Александър Белов
Метал и воля (60)

59.

Шамил имаше четири деца — двама синове и две дъщери. Както се полагаше на всеки баща, той умираше за тях и се грижеше за семейството си. А какво по-страшно можеше да има за един любящ родител, от това да гледа собствените си деца гладни и болни?

Но той най-много страдаше за най-малката си дъщеря Зарема. Тя беше такова глупаче! По-големите вече можеха да се грижат за себе си. А тя бе като кърмаче и всеки миг се нуждаеше от него.

Преди овчарят да стане воин на исляма, той нито за минута не се разделяше с нещастното момиченце. То седеше в коленете му, когато той ходеше с каруцата за дърва, помагаше му да поправя килнатата ограда или просто стоеше до него, когато той вършеше нещо в двора. Бащата взимаше щерка си дори когато извеждаше овцете на паша. Носеше я на ръце…

Тя не беше чак толкова глупава, за колкото я мислеха всички. Бе добро, мило дете и се стараеше винаги да угоди на баща си… Обичаше до самозабрава да играе на кукли. И точно за това се бе озовала в гората, когато я нападнаха вълците. Шамил й подари за рождения ден кукла Барби, която донесе отдалеч, чак от Москва! Прекрасна кукла! Момиченцето бе щастливо и не се разделяше с играчката нито денем, нито нощем.

Но един ден Омар зърна Барби! И нареди да строшат и изхвърлят този американски изрод! И започна да крещи, че куклата е свидетелство за израждането на западната култура и че е жива порнография. Та тя дори имаше голи гърди!!! Шамил беше принуден да се подчини. Още повече, че много от неговите съседи уахабити, включително и роднините му, също мислеха така…

 

 

Зарема страшно се изплаши и обиди, когато Шамил й взе куклата пред очите на всички и я изхвърли в купчината боклук зад къщата. Как беше възможно баща й първо да й подарява кукла, а после да й я отнема? Тя не можеше да разбере с недоразвитото си мозъче нито дълбокомислените разсъждения на Омар, нито праведния му гняв. За нея Барби беше приятелка, красиво момиче с руси коси. Тя можеше да си разговаря с нея, а страшният и зъл Омар не искаше да разбере нищо… През нощта, когато всички легнаха да спят, тя тайно се измъкна от къщи и хукна да спасява Барби…

Оттогава не можеше да си другарува с нея открито нито вкъщи, нито в селото. Всички, всички бяха против тях. Дори баща й! А пък майка й не обичаше дори и самата нея, защото се срамуваше, че дъщеря й не е като останалите.

Зарема построи на Барби къщичка в гората под едно дърво и започна всеки ден да й ходи на гости и да й разказва всички последни новини от селото. И точно там я нападнаха вълците…

 

 

Шамил знаеше какво е добро и какво — лошо и без Омар. Знаеше какъв е дългът на истинския мъж: на доброто да отговаря с добро, на злото — със зло, а на силата — със сила. Но какво можеше да направи с безмилостните вълци в човешки кожи, които се бяха заселили в селото? Ако те го заподозряха в предателство, веднага щяха да му прережат гърлото като на овен, и то не само на него, а и на жена му, на всичките му деца и на престарелия му баща.

Затова, когато в селото командваше Омар, Шамил само разперваше ръце. Тези ръце умееха да вършат всичко: да обработват мъничкия участък земя върху планинската местност, да косят трева в долината, да стрижат овце, да сковават простички мебели за къщата. Но тези ръце не можеха да убиват и не искаха да се научат на това!

Вечерта Шамил реши да си поговори със старейшината на селото. Той се оплака от Омар и разказа всичко, което му тежеше на душата. Но старецът също като него разпери безпомощно ръце. Оставаше им само една надежда — волята на всемилостивия Аллах…