Александър Белов
Последен изстрел (49)

49.

По празния коридор на запустелия шлюз се разнесоха бързи енергични стъпки. Размахвайки широко черната си ръка и тананикайки си под носа нещо весело, Каверин слизаше по стълбите. Сега вече нямаше защо да се крие, тъй като кошмарът на неговия живот, Саша Белия, бе останал завинаги в миналото. Володя беше щастлив.

Още преди да стигне до тайната врата под стълбището, извика:

— Ей! Жив ли си, изгнанико?!

Никой не му отговори. Каверин продължи да се усмихва, отключи катинара и влезе в убежището на Макс. Първото, което забеляза, беше разпокъсаната боксова круша. Той учудено подсвирна и се обърна към Макс, който лежеше неподвижно на леглото.

— Ей, орел! — ухили се. — Да не би да си я гризал със зъби?

Макс отново не му отговори. Каверин се приближи до него и го разтърси за рамото. Макс се обърна с нежелание и вдигна към боса си своя мътен подивял поглед. На Володя му прилоша. Отдръпна ръката си и Макс отново се извърна към стената.

— Ние победихме, чуваш ли? — с престорено бодър глас възкликна Каверин.

Не последва отговор.

Той сви рамене, захвърли ключовете от убежището на пода и бързо излезе навън.

 

 

Телефонът в кабинета на Зорин в Белия дом иззвъня.

— Да — мрачно изрече в слушалката Виктор Петрович.

Но след миг той вдигна глава, оживи се и дори сякаш се подмлади.

— Това сигурно ли е, Серьожа?! — възбудено попита. — По кой канал?

Виктор Петрович затръшна слушалката върху апарата, грабна дистанционното управление от масата и включи телевизора.

На екрана се появи заставката на извънредната емисия новини. Тя се смени с една голяма снимка на Белов, а след това пуснаха записа, на който гранатометът взривяваше линкълна. Кадрите с взрива и падането на горящия автомобил от моста бяха съпроводени от думите на говорителя:

— Днес сутринта на извънградското шосе беше взривен автомобилът на депутата от Държавната Дума Александър Белов. Депутатът, неговата съпруга и седемгодишният им син са загинали. Случайно оказалите се на местопрестъплението журналисти от една независима телевизия са успели да заснемат произшествието. Главният прокурор е възбудил наказателно дело по случая…

Зорин сведе глава и иронично измърмори:

— Горкото момче…

 

 

Подполковник Веденски изслуша доклада на своя сътрудник за убийството на Белов с каменно лице. Изчака подчиненият му да свърши, сведе глава и се замисли. Телефонът иззвъня, но той не му обърна внимание. Най-сетне седналият срещу него млад оперативен работник се осмели да наруши мълчанието:

— Игор Леонидович…

Подполковникът вдигна към него сухите си пронизващи очи.

— Кой точно го е изпълнил?

— Трудно е да се установи — сви рамене оперативният работник. — Има твърде много заинтересовани…

— Да, твърде много са — съгласи се Веденски и изведнъж дълго и мъчително въздъхна. — Това е то животът! Погледнато отстрани, ние с него започнахме едновременно. Преди девет години и двамата бяхме още палета. Сега аз съм подполковник, а той… — Игор Леонидович бързо посочи някъде нагоре. — Съдба…

Младият оперативен работник се замисли и реши предпазливо да коригира шефа си:

— Според мен това е напълно естествено. Просто вие живеете правилно, а той беше бандит.

— Ами, да — отново замислено повтори Веденски. — Нали и аз това казвам — съдба…