Александър Белов
Метал и воля (28)

27.

В онази сутрин Берестовски стана много рано, още нямаше шест часа. Предстоеше му неприятен разговор с един политически лидер, когото държеше на хранилката си. Напоследък неговата партия бе занижила активността си и на практика бе престанала да вълнува съзнанието на доверчивите избиратели. Трябваше да го заплаши, че ако не оправи положението, ще му намали кислорода, тоест, ще съкрати финансирането му двойно и тройно.

Ала вместо напазарувания лидер, по спътниковия телефон му се обади Зорин. Берестовски беше в течение на всички кадрови промени по горните ешелони на властта. Навремето се бе застъпил за Зорин, а идеята да направят Виктор Петрович член на Съвета за сигурност беше негова.

— Радвам се да чуя бодрия ти глас, скъпи Витя — умело демонстрира оптимизъм изпадналия в немилост олигарх, въпреки обстоятелството, че парите, които бе вложил в Зорин, бяха безвъзвратно изгубени. — Как си със здравето, как е работата? Откъде се обаждаш?

— Благодаря за доброто отношение, Герман Моисеевич. Работата кипи и аз направо вря в нея. Общо взето, перспективите не са лоши. Както знаете, аз свивам гнезденце в Далечния Изток. Обаждам се от Красносибирск, обмислям тук няколко прилични варианта.

— Тамошният комбинат ли имаш предвид? Прекрасен ход, поздравявам те! Ако успееш, твоето не се губи — каза както винаги двусмислено Берестовски.

Зорин веднага съжали, че се обади в Лондон, защото не биваше да избързва, просто нямаше смисъл да го прави. Перспективата да сложи ръка на комбината за алуминий беше доста несигурна и всичко зависеше от редица многобройни фактори, които на този етап не зависеха от Зорин. Пък и с какво можеше да му помогне сега този „лондонски изгнаник“? С парични постъпления, разбира се! И по тази причина Зорин му отговори не това, което мислеше, а онова, което трябваше да му отговори.

— Работим, Герман Моисеевич, проучваме обстановката.

— Труди се, миличък, аз няма да ти остана длъжен… Имаш ли нужда от някаква помощ?

Виктор Петрович направи трагическа пауза.

— Разбрах. Колко?

Отново последва изразително мълчание. Берестовски бе длъжен да разбира без подсказвания и намеци, че тези неща не се вършеха с чисти ръце, а за да направиш от чистите ръце мръсни, бяха необходими постоянни вложения. Щом му се щеше да заграби комбината, трябваше да бръкне по-дълбоко в джоба си.

А олигархът не просто искаше, а направо мечтаеше да го заграби. В сравнение с тази фабрика за пари, повечето афери, които вече бе завъртял и продължаваше да върти, бяха толкова незначителни, че дори не заслужаваха внимание.

— Още днес ще преведа в красносибирския клон на банка НЕМАТЕП три милиона долара. А ти работи, Витя, вложи всички сили! Няма да ти остана длъжен…

 

 

Зорин прекъсна връзката и се замисли. Нещата с финансирането се нареждаха. Какво следваше по-нататък? Литвиненко вече беше задействал връзките си с федералните и ровичкаше в миналото и настоящето на председателя на съвета на директорите на комбината, който притежаваше контролния пакет акции… Как му беше името? Риков, Олег Алексеевич Риков. И какво се канеше да прави сега подозрителният Олег… Къде се канеше да го прави? Май че на онзи свят!

Опитвайки да се съсредоточи, Зорин се разходи из луксозния тристаен апартамент в най-добрия хотел в Красноярск „Сибирско злато“, който кой знае защо имаше пет звезди. Всъщност не беше хотел, а арменски хамбар. Та тук дори не миришеше на две звезди!

Виктор Петрович отдавна си бе изградил навика да размишлява в движение. Мисълта му работеше по-добре, когато вървеше, а не край бюрото или на дивана. И тъй, сферата на действия на неговия помощник бе очертана. Първо щеше да се заеме с разработването на Риков, а след това щеше да се съсредоточи или върху унищожаването му, или върху придобиването на акциите му. Това щеше да се реши в зависимост от обстановката. Но тази камбанария си беше на Литвиненко, а той не се нуждаеше от наставления как да постъпва в такива случаи.

И въпреки това Зорин трябваше да се срещне лично с подозрителния Олег Риков. Да извърши, тъй да се каже, разузнаване, за да си състави лично мнение. Разбира се, не за него, а срещу него.

Виктор Петрович извади от една кожена папка снимката на Риков. На пръв поглед в него нямаше нищо особено: от фотографията го гледаше суховат мъж на средна възраст с оплешивяващо чело и златни рамки на очилата, зад които гледаха умни очи. Точно така трябваше да изглеждат новите стопани на живота — сериозни и по спортсменски стегнати.

А къде беше слабото място, по което трябваше да бъде ударен? Излишното му самочувствие или, тъкмо обратното, осъзнаването на собствената му непълноценност? Маниакална алчност? Влечение към жени, а може би — към момченца?

Нямаше смисъл да гадае и да премисля. Беше безполезно занимание. Най-добре още сега, без да отлага, да отиде в управлението на комбината, да поиска среща с Риков и да го огледа и опознае, за да открие силните и слабите му страни. Та нали освен достойнства, трябваше да има и някакви недостатъци?