Александър Белов
От торбица до тъмница (10)

9.

Има жени, до които всеки мъж се чувства като мачо. Земфира се оказа точно такава жена. На Белов му беше достатъчно само да я зърне, за да разбере, че за него това ненадейно пътуване е подарък от съдбата.

Земфира имаше тъмнокафяви, почти черни очи. Не очи, а очища — тъмни езера, заради които всеки мъж ще продаде душата си на дявола, само и само да се гмурне в дълбините им. Изглеждаха много трогателно в съчетание с правилните извити черни вежди, тъмнорусия й бретон и нежната като на бебе смугла кожа.

Още от самото им запознаване Земфира са стараеше да очарова Белов. Беше очевидно. Докато разговаряше с него, му хвърляше коси тъжни погледи, сякаш бе газела, която знае, че ловецът няма да я пощади. И като че ли искаше да му каже, как е готова да му се покори и дори да му се отдаде, как се е примирила със своята участ и само се надява този път да не я оскърбят. Един-единствен поглед бе достатъчен. Изведнъж му се приискваше грижовно да я прегърне и да я успокои: „Сега вече няма от какво да се страхуваш, миличка. Саша е с теб и няма да позволи на никого да те обиди.“

Освен очите, които обезоръжаваха със своята беззащитност, Земфира имаше и куп други достойнства. Изглеждаше нисичка и крехка, но подобно впечатление бе измамно. Навярно се дължеше на сините впити дънки и карираната мъжка риза. Дрехите й придаваха момчешки вид.

Белов забеляза, че момичето е много добре развито физически и се движи леко и свободно като гимнастичка. Пък и фигурата на Земфира беше спортна. Имаше малко тесни за жена бедра, широки рамене и тънка талия. Това подсказваше, че дълги години се е подлагала на физическо натоварване. Само гърдите й бяха твърде големи за нейното телосложение, но кой мъж би сметнал това за недостатък?

М-да, ако всеки от нас носи някаква частица от дявола, то Земфира таеше в себе си милиони. Беше същинска хурия от плът и кръв, слязла на земята от мюсюлманския рай. Александър разбра, че е хлътнал. Трябваше да придобие това богатство. Такава възможност не биваше да се изпуска, иначе цял живот щеше да съжалява. Пък и защо да я изпуска?

 

 

Въпреки всички намеци през тази нощ между Саша и Земфира не се случи нищо. Източното момиче не му се отдаде! Вечерта сама дойде в неговата стая и му вдъхна надежда. Имаше и смях, и загадъчни погледи, и смутени усмивки, и гледане очи в очи. По някое време обаче изведнъж каза: „Ох, уморих се, боли ме главата, утре трябва да ставаме рано…“

И изчезна в стаята си. Ей така! Как можа да му спретне такъв номер!

Естествено, Белов изобщо не показа, че е разочарован, и се усмихна подире й само както той умееше да го прави — сякаш слънцето е надникнало иззад облаците — но наум изруга. Дълбоко в душата си очакваше подобно поведение от нея. Ала тази нейна беззащитност му се стори изкуствена и фалшива, защото с персонала на мотела тя разговаряше твърдо и решително. Но Саша реши, че не бива да се разстройва заради това несъответствие. Не заспа веднага и дълго се въртя в леглото. След това потъна в тъмната бездна и се озова в болничната стая.

 

 

Върнал се бе в деня, когато замъкна Пчелата и Космос в болницата, където лежеше изпадналият им в кома приятел. Само че сега в стаята цареше полумрак. Фил кой знае защо пак лежеше в леглото, омотан в тръбички и кабелите на апаратите. Пчелата и Космос отново се гледаха накриво, сякаш бяха момчета, които не могат да си поделят тарторството в двора. Обстоятелствата не им пречеха да се обвиняват един друг пред Белов. Но това беше обяснимо, защото онзи, който стоеше начело, отговаряше за всичко. Щом единствено той бе останал жив, значи той щеше да решава всичко вместо тях. И да живее заради тях, и да връща общите им дългове от тяхно име. Но братлетата му не изглеждаха преизпълнени с гореща благодарност към него. Напротив, започнаха да налагат мнението си дори по-яростно от преди.

— Не бива да тичаш подир тази мадама! — навъси се Пчелата.

— Не бива да имаш капка вяра на тези фатални жени! — подкрепи го Космос.

— Какво толкова е станало? Не съм решил да се женя за нея — оправдаваше се Саша. — Аз просто ей така, да се позабавлявам малко…

— Запомни ми думата — каза мрачно Пчелата, — тази Земфира ще те забърка в някаква история. И за какво? Заради някаква си евтина захар?! Ти имаш купища недокоснати пари, което означава, че гният. Това на нищо не прилича! Парите трябва да се въртят!

— Стига с тия твои пари! — озъби му се Космос, който едва се различаваше в мрака. — Нека си стоят, нали не щат да ядат и да пият. По-добре ми кажи как е баща ми?

— Брей, много грижовен си станал! — изненада се Пчелата. — А кой докара Юрий Ростиславович до отчаяние? Ако се друсаше и откачаше по-рядко, сега старецът ти нямаше да има проблеми.

— А какво трябваше да правя — махна с ръка Космос, без да се притесни. Очевидно не се бе променил дори в отвъдния свят, — да търся долари и в зелките ли? За какъв дявол са ми? Щастието не е в парите…

— А в тяхното количество — довърши Пчелата. Смъртта явно не бе оказала въздействие и на неговия характер.

Белов си спомни, че заради наркотиците и пиянството си Космос се бе превърнал в истински виртуоз по създаването на идиотски ситуации. Реши да ги сложи по местата им, иначе пак щяха да му се качат на главата:

— Слушайте, и на оня свят ли няма покой от вашите караници?

Момчетата замълчаха за миг, Пчелата жално въздъхна:

— Там е цялата работа. Няма и никъде не ще има покой за нас, докато ти не развържеш всички възли. Ей така ще си се носим из астралното пространство като лайно в ледена дупка.

— А бе, нас ни остави… — махна отново с ръка Космос, потънал в сянката. — Ти, Бели, недей да забравяш за баща ми. И за Люда.

„Какво общо има с това пък Люда?“ — учуди се Белов, но не успя да го попита, защото Пчелата се намеси в разговора:

— Погрижи се и за моите старци… Да, браточка, грешно живяхме и гнусно умряхме — продължи той. — Ти очисти нашите убийци, но това само по себе си не решава нищо. Докато не направиш нещо читаво със състоянието, което натрупахме, нищо няма да се получи и ние ще продължим да си митарстваме без покаяние. Както и да е, сбогом, спомняй си за нас, не ни забравяй. Да вървим, Космос.

Силуетите им започнаха да губят очертания и да се размиват като на лоша снимка.

— Стойте, стойте! — изненада се Белов и изведнъж му стана обидно, че си тръгват просто ей така. Приживе го товареха с проблемите си и не му даваха да си поеме дъх, а сега пак успяха да го ядосат дори от онзи свят. — Какво да направя за вас? Какво да сторя?

— Просто си спомняй за нас… — обърна се със страховита усмивка към светлината Космос и от вида на кървящите му рани на Белов направо му прилоша…

Потръпна и се събуди…

Няколко секунди се боеше да отвори очи, за да не види осакатените си приятели. По-късно се сети, че е сънувал, и с облекчение си пое дъх. Беше истинско щастие да се събудиш от среднощния кошмар, за да осъзнаеш, че всичко е било сън, просто сън и нищо повече. Ужасно реалистичен, но все пак сън.

„Да не би вече да откачам? — сепна се Саша. — Имам халюцинации, разговарям с покойници… Може би точно така се започва?“

Разсъмваше се. Денят обещаваше да е прекрасен. Жалко, че не успя да се наспи. От открехнатия прозорец нахлуваше утринна свежест. Навън чуруликаха птици — сякаш им бе омръзнало да мълчат през нощта и сега бързаха да обсъдят всичките си пернати новини. Сред яркозеления листак на дърветата зад паркинга и по протежение на шосето небето вече се обагряше в червено и златисто… На Белов му олекна, даде си сметка, че е жив и здрав, а приятелите му не са го забравили. И от време на време го навестяваха. Навярно просто си ги спомняше и общуваше с тях чрез подсъзнанието си? Както и да стояха нещата, животът продължаваше.

Белов си взе душ, облече се и излезе на паркинга. След нощта положението там се бе променило, някои от колите бяха заминали, а други бяха паркирали на тяхно място. Зилът и мерцедесът обаче си кротуваха все там. Белов напомпа малко гумите на камиона си, отвори предния капак, провери акумулатора и маслото… Не можеше да се отърве от усещането, че някой го наблюдава.

— Ти ли си… Извинявай за снощи — разнесе се зад гърба му мелодичният глас на Земфира. — Аз също много се разстроих, честна дума! — приближи се до него момичето и го погледна виновно. — И на мен ми е обидно… Ти си толкова добър. Но мен вчера наистина ме болеше главата. Нали не ми се сърдиш? — Тя се повдигна на пръсти и го целуна лекичко по брадичката…

На закуска Земфира чуруликаше също като птиците сутринта. Саша я слушаше мълчаливо, без да я прекъсва…

Без значение кой какво казваше, тя много му харесваше…

Когато Белов изкара колата на шосето, в очите му се наби яркото сияние на компактдиск, окачен на предното стъкло на една прашна лада „Самара“, спряла до самия вход на паркинга. Много шофьори бяха уверени, че милиционерските радари не могат да засекат превишената скорост, ако сигналът им се отразява в такъв диск. Саша съжали наум поредния наивник, на когото му предстоеше да се убеди в собственото си лекомислие.

— Наистина ли не ми се сърдиш? — привлече съсредоточеното му в пътя внимание Земфира.

— За какво да ти се сърдя… Случват се такива неща, какво ли не става в живота — отвърна й разсеяно Белов.

Неговият новичък зил бързо се вля в потока от автомобили. Докато машинално превключваше скоростите и следваше лентата, в която се движеше, Саша гадаеше какво се крие в големия сребрист дипломатически куфар, с който Земфира се качи в кабината на камиона.

Тя носеше и стандартна туристическа раница. Саша я сложи зад седалката. Но дипломатическият куфар някак не се връзваше с външността й. Както и да е, нищо не се бе случило, в крайна сметка какво ще носи си беше нейна работа. Само че защо сложи дипломатическия куфар на коленете си, и защо не го изпускаше от ръце? Може би в него носеше документи за захарта, а той си въобразяваше глупости?

По някакъв странен начин снощното разминаване между него и Земфира днес се превърна в нарастващ интерес към нея. „Все пак не е чак толкова обикновена, колкото й се ще да си мисля — реши той. — И един дявол знае защо ту ми мятка предизвикателни погледи, ту се прави на недостъпна.“

А след час и нещо, докато преминаха по моста над малка рекичка, Белов забеляза отблясък в огледалото си за обратно виждане.

Беше блесналият от отражението на слънцето компактдиск зад предното стъкло на посивялата от прахоляк лада „Самара“.