Александър Белов
Метал и воля (7)

6.

Обстановката в „Зимна виелица“ не беше променена. Сякаш не бяха минали пет години и навън както преди бушуваше дивият елцински капитализъм. Вярно, вместо солидния познат сервитьор, насреща им се появи нов — чевръсто момче с хитри очички и професионална келнерска усмивка. Белов не си направи труда да се преоблече с по-сносни дрехи, а дойде в любимия си дънков костюм, придобит от Измайловския пазар, затова сервитьорът не го възприе като сериозен клиент. Но реномето му леко се повиши, когато Белов му съобщи с кого има среща тук.

Олга седеше край масата за ВИП гости. Пред нея имаше чаша кафе. Щом зърна жена си, Саша даже физически усети вълната на враждебност, която се носеше от нея. И макар заедно с това тя да излъчваше увереност в себе си, той разбра, че Олга се кани да се защищава, защото седеше стегната, сякаш обкована в бронята на изключително скъпия си костюм.

Саша изпита леко вълнение. Все пак пред него не седеше чужда жена, а жената, с която го свързваха дълги щастливи и не много щастливи години съвместен живот. Той не се канеше да минава в настъпление, но не можа да сдържи и закачката в поздрава си.

— Здравей, Снежна кралице — поздрави съвсем дружелюбно. — Както се казва, сто години не сме се виждали…

— Здрасти, Бели — клъвна го тя на свой ред, но усети, че разговорът тръгва в друга посока още от самото начало и смени тона си с по-делови: — Общо взето, трябва да проведа сериозен разговор с теб.

— За Ваня ли? — предположи Белов. — Аз също трябва да си поговоря с теб за него. Мъчно ми е за детето… Нямаш право да ми забраняваш да се виждам с него.

— Това зависи от теб и от поведението ти. Но аз не исках да говоря с теб за това, а за фонда. Искам да зная твоите намерения и ми се струва, че имам право на това. Моето бъдеще и бъдещето на сина ти зависи от твоето решение. Ти се появи в Москва, но нито веднъж не прояви интерес към фонда. Чудя се какво се каниш да правиш? Как мислиш да живееш по-нататък? Не искам в един момент аз и Ваня да се окажем на улицата и да потънем в мизерия…

— Нали ти казах вече, че фондът не ме интересува. Какво още трябва да направя за теб и Шмит? Да се обеся на уличната лампа под твоите прозорци, това ли искаш? — разстрои се Белов.

Сервитьорът, който го посрещна, се появи при тях с отрупан с ястия поднос в крайно неподходящ момент. Явно Олга все пак бе дала поръчката и бе помолила да донесат храната едва когато дойде човекът, когото очаква. Той хвърли бърз поглед към дамата, за да разбере дали всичко е наред, а след това се вгледа по-внимателно в кавалера й. Лошото му ориентиране във физиономиите го бе подвело, затова не бе разпознал в Саша Човека и не бе отделил подобаващо внимание на този клиент. Побърза да поправи грешката си, подреди чиниите на масата, пожела приятен апетит и се оттегли.

Олга изчака сервитьорът да си отиде и започна да изброява точките от „пакта за ненападение“. Тя говореше и потропваше с вилицата по масата като съдя с чукче.

— Запомни, аз се грижа преди всичко за благополучието на нашия син — обобщи тя ултиматума си. — Ако си съгласен с тези условия, ще ти разреша понякога да се виждаш с Иван.

— Доколкото разбирам, ти би се радвала, ако в този момент аз вече изобщо нямах нужда от пари — пошегува се мрачно Саша. — Е, извинявай, че кой знае защо останах жив…

— Не ме разбра правилно — започна да се оправдава Олга, но веднага се отказа от увъртанията, наведе се към бившия си мъж и каза направо: — Дай ми фонда! Аз свикнах с него, Белов! Дай ми го целия, понеже ти тъй или иначе няма да можеш да ми го вземеш по съдебен път! Зад гърба ми…

И на това място тя започна да изброява какво и кои стоят зад гърба й… Белов направо се изуми. Какъв само апетит беше развила! Малката цигуларка се бе превърнала в анаконда, готова да погълне по-голямо парче, отколкото можеше да смели. Ето защо не можеше да си представи, че той наистина иска да се откаже от наследството на Бригадата. Че няма нужда от креслото на неговия председател и, още повече, че не му трябват парите, натрупани от наркотици в онзи, предишния си живот. Това бяха мръсни пари, пропити с кръвта на хора, заради тях бяха загинали не само Космос, Фил и Пчелата, но и стотици, а може би и хиляди наркомани. Да се докосне до тези пари, означаваше отново да се превърне в предишния Белов.

— А ако аз не се откажа, ти ще наемеш килър, така ли? — попита той с едва забележима усмивка.

Белов искаше да разбере колко далеч е стигнала Олга в претенциите си и в борбата за онова, което, погледнато обективно, не й принадлежеше.

— Саша, защо имаш толкова лошо мнение за мен? — уж се обиди тя. — Та аз те обичах. И двамата сме виновни за нашия разрив. Но, съгласи се, че ти направи за това много повече отколкото аз. Единственото мое желание е да осигуря добър живот на нашия син. Наистина ли не го разбираш?

Анаконда, същинска анаконда! Кога бе успяла да натрупа в себе си толкова безсрамен фалш? И то в такива количества! Нима наистина винаги е била толкова алчна и граблива. А на него къде му бяха очите? Не беше изключено точно тя да го е предала на Глигана, който отново го преследваше толкова нахално! Но едно беше ясно — можеше да използва фонда за натиск срещу Олга, за да вижда Иван. Той имаше право да се среща със сина си! Затова Белов реши да не се отказва окончателно и безвъзвратно от наследството на Бригадата и максимално да проточи процеса по предаването на бизнеса.

— Добре, ще помисля как да постъпим с фонда — каза уморено той, — най-вероятно ще се съглася с твоите предложения. Но тези дни няма да съм в Москва. Когато се върна, ще оформим нашите отношения, както искаш ти.

— Само че се върни по-скоро, миличко — рече Олга със съвсем друг тон.

Тя се опита да скрие задоволството и дори възторга, който я обзе след тези думи на Саша, но не се справи. Белов я гледаше изпод вежди и осъзнаваше, че тя вече няма да се спре пред нищо. И ако се наложи, ще го премахне от пътя си. Щеше да наеме някого, килърите в Русия нямаше нужда да ги сеят, те сами си никнеха. Вероятно климатът тук беше такъв — благоприятен?

Белов стана, кимна й за довиждане, остави на масата три стотачки за поръчката, до която така и не се докосна, и се отправи към изхода.

„А може би онзи плъх, който ме ухапа насън, е същата тази Олга?“ — разстрои се той.

И пред очите му отново изникна лицето на момичето, което стоеше на пътечката в странния му сън. Странното беше, че Саша не бе в състояние да опише точно външността й, но ако я срещнеше, щеше да я разпознае сред хиляди хора.

Влезе в колата мълчаливо, направи рязък и остър завой и напусна паркинга с непозволено висока скорост. Фьодор не го попита за нищо, защото усети, че на Саша не му е до приказки. Когато излезе от ресторанта, той направо не приличаше на себе си.