Александър Белов
Живот след смъртта (24)

23.

Служителите на Федералната служба за безопасност Змиенко и Воскобойников следваха колата на Шмит на максимална дистанция. Бяха поели наблюдението на обекта от високата елитна жилищна сграда в покрайнините на Москва. Тяхната незабележима сива лада, оборудвана с мощен роторен двигател неотклонно се движеше като опашка зад мерцедеса на Шмит. Змиенко караше колата уверено, но изпреварваше само в краен случай и веднага се връщаше в средното платно, където винаги можеха да се скрият зад някой автобус или камион.

— Не рискувай — предупреди Воскобойников колегата си. — Приближи се малко, че ще вземе да се измъкне на светофара. Колите са много, няма да ни забележи.

Змиенко сви рамене и увеличи скоростта. Движещият се пред него микробус тъкмо се бе отклонил наляво, за да направи завой и пред тях се отвори свободно място. Но в този момент сив нисан се шмугна пред тях и застрашително ги засече отдясно. Номерата му бяха покрити с кал. Змиенко изруга.

— Мамка му, скапана отрепка! Сигурно вчера си е купил книжката.

Воскобойников се навъси.

— Този нехранимайко не е случаен. Забелязах го още до блока на Шмит. Според мен тия момчета вършат същото като нас. Само че на тях заплатата не им я плаща държавата. Тъй че поизостани малко, ще попасем и него.

Той не се лъжеше. Нисанът повтаряше всички маневри на движещия се пред тях мерцедес. Задачата на преследвачите се усложни. Воскобойников се свърза по радиостанцията с началника си и му съобщи за появата на конкурентите. Той обеща да им изпрати подкрепление.

— Ако обектите се разделят преди пристигането на нашата група, вие продължете след нисана. Подкреплението ще поеме Шмит.

В това време мерцедесът на Шмит спря пред сградата на фонд „Реставрация“. Веднага щом Шмит изчезна зад огледалните врати, движещият се след него нисан потегли с пълна скорост от мястото си и сви в пресечката.

— Давай! — възкликна Воскобойников, но и без да му нарежда Змиенко вече натискаше газта. След като подминаха пресечката, видяха нисана, който се движеше с висока скорост по успоредната улица.

— Измъкнаха се гадовете! — изруга Змиенко. — Нещо се объркахме!

Воскобойников трескаво дърпаше към себе си микрофона на радиостанцията.

— Дай газ, преследвай го открито. Ей сега ще се свържа по радиостанцията със служителите на пътната полиция да ги спрат на най-близкия пост.

Змиенко демонстрираше чудеса от шофьорско майсторство. За няколко минути той не само не изгуби движещия се с максимална скорост нисан, но дори го догони. Пътят минаваше между корпусите на един завод, заобиколен от бетонни огради. Беше някаква промишлена зона. Коли почти нямаше и двамата шофьори можеха да изцедят от колите си максималната им скорост.

Най-неочаквано нисанът рязко намали. И почти спря. Змиенко тържествуващо погледна ортака си.

— Сега сами ще ги спипаме. Приготви се! Ще ги гепим топли-топли!

Воскобойников бръкна да извади пистолета си. В тяхната работа оръжието трябваше по-скоро да се крие, отколкото да се вади, затова носеха оперативните си кобури под якетата и леките тънки пуловери. Пистолетът се закачи за дрехата му и не искаше да излезе. Воскобойников изруга през зъби и го дръпна по-силно. Чу се звук от съдран плат. В същия миг Змиенко наби спирачките. За да не забие чело в предното стъкло, Воскобойников беше принуден да изпъне ръце напред и да се опре в таблото. Пистолетът падна на пода на колата. Воскобойников се наведе да го вземе и в този момент чу точно над главата си барабаненето на сухи удари върху предното стъкло. И едва след това — откос от автомат.

Змиенко извика. Воскобойников усети как колегата му се стоварва върху него с цялата си тежест. По ламарините на ладата като оловен град барабаняха куршуми. Всичко, което можеше да направи Воскобойников, беше да измъкне дясната си ръка с пистолета и да произведе няколко изстрела наслуки по посока на противника. Откосите от автомата спряха, изрева мотор, гумите на нисана изсвириха и скоро всичко стихна.

Едва тогава Воскобойников усети остра болка между ребрата: един от куршумите го бе уцелил. Той стисна зъби, за да не простене, отстрани безжизненото тяло на Змиенко и предпазливо надникна навън. Наоколо нямаше никого — нито отпред, нито отзад. Колата им приличаше на решето, купето беше засипано със стъкла и обилно обляно в кръв. Беше кръвта на Змиенко. Капитанът бе застинал в неестествена поза в полулегнало положение, отметнал глава назад, и гледаше в тавана с мъртъв, стъклен поглед.

 

 

На сутринта първата работа на Веденски бе да повика капитан Воскобойников при себе си. Той влезе в кабинета му на секундата, сякаш бе чакал зад вратата да го поканят. Лявата му ръка висеше на превръзка, а младежът изглеждаше като излязъл от гроба: лицето му беше бледо, все едно цяла нощ му бяха източвали кръвта. Под очите му имаше тъмни кръгове.

Веденски се навъси, като че ли неизвестните лица бяха ранили не подчинения му, а самия него.

— Как си? — попита — Можеш ли да докладваш? Много ли те боли ръката?

— Търпи се — отвърна сдържано Воскобойников. — Може да се каже, че се отървах с лека уплаха. Но на Змиенко не му провървя… И семейството му осиротя, а пък има три деца, едно от друго по-малки.

— Да, жалко за момчето — въздъхна Веденски. — Ще ги докопаме, не се съмнявай. И то в най-скоро време.

Полковникът покани ранения да седне, а след това се настани на мястото си зад Т-образната маса. Помълча малко, събирайки мислите в главата си, и погледна към Воскобойников.

— Както и да е, да се върнем към нашата работа. Ако си в състояние, разкажи ми какво стана. Започни с Шмит.

Воскобойников доложи подробно за резултатите от наблюдението на Шмит. Полковникът много се заинтересува от отношенията на Шмит с Олга Белова, чието моминско име бе Сурикова. Те с всеки изминал ден ставаха все по-близки. Останалото от доклада на цивилния сътрудник не съдържаше нищо, което да заслужава особеното внимание на Веденски. В края на разговора те отново се върнаха към трагичните събития от предишния ден.

— Виждали ли сте преди този нисан? — попита Веденски.

— Не — уверен бе Воскобойников. — Иначе щяхме да го засечем. Преди не е имало паралелно наблюдение над Шмит. Или поне не се е случвало често. Може да са били частници от някоя охранителна фирма или бандити. Второто е по-вероятно — и той машинално хвана простреляната си ръка.

Веденски не отговори нищо. Той много добре знаеше, че повечето охранителни фирми всъщност са истински престъпни групировки. Отслабени от безкрайните реорганизации и изтичане на кадри правозащитни органи не бяха в състояние да контролират растящите като гъби след дъжд частни охранителни фирми.

Полковникът благодари на оперативния работник за добрата работа и го отпрати вкъщи да си почине и да възстанови силите си.

 

 

Веденски нямаше намерение да се среща с Шмит в скоро време. Полковникът не разполагаше с достатъчно материали, за да го вербува, освен това клиентът трябваше да доузрее. Но след смъртта на Змиенко ситуацията се промени. Сега можеше да притисне Шмит с шайката от нисана, която го преследваше. И Веденски се отправи към офиса на фонд „Реставрация“, но първо предупреди за посещението си там по телефона.

Шмит очакваше полковника във вестибюла в компанията на тримата си ангели хранители. Веденски възприе това като добър знак. Те се качиха с асансьора и се отправиха към офиса на Шмит. Той освободи с жест охраната и покани полковника да седне. Веденски реши да изиграе тази партия в агресивен стил и затова веднага хвана бика за рогата.

— Както чух, Дмитрий Андреевич, вие имате сериозни усложнения с прокуратурата, така ли е? — поинтересува се той, изобразявайки съчувствие.

Шмит подскокна, но тутакси се взе в ръце и спокойно каза:

— Извикаха ме в прокуратурата като свидетел. Аз нямам нищо общо с убийството на Каверин!

Веденски се усмихна и кимна няколко пъти в знак на съгласие е твърдението на събеседника си.

— Аз изобщо не се съмнявам, но трябва да убедите и прокуратурата в това. Ще кажа нещо повече. Ние знаем кой уби Каверин. Предполагам, че и вие също знаете.

Шмит погледна въпросително полковника. Той оцени като шантаж напомнянето, че са го викали в прокуратурата, и това не му се хареса.

На свой ред Веденски съсредоточено следеше лицето на Шмит и се стараеше да улови и най-малките оттенъци в изражението му.

— Знаем, че Каверин е убит от вашия бивш шеф Александър Белов. Ние дълго време си сътрудничихме с него, той беше изцяло и напълно наш човек и сега много ми липсва.

— Трудно ми е да повярвам, че Саша е бил доносник на ченгетата — подхвърли недоверчиво Шмит.

Полковникът пусна покрай ушите си това обидно словосъчетание. Разбираше, че рискува, когато избра тактиката на настъплението, но пред очите му стоеше обляното в кръв лице на капитан Змиенко. Това нямаше да е последната смърт в историята с нисана. За да предотврати смъртта на още хора, трябваше да играе ва банк.

— Знаете ли какво, Дмитрий Андреевич — каза колкото се може по-убедително Веденски, — вие не си представяте достатъчно точно формата на сътрудничество между гражданите и органите за сигурност. Саша изобщо не беше доносник, както вие се изразихте.

И Веденски му изложи накратко своята версия за съвместната си работа с Белов. Наложи му се да спомене и името на Каверин.

— Значи и той е работил за вас, така ли? — каза разочаровано Шмит, след като изслуша разказа на полковника. — И затова вие не сте помогнали на Белов в борбата му с Каверин. И на Каверин също не сте помогнали. Сега вече е ясно защо. Искали сте да използвате метода на естествения подбор. Но се оказа, че победител няма.

Веденски не сдържа усмивката си.

— Че защо да няма победител? Има победител. И това сте вие, Дмитрий Андреевич.

Шмит леко потръпна и за миг изгуби самообладание. Смущението му не остана скрито от Веденски. Полковникът разбра, че има всички шансове за победа в този дуел. Затова започна да излага събитията, настъпили след смъртта на Фил, Пчелата и Космос, чак до момента на покушението срещу Александър Белов на летището. Разказваше ги толкова подробно, сякаш сам бе участвал в тях.

— Но ние така и не успяхме да установим кой е стрелял — завърши повествованието си Веденски. — На мен обаче ми се струва, че вие знаете и кой е поръчителят, и кой е изпълнителят — добави той. Гледаше събеседника си, сякаш не бе казал нищо.

Макар да не се издаде, Шмит беше вън от кожата си. Осъзна, че представителят на най-могъщата организация в Русия го е спипал, разнищил и притиснал до стената. Очакваше последния въпрос или, по-точно, не въпрос, а обвинение. Но то не последва.

Най-неочаквано Веденски смени темата на разговора. Той започна да разяснява на Шмит положението в държавата и каза, че политиците като Елцин, Черномирдин и тям подобни идват и си отиват, а те, слугите на отечеството, остават. Той му припомни, че като офицер, макар и бивш, Шмит трябва да поставя над всичко не личните си, користни интереси, а всеобщото благо и интересите на страната. Уведоми го, че в днешно време силовите ведомства са в подем след дългите години на упадък и гонения. И че сега сътрудничеството с тях е пълно с перспективи. Накрая Веденски съобщи на Шмит за синия нисан с покритите с кал номера и за смъртта на своя оперативен работник.

— Кой би могъл да ви следи? — попита той.

— Кой ли не — разпери ръце Шмит. — Враговете нямат свършване. Моите никак не са малко, а сега към тях се прибавиха и враговете, които наследих от Белов.

— Не, това не е „кой ли не“ — възрази полковникът. — Това са истински бандити, които на това отгоре не знаят прегради и са жестоки. Те са истински професионалисти, макар да са отрепки. Повтарям, моите хора се опитаха да ги преследват и попаднаха в засада. Единият офицер беше убит, а другият — ранен. Имайте предвид, Дмитрий Андреевич, че вашето положение е изключително тежко, знайте, че това е само началото, а нататък ще стане още по-лошо. Никой освен нас не може да ви помогне. Предлагам ви взаимно сътрудничество с двустранна изгода. Вие ще помогнете на мен, а аз ще помогна на вас. И, забележете, никой не ви заставя да правите това. Ако вие кажете „не“, ще смятаме, че разговорът не се е състоял. — Той замълча, въпросително загледан в Шмит.

Дмитрий потъна в размисъл. Животът му се бе подредил така, че беше принуден да напусне службите и да се лепне за престъпниците. Но всичко би могло да е и другояче, ако не бе разпадът на Съветския съюз и последвалата разрухата. Сега щеше да опъва каиша в някое поделение на Министерството на вътрешните работи или да се поти на някоя гореща точка под вражеските куршуми. Но за сметка на това на душата му щеше да е по-спокойно! Каквото и да говореха, сегашните му живот и дейност не му доставяха удоволствие. Освен това, нали и навремето пиратите са постъпвали на държавна работа като Морган и други подобни. В края на краищата кое беше по-почтено? Пък и беше по-добре в борбата за своя живот и за живота на Иван и Олга да има могъщ съюзник в лицето на Веденски и неговата Кантора. Не те, а Шмит щеше да ги използва за своите цели, каквото и да си говореха тези шибани ченгета.

— Добре, приемам вашето предложение — каза той най-сетне. — Разбирам всичко… Сега сигурно трябва да подпиша някакви документи?

Вътрешно Веденски тържествуваше, защото бе постигнал целта си. Бе настъпил моментът да направи техните отношения по-доверителни. Затова полковникът се усмихна широко.

— Няма да официализираме отношенията си с вас, няма да има никакви, пази боже, декларации. Това е просто джентълменско споразумение. Та ние сме големи хора.

И той приятелски смигна на Шмит. Последният му отвърна с кисела усмивка, в която впрочем нямаше нито огорчение, нито обида. Съюзът беше сключен, а агентът бе съхранил достойнството си. И всеки от събеседниците смяташе, че именно той е спечелил партията…

 

 

Шмит усети, че е направил тази крачка много своевременно още на другия ден, когато секретарката му съобщи, че Тариел Автандилович го търси по стационарния телефон.

— Свържете ме — разпореди се Шмит и се намръщи. „Започна се!“ — помисли си мрачно той.

Телефонният му разговор беше дълъг и труден. Тариел говореше от името на крадците с претенции за част от наследството на Белов. На пръв поглед исканията му бяха умерени. Но Шмит знаеше, че ако се съгласи да даде дори и една съвсем мъничка част, в най-скоро време ще изгуби всичко. Освен това никак не му хареса фактът, че Тариел знае за строителството на нефтопреработвателния завод. Откъде ли бе научил? Сигурно някой от участниците в Големия съвет ги беше издал. Отвратително! Затова той не му отговори нито „да“, нито „не“, а обеща да си помисли.

Веднага сред разговора с крадеца Шмит потърси по телефона Веденски. Него го нямаше. Секретарката на полковника му съобщи, че Веденски е на доклад при генерала.