Метаданни
Данни
- Серия
- Бригадата (11)
- Оригинално заглавие
- Металл и воля, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Ива Николова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Александър Белов. Кръв и злато
Руска, първо издание
Редактор: Димитър Риков
Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо
ИК „Ера“, 2004 г.
ISBN: 954-9395-07-3
История
- —Добавяне
Епилог
Саша пръв слезе от асансьора на деветия етаж на своя предишен блок. Пусна Ярослава да мине пред него и се обърна към Афанасий Никитович, който стъпваше тежко след нея:
— Ето тук е преминало детството ми. Това е апартаментът на моята майка — показа той към тапицираната с изкуствена черна кожа врата. — Сега там е леля Катя, помолих я да почисти и да приготви нещо за ядене в чест на вашето пристигане. Можете да живеете тук колкото си искате, няма никакъв проблем…
Гледайки към гостите си, Белов натисна бутона на звънеца и си помисли, че и двамата изглеждат страшно съсипани. Особено дядото. На неговата възраст ударите с приклад по главата тежко се преживяваха. Още бели косми се бяха появили в брадата му, пък и като че ли беше станал по-нисък. Което не му пречеше пак да изглежда като същински гигант. А Ярослава толкова беше отслабнала! Но за сметка на това много й отиваше дългото червено палто „Дона Карен“, което й купи, когато разбра, че ще му дойдат на гости от Красносибирск. В него тя наистина страшно приличаше на Барби.
— Стига си звънял, де — скастри го леля му, щом отвори вратата. — Влизайте, скъпи гости. — Тя хвърли изпитателен поглед на бледата Ярослава и се усмихна на Афанасий Никитович. — Влезте в хола, масата отдавна е сложена, а водката изветрява.
Гостите плахо се огледаха на всички страни, влязоха в апартамента и започнаха да се събличат в антрето.
Веднага щом влезе в стаята, дядо Афанасий се вторачи в китарата, която висеше на стената. Той заобиколи отрупаната с блюда маса и се приближи до нея.
— Тази китара я помня — каза и я посочи с жилестата си като корени на дъб ръка. — Аз я хвърлих в огъня, виждаш ли как е обгоряла! — А в отговор на въпросителните погледи отвърна: — Младите не ни оставяха да спим по цяла нощ, пиеха и гуляеха до заранта… Взех им китарата и я хвърлих в огъня. А те, значи, са я спасили…
Той се приближи до големия шкаф, взе снимката на бащата на Саша, отдалечи я от очите си и започна да я разглежда.
— Точно така, това е Коля Белов, който тичаше след майката ти, докато не се изпокараха на живот и смърт… — каза дядото и погледна към Ярослава. — Тя цяла година страда, когато той изчезна… Значи това е твоят баща? — Дядото върна снимката на шкафа, взе фотографията на Татяна Николаевна, разгледа я и мълчаливо я остави на мястото й…
Докато дядото изучаваше снимките, леля Катя и Ярослава се разглеждаха една друга. Лелята явно остана доволна от това, което видя, усмихна се на момичето и каза:
— Моля, заповядайте на масата, както се казва — каквото господ дал…
Белов и Ярослава седнаха един до друг, а леля Катя и Афанасий Никитович се настаниха срещу тях.
— Какво си се вцепенил, племеннико — подкани го Екатерина Николаевна. — Няма защо да се блещиш срещу приятелката си, по-добре налей водка и вдигни тост… На Афанасий Никитович вече му потекоха слюнките…
Белов отвори бутилката и напълни чашите. В това време Екатерина Николаевна подканяше гостите да опитат мезетата: и гъби собствено производство, и мариновани краставички. А можеше ли да има трапеза без кисело зеле… И без салата „Оливие“!
— Стига де, лельо Катя, ти си същински мениджър, а не леля, все ти се иска да командваш — каза през смях Белов. Вдигна чашата си и се замисли. За какво да пият? За тяхното спасяване от плен ли? За това вече бяха пили в Калиновка след разгрома на Омар и армията му, когато се събраха всички заедно: неговата компания, Ярослава, Шамил, Шмит, Коля, Ковалчук и разузнавачите му… За срещата ли? Не, и това не ставаше… Той погледна Ярослава, сетне — дядо Афанасий и простичко рече:
— Е, за нашата родина — град Свободни…
Когато всички тостове вече бяха произнесени, а на гъбите, на салатата „Оливие“ и на другите блюда бе нанесен невъзстановим ущърб, подпийналата Екатерина Николаевна погледна развеселено племенника си и попита:
— Саша, знаеш ли песента за мъглите? Това беше любимата песен на баща ти. Коля винаги я пееше, когато си пийнеше. След парите, казваше, само глупаците тичат, а пък аз тичам след мъглите!
Тя скокна и донесе бащината му китара. Саша стана от масата, премести се в креслото, настрои струните и прокара палеца си по тях…
— Хората тичат след парите, хората тичат след делата… — запя той от сърце с леко дрезгав глас и в стаята сякаш се разнесе миризма на огън. Саша погледна Ярослава и продължи: — Бягат от грижите и от мъките… — Той хващаше леко акордите, а китарата пееше и говореше с гласа на душата му. — А аз гоня, гоня мъглите, мечтите и ароматите на тайгата…