Александър Белов
Живот след смъртта (47)

46.

Когато Глигана се свърза, за да му предложи сътрудничество, Муса неочаквано бързо се съгласи и му определи среща в малката закусвалня „При Иван“ в покрайнините на града. Въпреки названието си, кръчмето беше собственост на сънародници на Муса, които бяха пуснали корени в московска почва. Може би точно по тази причина ги обслужиха с мълниеносна бързина като особено важни персони.

Най-смешното бе, че Муса пръв заговори за Шмит. Започна да разпитва Глигана за неговите навици и маршрути на всекидневно движение, за отношенията му с браточките, за охранителите… Глигана схвана, че нещата се нареждат в негова полза и се държа повече от разумно. Обеща, че ще помогне на чеченците да очистят Шмит, но спомена, че този човек изобщо не го интересува. Каза му условието си: на свой ред те да утрепят един негов длъжник. Не спомена, че името му е Белов. И всичко изглеждаше така, сякаш прави огромна услуга на чеченците — дава им Шмит, а в отплата те премахват неговия длъжник.

Асланбек задели в полза на Глигана двама млади, но преминали през огън и вода бойци, син микробус и опитен шофьор. Глигана установи коя е колата на Белов по номера, който все пак запомни при сблъсъка си с Федя. Всъщност, не установи това сам, а с помощта на познати ченгета срещу малък рушвет и заради старото приятелство. Останалото бе въпрос на техника. Да се проследи маршрута на Белов и да му се направи засада не представляваше никаква трудност. Първият път се провалиха, но и такива неща се случваха. Белов по чудо остана жив. Глигана се разстрои, но не го показа. Всичко тепърва предстоеше…

 

 

Белов забеляза синия микробус, пет минути след като започна да се движи по изчисления от него маршрут. Шофьорът му не бързаше за никъде и Саша спазваше дистанция — движеше се през три-четири автомобила зад него. Пътува доста дълго след своите убийци. Накрая те спряха пред малко кръчме с надпис „При Иван“. На площадката пред входа му Саша забеляза позната бяла волга.

Продължи нататък, прикрит зад останалите коли, направи завой и спря от другата страна на улицата на безопасно разстояние от кръчмата.

В това време от синия микробус излязоха три млади симпатични момчета, които приличаха на кавказци. Единият от тях носеше в ръцете си дълъг пакет. По всичко личеше, че в него има снайперистка пушка. След момчетата се показа и Глигана. Оглеждаха се на всички страни. Накрая влязоха един след друг в кръчмата.

Нещата веднага си отидоха по местата. Значи Глигана си разчистваше старите сметки с него и за целта се бе сдушил с чеченците? Но защо не пресрещнаха неговата лада на път за Москва? Да, въпросите бяха повече от отговорите. Засега разполагаше с твърде малко информация. Оставаше му само да наблюдава и да си прави изводи. Извади бинокъла и се намести удобно на седалката. Кой знае колко щеше да чака.

 

 

След около три часа Белов видя как Глигана излезе от кръчмата и седна в олющената си антика. Колата запали трудно. Двигателят се задави на два-три пъти, но най-сетне забръмча равномерно. Глигана направи ловка маневра, излезе от площадката на шосето и се вля в потока от коли.

Саша се накани да го последва, но в същия момент забеляза с периферното си зрение, че тримата чеченци излизат от кръчмата и товарят големи черни чанти в синия си микробус. Наложи му се да изчака и да даде предимство на гостите на столицата…

Той се движеше на безопасно разстояние след тях, докато не се досети къде отиват: в промишлената зона, където Глигана му бе направил засадата. След като изчисли разстоянието и възможностите, Саша рискува и слезе от шосето, за да ги изпревари по друг път — познаваше много добре града…

Когато пристигна на съответното място и влезе на заден ход между гаражите, за да се скрие, от волгата на Глигана и микробуса още нямаше и следа.

След около пет минути бялата кола се появи на другия край на прохода. Глигана внимателно навлезе в доста голямата площадка насред промишлената зона и спря. Излезе от колата, отвори предния й капак и се завря наполовина под него. Явно нещо се бе случило с двигателя. И откъде беше намерил тази развалина? Май я бе взел срещу дългове от някой продавач на семки или пък я бе спечелил в игра на домино?

Къде се губеха неговите чеченски приятели? Те идва ли бяха товарили семки в микробуса си. Време бе да се покажат на арената на цирка.

Белов извади пистолета си изпод седалката, дръпна затвора и вкара куршум в цевта. Тъй като мощното оръжие ТТ не можеше да се самозарежда, на практика бе безполезно, ако се наложеше да открие внезапен огън. Но сега то беше готово за стрелба. Белов остави пистолета на седалката до себе си. Двигателят на ладата му едва чуто жужеше…

Не му се наложи да чака дълго. След минута в същия проход, през който Глигана излезе на площадката, се показа тъмносиният микробус. Шофьорът му обаче не се приближи до бялата волга, а също като Белов влезе на заден ход между гаражите и се скри.

„Какво става? — помисли си Саша. — Да не би пък тук да предстои някакво разчистване на сметки?“

И изведнъж забеляза как от другата страна на прохода се показа един напълно неуместен за този производствен ландшафт гост — сребристото спортно беемве, с което Шмит ходеше на неофициални мероприятия или използваше в онези случаи, когато трябваше да демонстрира чудеса от бързина.

Излизаше, че поръчителят на покушението срещу Белов е Шмит. Глигана беше само посредник, а чеченците — изпълнители. Ето ти образец за дружба между народите! Явно нямаше да има разчистване на сметки, а делова среща. Глигана и поръчителят щяха да обсъждат по-нататъшните си действия, така ли?

Но изненадите не свършиха с това. Шмит мина край скрития микробус, приближи се до бялата волга и спря. Глигана продължи да се преструва, че поправя двигателя и не забелязва току-що пристигналия. Саша постепенно започна да схваща смисъла на случващото се.

След като пусна сребристото беемве на Шмит да мине край него, микробусът запречи изхода, а страничният му прозорец се открехна. Този път стрелецът в микробуса надали носеше снайперистката пушка. Белов бе готов да се закълне, че в момента килърът е въоръжен най-малко с ръчна картечница. При всички случаи Шмит беше обречен! Започнеха ли да стрелят, Глигана щеше да остане прикрит от капака и двигателя на своята волга! Хитро измислено!

В този миг на Белов всичко му стана ясно, а парченцата от пъзела се подредиха в цялостна завършена картина. Разбира се, че на чеченците им трябваше Шмит! Точно той беше тяхната цел и мишена! Глигана беше само посредник и примамка.

Белов включи на първа скорост и рязко настъпи педала на газта. Ладата се понесе напред, сякаш правеше триумфална обиколка.

Ефектът на изненадата заработи в негова полза. Всички се стъписаха… Глигана подскочи с два крака при горещия мотор на волгата си и дръпна капака, за да го затвори.

Шмит се опита да потегли, но веднага наби спирачки, за да не се блъсне в Белов. За миг погледите им се срещнаха, но Саша вече правеше завой, пресичайки пътя на синия микробус с отворения прозорец, от който се готвеха да стрелят.

Щом се озова на огневата линия, Саша изпразни в движение целия пълнител на пистолета си в страничната врата на микробуса. Въпреки скърцането на гумите и рева на мотора чу виковете, които се разнесоха от по-големия автомобил. Оттам изстреляха един картечен откос, но той удари със закъснение и почти веднага секна.

Все пак два или три куршума уцелиха колата на Шмит. Едва тогава той осъзна кой е плячката в този лов. Бързо даде на заден ход, направи остър завой и изчезна през прохода. Беше абсолютно безсмислено да го преследват с ръждясалата волга или микробуса.

Саша полъкатуши из уличките на промишлената зона, също така благополучно излезе на булеварда и се вля в потока от коли…

 

 

Белов използва старите си връзки и сам осъществи контакта между Михай Лупу и търговците на оръжие. Лупу отиде на срещата с тях и уреди покупката на десет автомата „Калашников“ и двайсет пистолета ТТ. Оставаше само да се плати стоката и да се вземат оръжието и боеприпасите към него.

Белов се нае да занесе парите. Покани Лупу в своята лада, а десетина от неговите башибозуци се натъпкаха в колата, която ги придружаваше — една наета специално за случая газка.

Отначало Саша и Лупу дума не си обелваха. Явно Лупу все още не можеше да забрави, че Белов му отне приятелката. Обстановката трябваше някак да се разведри. И Саша реши, че най-добрият начин да си оправят отношенията е да му каже истината:

— Аз ходих с Лена още преди да вляза в казармата — започна той. — Но тя не ме дочака…

И разказа накратко историята на техните сложни отношения. Михай го слушаше, без да го прекъсва.

— Не знаех — рече накрая румънецът, — извинявай.

— А ако знаеше — попита Белов, — какво щеше да се промени? Лена сама решава как да постъпи. Ако не иска нещо, никога не ще я накараш да го направи. Само дето не знае какво иска.

— Лена е жена с характер — съгласи се Лупу. — Аз имам приятелка в моя роден край, която също се казва Лена. По нашенски е Ляна. Или Ленуца.

И той започна да разказва на Белов за своето село и за трудния живот на молдовските селяни в условията на съвременния див пазар. Разказа му и за миналото им.

— Ето на, руснаците се обиждат, че сега всички улици носят румънски имена и надписите навсякъде са на румънски език. Но аз си спомням времената, когато всички надписи в Кишинев бяха на руски език. И ако някой се опиташе да говори на румънски, тогава го наричаха молдовски, всички му се смееха. Казваха, че това е селяндурщина. Е, кажи, не е ли обидно? На теб нямаше ли да ти е обидно, ако на пазара или в магазина в Москва те задължат да говориш на английски?

— То сега у нас и без друго всички надписи вече са на английски — засмя се Белов. — Поне все още говорим по нашенски, тук си прав.

Лупу му разказа за родния си край. За опърлените от лятното слънце поля, за унищожените до корен знаменити навремето молдовски гори — кодри. От думите му излизаше, че през годините на съветската власт Молдова е пострадала едва ли не най-много в сравнение с другите бивши съветски републики.

Докато разговаряха, неусетно стигнаха до мястото на срещата. Тя се състоя в изоставен цех на запустял завод край Москва. Търговците се появиха в състав от пет души, до един въоръжени. Бързо пренесоха оръжието и боеприпасите в газката и преброиха парите.

— Да не би куршумите да са кухи? — попита Лупу.

— А да не би парите да са фалшиви? — озъби му се в отговор търговецът. — Не се бой, нашата фирма не подвежда. — И той му предложи да отвори която и да е кутия с патрони и да произведе няколко пробни изстрела от страничното стъкло.

— А някой няма ли да чуе? — разтревожи се Лупу.

— Къде? Тук ли? Тук, ако искаш, можеш и атомна бомба да взривиш, пак никой няма да разбере.

Лупу посочи наслуки една от зелените цинкови кутии с патрони за пистолет.

Търговецът заби в метала специално приспособление, което приличаше на отварачка, и разряза цинка като консерва. Лупу собственоръчно измъкна оттам една квадратна кутийка с двайсет патрона. Отвори я и извади един от тях, за да го изпробва. Насочи пистолета към стената на завода. Разнесе се изстрел и мазилката от стената се разлетя на всички страни.

— Всичко е наред. Хайде сега да проверим патроните за автоматите.

С тях също всичко беше наред. Търговците малко се попритесниха, защото сега и купувачите бяха въоръжени! Дали пък нямаше да им се прииска да си тръгнат оттук и с оръжието, и с парите си? Но нищо подобно не се случи и купувачите и продавачите се разделиха по живо по здраво.

Молдовците се натъпкаха в газката и бавно потеглиха обратно, за да не привличат вниманието на пътната полиция.

Белов ги изпрати, качи се в ладата си и полетя напред с такава скорост, сякаш бързаше за нечие погребение…