Александър Белов
От торбица до тъмница (44)

43.

Когато зад прозорците на офиса се разнесе ужасният вой на сирената за въздушна тревога, на Саша му се стори, че се е пренесъл в детството си и че седи в полутъмната зала на киното и гледа филм за Великата Отечествена война. Сега над града щяха да започнат да пикират изтребители и да се сипят ракети и фугаси.

Като по даден знак Белов и Шмит станаха и се втурнаха към прозореца. Дмитрий завъртя дръжката и вдигна нагоре алуминиевата рамка. Лъхна ги зимният хлад и миризмата на смог. Ушите им писнаха от симфонията или, по-точно, от какофонията звуци, в които основната партия уверено изпълняваше виещата сирена.

Ситуацията долу приличаше на разбунен мравуняк. Цялото движение по улица „Нови Арбат“ беше спряно. Или, по-точно, беше спряно правилното, организирано движение. Няколко десетки коли се бяха блъснали. Обърканите шофьори даваха на заден ход, натискаха клаксоните като луди и опитваха се да се измъкнат от гигантското задръстване, запушило и двете платна на огромния булевард.

Белов се провеси до кръста през прозореца и видя виновника за тези безобразия. До паркираната срещу входа на фонд „Реставрация“ бяла лада стоеше човек, облечен в сини дънки и тениска. Беше полунаведен, с лявата си ръка придържаше забита в земята сирена, която приличаше на огромна механична дрелка, а с дясната енергично въртеше ръчката й, сякаш се опитваше да включи някакъв допотопен грамофон или латерна.

Малоумникът вдигна глава нагоре и се ухили широко и глупаво като Буратино. Беше Витя Злобин. До него стояха Степанич, Доктор Уотсън и Федя Лукин. Щом зърнаха Белов на прозореца, те радостно размахаха ръце, призовавайки го да слезе долу. Доктор Уотсън дори сви длани на тръба пред устата си и извика нещо, но сирената заглушаваше всички звуци освен клаксоните на автомобилите, и то само на онези, които се чуваха отдалеч и звучаха като фон. Степанич безцеремонно ритна Злобин в задника и едва след това сирената спря.

— Ама че кретен е този Витя — каза одобрително Саша на изненадания Шмит и се усмихна до уши. — Деструктивен тип, каквото да подхване, всичко съсипва.

На Белов малко му бе домъчняло за неговите зевзеци. А без твърда ръка до себе си, те не ставаха за нищо, дори се превръщаха в опасност за обществото, както сочеше практиката! Преди малко повече от половин час Белов се бе обадил на Степанич от мобилния телефон на Шмит и го бе помолил да дойде да го вземе от фонд „Реставрация“. Не можеше да си представи с каква скорост са карали приятелите му, за да се доберат толкова бързо до „Нови Арбат“!

— Дима — каза Белов, докато затваряше прозореца, — аз вече ще си ходя… Казах всичко, което исках да кажа. Не се притеснявай за Олга, ще й мине и сама ще дотърчи при теб, по-ниска от тревата и по-тиха от водата. Мамка му, само за Иван ми е мъчно! — Той замълча. — Както и да е, ще държим връзка. Да, знаеш ли какво, дай ми телефона си, защото аз нямам нито пари, нито документи. Ако има нещо, ще ти се обадя.

Шмит му подаде супермодерния апарат „Моторола“, предложи му пари, якето си, а след това — и кола, но Белов поклати глава. Силно си стиснаха ръцете на сбогуване.

— Трябва да бягаме — каза Саша, — докато ченгетата не са ги гепили…

 

 

След като, преминаха по старите московски улици (нарушавайки всички възможни правила за движение по пътищата), те излязоха на просторния булевард, много бързо се озоваха на траверсата на Боровицката кула, от чиито врати Александър Белов беше излязъл само преди няколко часа, и с пълна скорост се изкачиха на възвишението на Каменния мост.

— Златната руска земя се размножава чрез фалоса на Кремъл… — оповести дълбокомислено Федя, докато гледаше красиво осветената от прожектори камбанария на събора „Иван Велики“ отляво, около която се разгръщаше панорамата на Кремъл по посока на Замоскворечието и крайбрежната улица „Софийска“, към които те се движеха.

— Така ни го начукаха, че повече няма накъде, скапани демократи такива — изруга сърдито Степанич, хвана за рамото Саша и попита: — Саша, а ти защо си със смокинг?

— Не всичко е толкова зле, колкото изглежда. Дори бих казал, че нещата се нареждат добре, имам предвид бъдещето на Русия — рече замислено Саша, обърна се и посочи с ръка към останалата зад тях грамада от исторически здания, стени и кули. — Аз, така да се каже, току-що идвам оттам и затова съм толкова официален. А пък Кремъл… Какво е Кремъл? Просто един замък на хълма. По-важното е, че навсякъде има хора… и други, които не са хора…

Приятелите буквално го засипаха с въпроси. Откакто бе изчезнал, и Степанич, и Уотсън, и Федя, и Витя, говореха само за него. Разработваха планове за широкомащабно издирване и ако Саша не им се бе обадил днес, утре изобщо нямаше да ги открие в Москва. Спасителната експедиция в Ростовска област вече беше напълно подготвена.

През целия път до улица „Гуриевич“ Саша им разказва за своите приключения. Когато стигна до описанието на срещата си с Елцин и Батин в Кремъл, екипажът на ладата изпадна в еуфория, защото всичко това много приличаше на страшна приказка с хубав край.

— А при вас какво става? — попита Саша, след като довърши романтичната си история.

Никой от приятелите не му отговори. Той погледна в очите всеки от тях. Радостното настроение на партньорите му се смени с потиснато.

— Представяш ли си, Саша, терористите взривиха нашия „Дистрибутор“! От всички блокове на улица „Гуриевич“ те избраха точно нашия! — съобщи му Витя и едва не заплака. — Ние сме разорени, документите са изгубени, имаме дълг от хиляда и петстотин долара. Че на това отгоре ченгетата и Федералната служба за безопасност ни досаждат, макар че бяхме наели апартамент на първия етаж и нямахме никакво отношение към мазетата! — В очите му наистина избиха сълзи.

Саша се учуди: от всичко това излизаше, че е превозвал хексогена, за да взривят собствената му фирма?! А пък Пчелата със собствените си ръце бе обрекъл на смърт своите старци и го бе направил със собствените си пари или, по-точно, с парите на Бригадата, така ли? Странни са делата ти, Господи!

— Стига де, Степанич — каза примирено Федя, — майната им на тези пари и щуротии. Благодари на Всевишния, че си останал жив. Нали онзи ден ти до единайсет часа беше на работа, а взривът избухна в един през нощта. Толкова невинни хора загинаха там, царство им небесно! А пък ти се движиш без чужда помощ, ръцете ти мърдат, краката ти — също. Това изобщо не е малко!

Но за разлика от останалите приятели Степанич имаше дарбата или нещастието да се сраства с бизнеса си с цялата си душа и сега се чувстваше буквално като ампутиран след операция.

— Аз, момчета, ще вляза за една седмица в болница — каза той. — Нещо моторът ми взе да пърпори. Само че трябва да възстановим документите и да намерим пари, за да си върнем дълговете. — Погледна с надежда към Белов, но той замълча, сякаш не бе чул нищо.

— Саня — намеси се в разговора Уотсън, който до този момент мълчеше. — Полковник Игор Леонидович Веденски ме помоли да те поздравя, ако те видя. И ето че аз те поздравявам… Много се радвам да те видя жив и невредим. Казвам ти го като лекар.

— А ти откъде познаваш Веденски — изненада се Белов, — къде си се сблъсквал с него?

— Как къде, на операционната маса. Оперирах го в болницата на „Бърза помощ“ след една катастрофа. Един камион се беше врязал в него. С анестезиолозите едва го измъквахме от онзи свят.

На Саша му се щеше са научи по-подробно какво се е случило с бившия му водещ офицер, но мобилният телефон на Шмит засвири познатата му до болка музика от „Кръстника“, той я прекъсна с бутона за включване на връзката и поднесе слушалката към ухото си.

— Саша, аз съм — каза Шмит, — забравих да ти кажа. Тези дни говорих с Люда. Тя е родила, детето вече е на годинка и нещо. Ама е глупаво момиче! От какво се страхува чак толкова? Все си мисли, че той ще я изрита. Хайде утре да отидем заедно при него, да я заведем там, да помислим какво ще правим по-нататък. Хем ще видим и стареца.

— А какво общо има Юрий Ростиславович? — не разбра Белов. — Какво го засяга всичко това?

— Как какво? — изненада се на свой ред Шмит. — Това е внукът му, Люда дори го е кръстила Космос на името на баща му. Космос Космосович Холмогоров, роден през хиляда деветстотин деветдесет и осма година, бебе от мъжки пол. Е, какво, разбрахме ли се? Ще дойда да те взима утре в десет часа. Къде живееш?

Саша посочи адреса си на улица „Гуриевич“ и прекъсна разговора…

 

 

На другия ден точно в десет часа сутринта Белов излезе от входа. Главата малко го болеше, защото вечерта (по-точно през нощта) с пълна пара честваха неговото спасение в апартамента му и, както високопарно се изрази Федя по време на стотния тост, „легалното му завръщане при себе си“! Саша успя да поспи само няколко часа.

Шмит още го нямаше и кой знае защо закъсняваше, макар че още бе рано за задръствания по улиците. Саша се разходи покрай фасадата и спря пред блока. Тук нещо се бе променило, но все не можеше да разбере какво. Най-сетне се досети. Мемориалната дъска! Преди тук нямаше такава. Надписът гласеше, че разузнавачът Аврам Яковлевич Гуриевич, на чието име е кръстена тази улица, е геройски загинал през четирийсет и първа година в тила на фашистите край Москва…

Зад него изсвириха спирачките на западна кола и се разнесе гласът на Шмит:

— Саша, идвай.

Въпреки навиците си, Саша не седна на предната седалка, а отзад, при Люда. Тя много се бе променила от времето, когато я бе видял за последен път. Ако я срещнеше на улицата, дори нямаше да я познае. Беше напълняла, лицето й бе станало кръгло и някак… Саша не можеше да намери думата… Като че ли майчинско? Вече нямаше вид на чак толкова добре поддържана жена както по времето, когато работеше в офиса на Бригадата. Но се забелязваха следи от лек грим, а ноктите й бяха оформени в маникюр. Общо взето, не изглеждаше зле. Вярно, беше облечена много скромно, да не кажем бедно, и очевидно имаше проблеми с парите.

Шмит юнашката натисна газта и колата се понесе, вдигайки снежна виелица по улица „Гуриевич“, сякаш шофьор бе Шумахер, след което зави на булевард „Андропов“.

— Шмит, престани да геройстваш, возиш дете. И симпатичната му майчица — каза Саша и стисна ръката първо на Люда, а сетне и на Космос Космосович. — Е, здравей, Косе, как я кара младежта? — Момченцето имаше силни ръчички и повече не пусна ръката на Саша.

Скоро малкият Космос се почувства съвсем свойски, премести се на коленете му и започна да сграбчва с малките си пръстчета всички стърчащи части по лицето на Саша. През цялото това време непрекъснато издаваше смешни звуци, сумтеше, гукаше, произнасяше срички, пръцна на няколко пъти, а след това подмокри дънките на Саша с гореща като сварено мляко урина. Той почти не приличаше на баща си, само в погледа му имаше нещо холмогоровско.

— Представяш ли си, Саша — каза Шмит, без да се обръща, — тази глупачка живее в комунална квартира, в едностайна клетка! И на всичкото отгоре за нищо на света не искаше да се обади на Юрий Ростиславович. Тя, видите ли, се срамувала, че е родила извънбрачно дете… И то — от сина му, за ваше сведение! Дори се наложи да я уговарям…

Люда погледна виновно Саша и се извърна. Тя все още не можеше да му прости пренебрежителното му отношение към Космос, когато той беше болен.

Саша долови това с шестото си чувство. И, изобщо, след всички тези изпитания с него се бе случило нещо странно: той започна да разбира хората по-добре и да ги вижда някак отвътре, докато разговаряше с тях.

„Може би стана след като следователите ми набиваха в главата собственото ми престъпление? Трябва ли да им благодаря за това?“

Той й се усмихна.

Сега много добре разбираше това момиче: на него му беше далеч по-лесно да кърши ръце без пари в комунална квартира, отколкото да тръгне да проси помощ.

— Къде си сега? Пак ли работиш при нас… имам предвид, във фонда ли работиш или на друго място?

— Тя напусна веднага след като забременя — отвърна Шмит вместо Люда и спря на светофара. — Това стана още по твое време, но ти не забеляза…

След като изследва всички издатини по лицето на Саша, малкият Космос измъкна от пазвата му синджирчето с кръстчето и го мушна в устата си.

Люда разтревожено се раздвижи на седалката, но Саша я спря с жест и внимателно издърпа олигавеното кръстче от устата на детето. След това го свали от врата си и го даде на майка му. То тутакси мушна новата играчка обратно в устата си и, за да я извади, на Саша дори му се наложи да намотае края на синджирчето на ръката си. Добре де, нека да го изяде, нали по този начин се запознаваше с обкръжаващата действителност. Нека се приобщава към религията.

— Люда, той кръстен ли е? — поинтересува се Саша и след като получи отрицателен отговор, помоли: — Нека аз да му бъда кръстник, съгласна ли си? А пък ще го кръстим в храма „Вознесение“ в Соколники, където се кръстихме с момчетата.

Люда погледна съсредоточено Саша. Той не беше същият както преди, не беше онзи Белов, когото тя наричаше наум Александър Грозни. Този имаше някакви новопоявили се бръчки покрай очите, те вече не бяха хитри като на Ленин, а добри, каквито сигурно имаше дядо Мраз или някое добро джудже. Тя му кимна.

— Ама че работа — повиши глас Саша и се обърна към Шмит. — Дима, а ти сети ли се да се обадиш на Юрий Ростиславович? Трябваше да го предупредиш, иначе току-виж старецът получил удар!

— Той вече получи удар — обяви Шмит, — така че не се плашете, когато го видите. Живеел на улица „Гуриевич“, у Пчьолкини, когато взривиха блока им. Излязъл оттам буквално няколко минути преди това. Само Бог го е спасил, няма кой друг! Но старецът окончателно е откачил. Не разпознава никого.

„Как така на улица «Гуриевич»? — изненада се Саша. — Значи Пчьолкини са живели в блока, където се бе настанил техния «Дистрибутор»? Ама че работа!“

— Дистрибутор — каза той на глас.

— Какво имаш предвид? — не разбра Шмит.

— Господ Бог е дистрибутор — обясни мисълта си Саша — и разпределя на кого какво е съдено. Но ако ти му оказваш съпротива, той може да преразгледа съдбата ти. В една или друга посока, разбираш ли? Може да го направи в добрата, а може и в лошата. Разбрах това в Кремъл. Ако се бях предал, сега щях да седя на съвсем друго място със съвсем други хора. Или изобщо нямаше да седя, а да лежа в земята…

Шмит си помисли, че Саша окончателно се е разфилософствал. Той също като Люда се досети, че Белов е претърпял коренна трансформация, но не в смисъл на лудост, а на промяна на личността.

Но той винаги бе имал заложби за праведност и именно така го възприемаше Дмитрий в самото начало на съвместната им дейност като престъпници. Останалите също го усещаха и затова, където и да се появеше, всички започваха да се въртят около него като планети. Едва тогава — след смъртта на Космос, Фил и Пчелата, той престана да прилича на себе си заради шока.

— Добре, втасахме — каза Шмит. — Искам да кажа, че слизаме…

Те спряха пред входа на блока на Холмогорови. Космос Космосович не пожела да слезе от коленете на Белов, той го взе на ръце, измъкна се от колата, с една ръка помогна на Люда също да излезе и затвори вратата. Шмит се приближи от другата им страна.

Наложи се да вземат кръстчето на момченцето и да го дадат на майка му, за да не стане беля. Та по тази причина, докато се качваха нагоре, хлапето непрекъснато хленчеше и в асансьора, и на стълбищната площадка. Успокои се едва когато Белов му показа как да звъни на вратата. Космос младши много бързо усвои това изкуство и не пусна бутона, докато вратата не се отвори и на прага й не се появи изплашената от стария, мощен, останал още от съветско време, звънец болногледачка. Щом видя гостите, които очакваше, тя се успокои и ги покани да влязат.

Саша пусна Космос на пода и го поведе към хола, придържайки го за яката на якенцето. Шмит и Люда ги последваха. Дребосъкът крачеше не много уверено и непрекъснато се опитваше да падне.

Люда, която вървеше след Белов, каза с гордост:

— Рано проходи, още на осем месеца!

Спряха в хола. Юрий Ростиславович седеше с равнодушен поглед в инвалиден стол. Главата му беше отпусната, краката му бяха покрити с жълто одеяло на кафяви камили и черна арабска шарка. Не обърна никакво внимание на новодошлите.

Саша свали якето на момчето и го пусна на свобода. А след това се обърна към Люда, за да разбере дали тя не възразява. Тя гледаше към Юрий Ростиславович и мълчешком плачеше. Мрачният Шмит я прегърна през раменете и я притисна до себе си… Известно време и тримата останаха прави пред нещастния старец.

Нямаха идея какво да направят.

— Той е далеч оттук — обясни болногледачката, която се присъедини тях.

Малкият Космос застана на четири крака, задвижи бързо-бързо ръчички и крачета и запълзя по паркета към старинното огледало на стената… Хвана се с една ръка за поличката му, изправи се и започна да помита с другата си ръка всичко, което беше върху нея.

Към пода полетяха френски парфюми в кристални шишенца, лакове за нокти, кремове, сенки за очи, пудри, фиби, гребени, кутийки и прочее дрънкулки, които принадлежаха на Надежда Фьодоровна. Всички тези толкова ярки разноцветни и красиви вещи падаха с трополене по пода и предизвикваха невероятен възторг у момченцето. То бе забравило за всичко на света и се заливаше от щастлив смях.

Гледачката се хвърли с изплашен вик към малчугана като квачка към пиленце, за да спре това безобразие, да го напляска, да накаже развилнелия се хулиган, но засменият Белов успя да я спре в движение:

— Браво, Космос Космосович, точно така! — похвали той момченцето. — Тези неща не са нужни на мъжете, нали така, Шмит? Нашите играчки са други!

Юрий Ростиславович, който до този момент седеше, отпуснал брадичка на гърдите си, повдигна глава и попита:

— Саша, ти ли си?