Метаданни
Данни
- Серия
- Бригадата (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Бои без правил, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Ива Николова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 19гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Белов. Бой без правила
Руска, първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Ера“, 2004 г.
ISBN: Липсва информация
Издание:
Автор: Александър Белов
Заглавие: Бой без правила
Преводач: Ива Николова
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: ИК „Ера“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: Експреспринт ООД
Редактор: Лилия Анастасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7669
История
- —Добавяне
17.
Кучкарят явно се отнасяше сериозно към работата си и я вършеше с размах. Малкият му двор беше запълнен с клетки, а в някои от тях имаше кучета, и то не само мастифи. Белов успя да зърне и два добермана, и един тъжен нюфаундленд.
Самият стопанин — пълен червенобузест мъж на около петдесет години, също правеше впечатление на сериозен и солиден човек. Той посрещна купувача до портичката, сдържано го поздрави и го покани в къщата, където беше кученцето.
— Ех, че красавец! — възхитено измърмори Саша.
— Красавец е — съгласи се стопанинът.
Белов клекна пред кутрето и взе в ръце симпатичната му муцунка.
— Ех, ти, добричкият ми, миличкият ми… Куче на боец… — радостно мачкаше ушите му Саша, галеше кученцето и дори се притисна до топлата му козинка. — Джим, подай ми лапа за късмет…
— А имаш ли апартамент? — неочаквано попита кучкарят.
— Двустаен — кимна Саша.
— Двустаен ли? — поклати със съмнение глава стопанинът. — Хъ-м-м… Явно нямаш палат…
— Но вие не се безпокойте, аз по принцип знам какво означава да държиш такова животно вкъщи. Мастифите много ми харесват, това е моят тип куче, разбирате ли?
— Добре, де — въздъхна мъжът. — В началото аз ще идвам у вас. Да помогна, това-онова… Да ти кажа как се храни, с какво…
— Добре, разбрах.
— А за цената… Спомняш си я, нали?
— Ами, да, както се разбрахме — на части… Сега ще ти дам хиляда, а после ще ти донеса и всички останали…
— Да, разбира се, само че това второ плащане не ми е много… — отново изрази съмнение кучкарят.
— Но нали вече се разбрахме, а? — Саша забеляза, че стопанинът се колебае, и се изплаши, че може да се откаже от уговорката им.
— Аха… Разбираш ли, за мен най-важното е кученцето да попадне в добри ръце… Добре, де, това е! Виждам, че ти легна на сърцето!
— Има си хас! — с облекчение се засмя Белов.
— Чакай малко, чакай малко… — Стопанинът погледна през прозореца и изведнъж се засуети. — Май че някой дойде.
— Ама нали се разбрахме? — отново се разтревожи Саша.
— Абе, чакай малко! — раздразнено махна с ръка кучкарят и бързо излезе от стаята.
След минута-две той се върна в компанията на някакъв дългокос мъж с атлетичен вид.
— Тъкмо навреме, ама съвсем навреме! — припряно нареждаше кучкарят. — Защото тук вече имам един купувач… Ето го какъв ми е той! — посочи кутрето на новия си гост домакинът.
Новодошлият протегна ръка на Белов.
— Александър.
— Саша — представи се и Белов.
Александър се наведе към паленцето и започна да го оглежда от всички страни. Цялата тази работа изобщо не се харесваше на Саша.
— Е, хайде, аз да си платя, нали така? — Белов протегна към домакина сгънатите банкноти.
— Абе, почакай малко… — Отблъсна ръката му кучкарят и се обърна към Александър: — Ама, обърнете внимание на ушите му, а? Истинските имат такива. И изобщо всичко му е истинско — и окраската, и козината на корема, виждате ли? Породист е.
Белов схвана, че измъкват кутрето под носа му.
— Не, разбирате ли, аз искам да взема кучето още сега. — Той отново протегна парите.
— Чакай малко ти казах! Ей това момче също търси мастиф… — обясни ситуацията на дългокосия кучкарят.
— Чакайте малко, момчета, тук има някакво недоразумение — доброжелателно се усмихна Александър. — Я да седнем и да се разберем. Нали нямате нищо против?
— Ама, ние вече се разбрахме, нали? Как така? — недоумяваше Белов.
— Е, какво значи „разбрахме се“? — сви рамене домакинът. — На ей този човек кучето му трябва за работа!
— А ти защо искаш да имаш мастиф? — спокойно попита Александър.
— Не зная, още не съм решил… За много неща… — не намери веднага какво да отговори Саша.
— Легнало му е на сърцето! Иска мастиф и толкоз! — отвърна вместо него кучкарят.
— Не е така! — сърдито му изръмжа Белов. — Просто много съм чел за келтите. Те са били истински войни и освен това много са обичали кучетата… И точно те са отглеждали за боевете си бордоски догове, а също и… мастифи.
— А ти знаеш ли колко главоболия и грижи създават?
— Да, разбира се, представям си… Че аз съм служил в граничните войски, там имах куче — овчарка, тъй че зная…
Александър прекъсна препирнята:
— Чакай малко, не се горещи. В случая ти си напълно прав — обърна се той към Белов. — Само че не знам защо собственикът не те е предупредил, че и аз ще дойда днес. Виж какво, имам едно делово предложение — нека кучето само да си избере стопанин! Имаш ли нещо против?
— Ами, добре — неохотно кимна Саша. — Само че ще играем честно — никой няма да вика кучето!
Белов и Александър седнаха в различни краища на стаята, а собственикът сложи кутрето между тях. То седеше с подвита опашка и въртеше неориентирано едрочелата си глава насам-натам.
— Е, хайде, глупчо! Намери си стопанин — усмихна се кучкарят.
Кутрето сякаш го разбра, обърна се и тръгна към краката на Александър.
— Ето на — изяснихме се! Усеща дръгливецът! — радостно възкликна собственикът.
— Той сам ме избра, момчета! — разпери ръце Александър.
Без да каже нито дума, Белов стана и излезе.
Вече нямаше никакъв смисъл да чака Космос — без кученцето, щеше да се прибере вкъщи и сам: Затова излезе на междуселския път и закрачи към шосето.
Беше бесен. След като изпуши една цигара до филтъра, веднага запали втора. Чу зад гърба си шум от приближаваща се кола и без да се обръща, вдигна ръка. Един нов-новеничък чуждестранен автомобил спря до младежа, а от него излезе Александър. Белов се наежи.
— Чакай малко, приятел, трябва да ти кажа нещо — Александър заобиколи широката предница на колата си и тръгна решително към него.
— Не разбрах — навъси се Саша и хвърли цигарата, подготвяйки се за всеки случай да даде отпор.
— Ей сега ще разбереш, ела. — Той лекичко го побутна към задната врата на автомобила си, отвори я и кимна към вътрешността й. — Вземи го!
На задната седалка на колата лежеше клепоухото кутренце мастиф — същото.
— Не мога — усмихна се неловко Белов. — Имам само хиляда рубли…
— Нищо, нищо, вземи го — потупа го по рамото Александър. — А останалите ще ми ги дадеш по-късно. Ето визитката ми, обади ми се, когато можеш.
— Благодаря! — Саша взе визитката, даде парите и сърдечно стисна ръката на своя странен благодетел. — Благодаря ви…
— Да те откарам ли до града? — усмихна се той.
— Няма нужда, моите момчета вече идват. — Зад завоя наистина се показа кафявият линкълн на Космос.
— Ами тогава, хайде, вземи го — още веднъж го потупа Александър и седна зад волана.
Саша измъкна кученцето от колата, затвори вратата и радостно извика след вече потеглилия чуждестранен автомобил:
— Благодаря!
Той не можа да направи и крачка, когато до него спря другата кола. От нея се изсипаха Пчелата и Космос.
— Олеле, зверюга! — Хвана за муцуната мастифа Космос.
— Ега си кученцето! — възкликна Пчелата и потупа псето по врата. — И какъв ли ще стане, когато порасне?
— Леко, леко, не го мачкайте, какво правите! — отдръпна се Саша. — Ще го удушите, дявол да ви вземе!
— Саша, ама, както виждам, ти май се издигаш — кимна по посока на отдалечаващия се чуждестранен автомобил Космос. — Я какви познанства имаш!
— Поне знаеш ли кой беше този? — ухили се Пчелата.
— Сигурно някой кинолог — сви рамене Белов.
Космос и Пчелата се спогледаха и прихнаха да се смеят.
— „Кинолог“ ли? Ами да, понеже се снима в киното! Това, Саня, е шампионът на Москва по карате, разбра ли? И освен това е каскадьор. Дано поне не си му изтърсил някоя глупост?
— Не, той само ми даде визитката си.
— Каква визитка, какви ги дрънкаш? — изсмя се Космос.
— Добре, де, стига толкова — да вървим!
Те се напъхаха в линкълна: Космос и Пчелата както винаги отпред, а Белов с кученцето — отзад.
В колата Саша беше принуден да разкаже подробно за запознанството си с Александър, за възникналия спор заради кученцето и за неочаквания подарък. Наложи му се дори да покаже визитката, за да убеди приятелите си, които се смееха. Едва тогава те го оставиха на мира и най-сетне му дадоха възможност да се порадва на своята симпатична придобивка.