Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (9)
Оригинално заглавие
Жизнь после смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave(2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Живот след смъртта

Руска, първо издание

 

Редактор: Димитър Риков

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2004 г.

ISBN: Не е посочен.

История

  1. —Добавяне

10.

Полковникът от Федералната служба за безопасност Леонид Веденски затръшна вратата на големия черен сааб. Отскоро предпочиташе тази кола дори пред изпитаните германски марки. От една страна изглеждаше по-демократично, а от друга — по-оригинално. Пък и подсказваше, че собственикът й има собствен стил…

Мина през стъклените врати под добре познатата му табела: Фонд „Реставрация“. Показа картата си на охранителя. Макар че тя определено му направи впечатление, все пак той не го пусна веднага.

— Извинете, но трябва да предупредя началника си — отсече.

Ако беше по-млад, Игор Леонидович вероятно би се обидил. Не заради себе си, а заради фирмата. Би избухнал, би наругал охранителя и би му обещал, че утре ще го уволнят. Но сега се бе научил да бъде по-спокоен и сдържан. В края на краищата охранителят стоеше тук точно за да не пуска външни хора, независимо в кое ведомство работят. В противен случай щеше да е просто мебел.

Охранителят набра някакъв номер по вътрешния телефон.

— Дмитрий Андреевич? — попита той. — При вас е дошъл полковникът от Федералната служба за безопасност Веденски. — После изслуша отговора и кимна. — Тъй вярно, пускам го. Асансьорът е вдясно по коридора. — Той му посочи накъде да върви. — Трябва да отидете на осмия етаж.

— На осмия ли? — изненада се Веденски. — Обикновено началството не се качва по-високо от третия етаж.

— Сега фирмата временно се ръководи от началника на службата за безопасност Дмитрий Андреевич Шмит — обясни охранителят. — А той смята, че отгоре има по-добра видимост.

На осмия етаж вече очакваха Веденски. Един як и набит младеж с огненорижа коса и черен костюм го покани да влезе.

— Заповядайте, Дмитрий Андреевич ви очаква.

Кабинетът на началника не изненадваше нито с разкош, нито с размерите си. Шмит нарочно не се местеше долу, в покоите на Белов и приятелите му, сякаш искаше да подчертае, че той не е началникът тук, а само временно изпълнява задълженията му.

Веденски вече започна да се досеща, че този с бръснатата глава изобщо не е чак такъв тъпанар, какъвто му се щеше да бъде.

Влезе в кабинета и поздрави колкото се може по-неутрално. Шмит предложи на полковника стол.

— Чай, кафе? — поинтересува се той.

— Благодаря, няма нужда.

Веденски не се притесняваше, че ще му сложат сънотворно или някакъв транквилант, за да попречат на разговора му. Но все пак, когато имаше работа с такива отракани момчета, трябваше да е по-внимателен.

— На какво дължа честта? — попита собственикът на кабинета без капка сервилност. — Обикновено служителите на вашето ведомство канят хората при себе си.

Веденски отметна наум, че Шмит се държи добре: с чувство за собствено достойнство и много по-свободно от времената, когато беше килър, изпълняващ поръчките на Белов. Да, кадрите израстват направо с дни!

Веденски реши да изложи причината за своето посещение без заобикалки. А те се свеждаха само до една: загадъчните обстоятелства около смъртта на Белов и семейството му и не по-малко загадъчната смърт на Каверин и неговите помощници.

Докато излагаше на Шмит официалните, известни на всички версии за престъпленията, полковникът се опитваше да разбере доколко домакинът му е информиран за същинското положение на нещата.

Но Шмит му отговаряше едносрично. И Веденски осъзна, че се налага да разкрие картите си.

— Знаете ли, че жената и синът на Белов са живи и се намират в чужбина? — попита той. — Предлагаме ви съвместна работа по осигуряването на тяхната безопасност…

По очите на Шмит полковникът разбра, че не го е изненадал с това съобщение. Значи той знаеше. Шмит не му отговори веднага, тъй като явно събираше мислите си и претегляше всички „за“ и „против“. Полковникът не го пришпорваше. Осъзнаваше, че в момента Шмит взема важно за себе си решение.

Вероятно Олга беше нужна на Шмит, за да установи контрол върху империята. А може би тъкмо обратното — искаше да се отърве от нея и щеше да завземе всичко като Макбет?

При всички случаи Веденски можеше единствено чрез тях двамата да стигне до Белов, ако беше жив. Установеше ли контакт с това бикоподобно и тъповато на вид ченге в оставка, половината работа щеше да е свършена. А да вербува Шмит, означаваше също така до голяма степен да компенсира загубата на такива ценни агенти като Каверин и Белов.

Най-сетне Шмит прекъсна мълчанието.

— Грешите…

— В какъв смисъл? — Веденски беше неописуемо разочарован от отговора на Шмит, но както се оказа — напразно.

— Жената и синът на Белов не са в чужбина. По-точно, засега още са в чужбина, но скоро ще бъдат тук.

Това беше успех във всяко отношение. Първо, Шмит започна да установява контакт, да го притисне до окончателното му вербуване беше само въпрос на техника. И второ, информацията, която Веденски получи от него, беше наистина ценна.

Значи Олга и синът й се завръщаха. Е, какво пък, дори при цялото си желание Шмит не би могъл да направи по-голям подарък на полковник Веденски. Сега вече бе сигурен, че ще намери Белов жив или мъртъв. За предпочитане бе да го намери жив.

И така, след първата партия имаше печалба и за двете страни. Вече можеше да си върви. Но накрая трябваше да сложи прът в колелата на противника. Веденски си спомни завета на Щирлиц — в паметта на събеседника остава последната фраза.

— А вие случайно не знаете ли къде изчезна началникът на строежа, на който убиха Каверин? — попита равнодушно. — Не помните ли? Странно. Защото според моите сведения и вие, и вашите хора сте се навъртали там… Значи не знаете. Много жалко. Е, беше ми приятно да се запознаем… Надявам се, че пак ще се видим… — Полковникът с доброжелателна усмивка стисна ръката на новоизпечения шеф и излезе от кабинета, придружен от рижия каяк.

Той изпрати Веденски до асансьора. Полковникът едва сдържаше доволната си усмивка. Информацията, която получи, трябваше моментално да намери реализация.