореди се Белов и посочи към една папка с книжа. — Виж, там може да има нещо интересно.

Космос, който бе приватизирал една бутилка скъп коняк, вече пристъпваше към дегустирането му:

— Конячето си го бива. Препоръчвам ви го. Баща ми беше донесъл такъв от конгреса на астрофизиците. Две бутилки.

— Косе, престани да се наливаш! — Саша му отне бутилката и отпи. — Нашият приятел май съвсем се изгуби.

Фил се настани до прозореца и започна да разглежда паркинга пред офиса:

— Абе, странна работа — замислено промърмори. — С какво ли е тръгнал? Волгата му е ей там.

— А може и изобщо да не е тръгвал? — отбеляза Космос.

— Най-вероятно нещата стоят точно така — зарадва се Пчелата и остави книжата. Направо не можеше да понася цялата тази бумащина.

— Само че проверявай добре — предупреди го Саша.

Пчелата сякаш се разпълзя из целия офис. Виковете му се разнасяха от всички страни едновременно.

Кой знае защо те се чуваха най-добре в тоалетната.

— Артурка, излез, подъл страхливецо! — крещеше Пчьолкин. — Къде се криеш, радост за очите ми? Все едно ще те намеря, съкровище мое.

Седнал върху капака на тоалетната чиния Артур, отпиваше по една глътка водка след всеки негов вик. Гледайки го с омраза, Каверин извади пистолета си „Макаров“ и го зареди. Ама, че късмет бе извадил да се обвърже с този кретен. Когото на всичкото отгоре постоянно го избиваше ту да кашля, ту да киха, ту да подсмърча. И защо ли земята търпеше да я газят такива изроди!

— Артурка! Сладурче, обади се!

Пчелата май се отегчи от безплодното търсене и отново се лепна за секретарката:

— Людочка, какво стана с кафето? — Той се надвеси над нея, но тя демонстративно продължи да се блещи в екрана. — О! Строга, но справедлива.

— Люда, ама ти знаеш, че Артур е някъде тук — кротко каза Саша, приближавайки се към момичето. — Кажи къде е? — Гласът му беше мек, ала погледът му — леден.

— Нали ви казах. Той излезе — монотонно повтори секретарката.

Саша се обърна към момчетата:

— Косе, харесва ли ти Люда? — Гласът му не предвещаваше нищо добро.

— Какво ти става, да не си мръднал? — опита се да го вразуми Космос.

— На мен ми харесва. — Пчелата май не беше чак толкова сантиментален.

Саша кимна мълчешком.

Пчелата и Фил се приближиха към Люда, демонстрирайки непоклатима решимост. Фил хвана Люда за врата, а Пчелата започна делово да й вдига полата. Девойката се разкрещя така, сякаш вече я изнасилваше тълпа от надрусани с кокаин негри.

— Стоп! Стига! — прекъсна увлеклите се приятели Саша. — С Артур ще се оправим.

— Какво има да се оправяме с него? — заряза жертвата си Фил. — Да му клъцнем главата и толкова!

Телефонът иззвъня. Съдружникът Пчела вдигна слушалката:

— Ало… — След като слуша внимателно, той затисна с длан микрофона и предаде на Саша: — Саня, обажда се някакъв чучмек. Казва, че Артур не е платил втората партида от алуминия.

Саша се замисли за миг. Решението се появи от само себе си. То може и да не беше правилно, но затова пък бе изпълнимо:

— Тегли му една майна — безгрижно изтърси той.

— Слушай, приятел — с удоволствие предаде Пчелата, — тук има едни авторитетни хора и те казват да вървиш на майната си… Какво? — Затвори и предаде отговора, дошъл от другия край на жицата: — Каза, че утре ще пристигнат в Москва и ще ни нарежат на парчета заедно с Артур.

Вече беше време да се омитат.

— Людочка, ти да не би да си се изплашила? Ама, ние се пошегувахме.

— Извинявай, Люда — надвеси се към нея Космос.

Фил, който си тръгна последен, дръпна няколко пъти заключената врата на тоалетната и на два пъти я тресна с юмрука си.

Каверин за пореден насочи пистолета към вратата, а вече пияният като талпа Артур отпи шумно от бутилката. Ох, май, че им се размина.

— Людочка, ти си умно момиче — излизайки крадешком от тоалетната, въздъхна с облекчение Каверин. По слепоочията му се стичаха едри капки пот. — Ей тоя — посочи с пръст зад себе си — ти е задължен до гроб за това, че му спаси живота. Прибери го.

Вярната секретарка се отправи към шефа си. Или по-точно — към неговото тяло. Артур беше абсолютно пиян — еднолитровата бутилка бе празна.

Той седеше върху покрития с плочки под и по навик изразяваше недоволство:

— И къде само ходим по нужда?… Няма хартия… Подът е студен…

Каверин разбра, че днес може да разчита на Артур колкото на яйце от петел. Но трябваше да се възползва от ситуацията, докато Артур още беше топъл-топъл. Направо горещ.

Взе от бюрото на Люда празен лист и написа: „Заявление“.

Секретарката най-сетне успя да се пребори с шефа си и го измъкна от мястото за обществено ползване.

— Подпиши — нареди му оперативният работник.

— Нямаш грижа — измърмори Артур и парафира листа, без да го поглежда.

Край, сега Белов можеше да бъде ликвидиран. Официално. С повдигането на обвинение в криминално престъпление. И прочее финтифлюшки. Най-сетне Каверин бе успял.