Александър Белов
От торбица до тъмница (45)

44.

Първите дни на декември изобщо не напомняха, че само преди месец улица „Гуриевич“ беше покрита с тънък слой пожълтели листа от тополите. Сега всичко наоколо беше съвсем бяло от току-що падналия сняг — чист и ухаещ на свежест като праха за пране „Уайт“. Само на мястото на взривения блок, където още продължаваха да ровичкат работници и да сноват насам-натам камиони, се виждаше сива от циментения прах земя. От планината отломъци, плочи и арматура не бе останало почти нищо, а в дългата редица еднакви панелни блокове се бе появила щърбавина като от изваден зъб.

Саша със замах вкара лопатата под една преспичка сняг и я бутна напред, освобождавайки още едно късче асфалт от белите насипи. Физическата работа му доставяше удоволствие. Мислеше си, че няма нищо по-хубаво от това всеки ден да разгребва снега с алуминиевата лопата и да го струпва на високи преспи или да размахва жълтата вносна метла от пластмаса с удобна зелена дръжка и да смита на купчина окапалите дъхави листа.

Нямаше никакви грижи и никакви притеснения, всичко беше ясно и разбираемо, границите на твоята територия ти бяха посочени отгоре, бяха обозначени от високо място, тъй че — свърши си работата и си гледай кефа! А най-важното бе, че почистваше родната си земя от гнилоч, боклук и угарки, с които я замърсяваха и туземци, и гости на столицата. А резултатите от работата се виждаха веднага — налице беше затворен цикъл…

В края на улицата, там, където свършваше дългата редица от бели панелни блокове, се появи познатата бяла лада, а шумът от двигателя се засилваше все повече.

Белов опря лопатата на близката пейка и оправи тъмнозелената си бейзболна шапка — дори с нея му беше студено в това време, понеже и косата му още не беше пораснала.

Крачолите на сините му джинси бяха покрити със сняг отдолу, както и зелената му дебела грейка. Белов се поизтупа.

— Е, какво, Александър Николаевич, стига ли за днес? — попита го приближилият се до него чистач на двора, от когото Саша бе взел лопатата преди десетина минути.

Той много уважаваше този обитател на блока, който винаги го поздравяваше и се ядосваше на мръсотията и на безотговорните съседи.

Белов му кимна мълчаливо. В същия момент бялата лада рязко спря до него и смачка с дясната си гума снежната камара, получена в резултат на праведния труд на Саша. Предната дясна врата на колата се открехна и оттам подаде глава Витя:

— Е, капитан Блъд, не се ли радваш да видиш Веселия Роджър? — викна той и радостно се озъби, за да наподоби усмивката на череп.

— Първо го изпери това твое лице… заедно с фланелката си — избоботи Саша и седна на мястото до водача. — И двете понамирисват…